Тъмната кула

беше заедно с мулето си Капи. Твърдеше, че ни е последвал, но тогава се случиха толкова много неща, че едно слугинче от Меджис — не особено умно, но пък все засмяно и отзивчиво — беше последната ни грижа.

— Телепортирал се е, нали? — попита Джейк.

Неговият дин, който изобщо не беше чувал тази дума, веднага кимна.

— Поне за част от разстоянието — как иначе е прекосил река Ксей? Имаше само един мост, изплетен от въжета, и Алан го преряза, след като минахме на другия бряг. Гледахме как се сгромолясва във водата триста метра под нас.

— Ами ако е заобиколил? — полюбопитства Джейк.

— В такъв случай — отвърна Стрелеца — е удължил пътя си с шест хиляди колела.

Сузана подсвирна.

Еди изчака да види дали неговият дин ще каже още нещо. Когато се увери в противното, младият мъж се наведе и включи магнетофона. Измореният глас на Тед отново изпълни пространството на пещерата:

— Шийми е телепорт. Самият Динки е бъдновидец… освен другите си таланти. За съжаление много улици от бъдещето са затворени за него. Ако се чудите дали младият сай Ърншоу знае как ще се развият нещата, отговорът е „не“.

Както и да е, значи говорех за тази подкожна дупчица в живата тъкан на реалността… балконът на стената на Тъмната кула… тази Джинджифилова къща. Едно реално съществуващо място, колкото и да е трудно да се повярва. Тук ще складираме оръжията и лагерното оборудване, които възнамеряваме да ви оставим в една от пещерите от другата страна на Стийк-тет и тук направих записа, който слушате. Когато напуснах стаята си с тази старомодна, но дяволски ценна машинка под мишница, беше 10:14 сутринта, АССВ — Алгул-Сиентово стандартно време. Когато се върна, пак ще е 10:14 сутринта. Без значение колко стоя тук. И това е само един от плюсовете на Джинджифиловата къща.

Трябва да осъзнаете — сигурно старият приятел на Шийми вече го е разбрал, — че ние сме трима бунтари в общност, посветена на идеята да изпълни мисията си на всяка цена, дори и това да означава края на света… и колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаме изключително ценни таланти и обединени сме още по-могъщи, ала ако Прентис или Финли о’ Тего-той е шефът на охраната на „Алгул Сиенто“ — открият какво възнамеряваме да сторим, Динки ще се превърне в храна за червеите още преди да се мръкне. Както и Шийми. Навярно аз ще остана жив по-дълго време поради причини, които ще ви изясня по-нататък, но ако Пимли Прентис разбере, че се опитваме да въвлечем истински стрелец в неговите дела — стрелец, който вече е видял сметката на повече от пет дузини Зелени плащове недалеч от тук, — дори моят живот няма да е в безопасност. — Кратка пауза. — Което няма да е голяма загуба.

По-продължителна пауза. Сега и двете ролки имаха почти еднакво количество лента.

— Слушайте — рече Бротиган — и аз ще ви разкажа историята на един злочест и нещастен човек. Тя може да се окаже по-дълга от времето, с което разполагате; в такъв случай съм сигурен, че поне трима от вас знаят за какво служи копчето с надпис „РР“.

Що се отнася до мен, аз се намирам на място, където часовниците са отживелица, а броколите — забранени със закон. Разполагам с цялото време на света.

На Еди отново му направи впечатление колко изнемощяло звучеше гласът на човека.

— Предлагам ви да превъртите лентата напред само в краен случай. Както ви казах, тук може да има нещо, което да ви помогне, въпреки че не знам точно какво. Просто съм прекалено близо до него и не мога да го видя. Вече се изморих да бъда непрекъснато нащрек — не само когато съм буден, но и когато спя. Ако не можех да се промъквам в Джинджифиловата къща, където да спя спокойно, кан-той копоите на Финли да са спипали и трима ни още преди сто години. В ъгъла има диван, направен от същите бонбони като седалката на стола ми — мисля да отида там, да легна и да се срещна с кошмарите, с които трябва да се срещна, за да запазя здравия си разум. После мога да се върна до „Синия рай“, където се грижа не само за своята безопасност, но и за сигурността на Шийми и Динк. Всеки път, когато вършим тайните си дела, на стражите и шибаната им телеметрия трябва да им изглежда, че сме в апартаментите си, в Школата, гледаме филм в киното или си купуваме сладоледена сода от дрогерията на Хенри Греъм след това. Също така трябва да не спираме да Разрушаваме… Всеки следващ ден усещам как Лъчът, върху който работим в момента — Лъчът на Мечока и Костенурката — се огъва все повече и повече.

