Тъмната кула

Отговорът беше отрицателен. Просто седяха, хипнотизирани от леко дрезгавия, изморен глас на Тед Бротиган, подавайки си бутилка перие и кутия грахамови бисквити.

— Ще ви кажа — продължи беловласият мъж, — понеже на вас тримата от Америка това ще ви се стори забавно, ала най-вече защото може да се окаже полезно при съставянето на план за прекратяване на случващото се в „Алгул Сиенто“.

В момента седя на стол, направен от шоколад. Седалката представлява голям син бонбон и се съмнявам, че надуваемите дюшеци, които ви оставихме, могат да са по-удобни. Сигурно си мислите, че столът е лепкав, но не е така. Стените на тази стая са от зелени, жълти и червени дражета. Ако близнете зелените, ще усетите вкус на лимон. Близнете червените и ще опитате малина. Ала си мисля, че вкусът (във всеки смисъл на тази хлъзгава дума) е по-скоро нещо вторично; Шийми просто е запазил детската си любов към ярките първични цветове.

Роланд кимна усмихнато.

— Трябва да ви кажа обаче — продължи гласът от магнетофона, — че бих искал тук да има поне една стая с по-сдържан интериор. Нещо в синьо може би. Или най-добре в землисти тонове.

Като говорим за землисти тонове, стълбите също са от шоколад. Парапетът е от захарна тръстика. Макар че има стълбище, не можеш да кажеш, че води до втория етаж, защото няма втори етаж. През прозорците се виждат коли, които приличат на бонбони, а самата улица е като лакриц. Трябва само да отворите вратата (сводовете са от дъвчащи бонбони) и да направите една крачка към авеню „Лакриц“, за да се озовете отново там, откъдето сте тръгнали. В това, което наричаме „истински свят“ поради липса на по- добър термин.

„Джинджифиловата къща“ — така казваме на това място, защото стаите винаги ухаят на топли джинджифилови бисквитки, току-що извадени от фурната — е творение колкото на Динки, толкова и на Шийми. Една нощ Динк чул Шийми да плаче, както си вървял по коридора на дома „Корбет“ към своя апартамент. Съзнавам, че при подобен случай доста хора биха продължили по пътя си, както и че никой не прилича по-малко на Добрия самарянин от Динки Ърншоу, ала вместо да си легне да спи, той почукал на вратата на Шийми и попитал дали може да влезе.

— Когато го попитах, Динки ми рече, че не било кой знае какво. „Бях новак тук, чувствах се самотен и исках да си намеря някои нови приятели — ми сподели той. — Когато чух този тип да реве така, си казах, че сигурно и той има нужда от приятел.“ Това може би ви звучи като най-естественото нещо на света и навярно на повечето места е така, но не и в „Алгул Сиенто“. И ако се помъчите да разберете тези думи, ще разберете и нас. Простете ми, ако според вас се отклонявам от същината.

Някои от човешките стражи ни наричат „морки“ — по името на пришълеца от космоса в една телевизионна комедия45. Морките са най-егоистичните същества на Земята. Антисоциални? Не съвсем. Някои са извънредно социални, но само когато искат да получат това, към което се стремят. Много малко морки са социопати, но повечето социопати са морки, ако разбирате какво искам да кажа. Най-известният — благодаря на Бога, че отрепките никога не са го водили тук — е един масов убиец на име Тед Бънди.

Ако имате една или две цигари в повече, никой няма да бъде по-мил към вас — или по-ласкателен — от морк, който иска да запали. Дайте му обаче цигарата и той веднага ще изчезне.

Повечето морки — деветдесет и девет от сто — дори нямаше да забавят крачка, ако чуят някой да плаче зад затворена врата. Динки почукал и попитал дали може да влезе, въпреки че бил съвсем отскоро тук и се чувствал доста объркан (освен това се притеснявал дали нямало да го накажат за убийството на предишния му шеф, но това е история за друг ден).

А сега да погледнем на нещата от гледната точка на Шийми. Деветдесет и девет от сто морки биха отговорили на подобен въпрос с „Разкарай се!“ или дори „Върви на майната си!“. Защо, сигурно се питате вие. Защото ние прекрасно съзнаваме, че сме различни от повечето хора, а повечето хора мразят онези, които са различни от тях. Неандерталците едва ли са се зарадвали особено на първите кроманьонци в поселището им. Морките не обичат да ги хващат със свален гард.