Елате по-скоро тук, момчета. Това е най-силното ми желание. Елате тук колкото се може по-бързо. Трябва да знаете, че не всичко зависи от мен — Динки има ужасен нрав и е свикнал да залива с порой от ругатни този, който отприщи гнева му. В подобно състояние момъкът изобщо не мисли какво казва… Шийми дава всичко от себе си, ала ако някой му зададе погрешния въпрос или го залови, докато прави нещо нередно, и аз не съм наблизо, за да оправя нещата…

Беловласият човек не довърши това изречение. Според слушателите му това бе излишно — бяха го разбрали напълно.

ТРИ

Когато започва отново, той им разказва, че е роден през 1898 година в Милфод, Кънектикът. Всички сме чували подобни встъпителни думи и прекрасно знаем, че те сигнализират — за добро или за лошо — началото на нечия автобиография. Ала докато слушат гласа му, стрелците имат чувството, че са навестени от нещо познато — това важи дори и за Ко. Отначало не могат да определят на какво се дължи това, но впоследствие им се изяснява. Историята на Тед Бротиган, Скитащ счетоводител вместо Скитащ свещеник, в много отношения напомня тази на татко Доналд Калахан. Те са почти близнаци. Дори шестият слушател — този от другата страна на закрития с одеяло вход на пещерата — слуша с нарастваща симпатия и разбиране. И защо не? Макар че алкохолът не играе тази главна роля, която играеше в разказа на отеца, това отново е история за пристрастяване и изолация — история на един аутсайдер.

ЧЕТИРИ

На осемнайсетгодишна възраст Теодор Бротиган е приет в Харвард, където е учил неговият чичо Тим, и чичо Тим — който е бездетен, — е готов да плати за образованието му. И доколкото Тимъти Алтууд знае, всичко се развива съвсем нормално — документи подадени, документи приети, племенникът се отличава във всички важни дисциплини, дипломира се и се подготвя да влезе в мебелния бизнес на чичо си, след като пътешества около шест месеца из следвоенна Европа.

Това, което чичо Тим не знае, е, че преди да отиде в Харвард, Тед се опитва да се запише в армията, за да отиде на фронта.

— Синко — казва му лекарят, — имаш изключително силен сърдечен шум, а слухът ти е под нормалното ниво. Сигурно сега ще ми обясниш, че си дошъл тук, без да знаеш, че заради тези неща ще трябва да ти ударя червен печат? Извинявай, ако греша, но ми изглеждаш прекалено умен за това.

Тогава Тед Бротиган прави нещо, което не е правил никога преди, което се е кълнял, че никога няма да направи. Той помолва военния лекар да си намисли едно число — не между едно и десет, а между едно и хиляда. За да му угоди (в Хартфорд вали дъжд, което означава, че нещата в наборната комисия се точат адски бавно), лекарят се спира на числото 748. Тед му го казва. Както и 419… 89… и 997. Когато бъдещият Разрушител го подканва да си избере някоя известна личност, без значение жива или мъртва, и когато Тед му казва „Андрю Джонсън“47, не Джаксън_, а Джонсън, лекарят наистина е изумен. Той извиква един свой колега и младежът отново разиграва представлението… с едно изключение. Той кара втория лекар да си избере число между едно и един милион, след което му казва, че си е намислил осемдесет и седем хиляди четиристотин и шестнайсет. Онзи изглежда смаян за момент — направо стъписай, — но в следващия момент прикрива изумлението си с широка мръснишка усмивка._

— Съжалявам, синко — казва, — но сбърка с някакви си сто и трийсет хиляди или там някъде.

Тед го гледа, без да се усмихва и без да реагира на мръснишката усмивка… доколкото му е