Пауза. Ролката се въртеше. И четиримата усещаха замислеността на Бротиган.

— Не, не е точно така — каза накрая възрастният мъж. — Това, което морките не харесват, е да не ги виждат, когато са емоционално уязвими. Ядосани, щастливи, избухнали в плач или истеричен смях… Все едно вие да отидете на някое опасно място без оръжията си.

Дълго време бях съвсем сам. Бях един морк, който не бе чак такъв голям егоист, независимо дали това ми харесваше или не. После се появи Шийми, който бе достатъчно смел да приеме утеха, ако някой му предложеше. И Динк, който искаше да помогне. Повечето морки са егоистични интроверти, които се правят на корави индивидуалисти — искат светът да ги възприема като герои от типа на Дан’л Буун46, — и персоналът на „Синия рай“ е много доволен, повярвайте ми. Най-лесна за управление е тази общност, която отрича самата идея за общност. Сега разбирате ли защо бях привлечен от Шийми и Динки, и какъв късмет извадих, че ги открих?

Ръката на Сузана намери тази на Еди. Той я пое и пръстите му стиснаха нежно дланта й.

— Шийми се страхуваше от тъмното — продължи Тед. — Отрепките — наричам всичките отрепки, въпреки че тук работят не само кан-той, но и тахийни и хора — имат сума ти тестове за проверка на психичния потенциал, но не бяха загрели, че сред Разрушителите им има един малоумен, който просто се бои от мрака. Много лош късмет за тях.

Динки веднага разбрал каква е работата и разрешил проблема, като взел да разказва на Шийми най- различни истории. Започнал с вълшебните приказки — една от тях била „Хензел и Гре-тел“. Изплашеният момък бил очарован от идеята за къщичка от сладкиши и заразпитвал Динки за повече подробности. Виждате, че на практика Динк е измислил шоколадовите столове със седалки от сини бонбони, парапета от захарна тръстика и сводовете от дъвчащи бонбони. За известно време имало втори етаж — там били леглата на Трите мечета, — но Шийми не бил особено впечатлен от приказката за тях, ето защо, когато Джинджифиловата къща се изплъзнала от съзнанието му, вторият етаж… — Тед Бротиган се изхили — ами, стана жертва на мислояди.

Както и да е, аз смятам, че мястото, където се намирам сега, е нещо като капсула във времето или… — друга пауза. Въздишка. След което: — Вижте, има милиарди вселени, състоящи се от милиарди реалности. Това е нещо, което разбрах, след като ме върнаха от малката ми ваканция в Кънектикът (както се изрази скапаният ки’-дам). Мазен кучи син!

Роланд си каза, че в гласа на Бротиган се усеща омраза, което беше добре. Омразата можеше да послужи за много неща.

— Тези реалности са като зала с огледала, където няма и две отражения, които да са еднакви. По-късно мога да се върна към този образ — сега не му е времето. Това, което искам да разберете сега — или просто да приемете, — е, че реалността е органична, че реалността е жива. Тя е нещо като мускул. Действията на Шийми са своеобразна умствена спринцовка, забиваща се в този мускул. Сравнявам го с игла, защото наистина е…

— Морк — измърмори Еди.

— Шшшт! — сръга го Сузана.

— … специален — завърши Бротиган.

(Роланд се замисли дали да върнат лентата назад, за да чуят дали не са пропуснали нещо, но после реши, че сигурно не е толкова важно.)

— Това място е извън времето и извън реалността. Предполагам, че знаете съвсем малко за функциите на Тъмната кула, ала разбирате обединяващата й роля. Е, мислете си за Джинджифиловата къща като за един балкон от Кулата; когато дойдем тук, ние хем сме извън Кулата, хем продължаваме да сме свързани с нея. Това е реално място — достатъчно реално, защото когато се връщам оттам, ръцете ми лепнат от бонбоните — но само Шийми Руиз има достъп до него. И след като сме тук, значи той иска да е така. Питам се, Роланд, дали ти или твоите приятели сте подозирали на какво е способен той, когато сте го срещнали в Меджис?

Стрелеца се пресегна и натисна бутона „STOP“.

— Знаехме, че е… странен — рече той на останалите. Понякога Кътбърт казваше: „Какво му има на това момче? Кожата ми настръхва от него!“ После го видяхме в Гилеад —