известно… но е само на осемнайсет години — твърде млад, за да бъде лъган по такъв подъл и безсмислен начин. Междувременно мръснишката усмивка на доктор номер две е започнала да помръква — той се обръща към доктор номер едно и казва:
— Виж очите му, Сам — виж какво става с очите му.
Първият лекар се опитва да светне с офталмоскоп в зениците му, ала Тед рязко отблъсква ръката му. Младежът е виждал в огледалото как зениците му понякога се разширяват и свиват — може да усети кога се случва това по треперливата пелена, която сякаш се спуска над зрението му, ала това изобщо не го интересува в момента. Сега съзнанието му е обсебено от мисълта, че незнайно защо доктор номер две се гаври с него.
— Хайде сега напишете числото на един лист — настоява. Тед. — Напишете го, за да не можете да лъжете.
Вторият лекар започва да му крещи, но той невъзмутимо повтаря изискването си. Доктор Сам слага лист хартия и писалка пред приятеля си. Той взема писалката и тъкмо ще напише нещо, когато размисля, захвърля писалката на бюрото на Сам и заявява:
— Това е някакъв евтин уличен фокус, Сам. Ако не можеш да видиш това, значи си сляп.
Тед приканва доктор Сам да си помисли за някой роднина — какъвто и да е роднина — и след секунда казва на лекаря, че си мисли за брат си Гай, починал от апандисит на четиринайсетгодишна възраст; майката на Сам наричала злочестото му братче „твоя ангел-хранител“. Този път лекарят изглежда така, сякаш са му ударили шамар. Вече е изплашен. Дали се дължи на странното поведение на зениците на Тед, или на демонстрацията на телепатичните му способности, но доктор Сам е уплашен. Няма дълбокомислено потриване на челото или изрази от рода на „Схванах картинката. Изчакай…“ Лекарят удря печат „ОТХВЪРЛЕН“ на документите на Тед (големия червен печат) и се опитва да го разкара — кой е следващият, кой иска да отиде във Франция и да посмърка малко отровен газ? — ала Тед хваща ръката му — внимателно, но в същото време здраво.
— Изслушайте ме — казва Тед Стивънс Бротиган. — Аз съм телепат. Започнах да го подозирам откакто станах на шест-седем години — достатъчно голям, за да науча думата, — и го разбрах със сигурност, когато станах на шестнайсет. Мога да бъда изключително полезен в сферата на разузнаването, а слабият ми слух и силният ми сърдечен шум няма да ми пречат за подобна длъжност. А ако се безпокоите за очите ми… — Младежът бърка в предния джоб на ризата си, вади оттам слънчеви очила и си ги слага. — Какво ще кажете?
Той се усмихва неуверено на доктор Сам. Никакъв ефект. На вратата на наборната комисия, провеждана в салона по физическо възпитание в гимназията в Източен Хартфорд, вече стои сержант и медикът му дава знак да се приближи.
— Този момък е негоден за военна служба и ми писна да споря с него. Изпроводи го навън.
Сега е ред на Тед да го хванат за ръката, но сержантът изобщо не е внимателен като него.
— Само минутка! — казва младежът. — Има и още нещо! Много по-важно от това! Не знам дали има дума за него, но…
Преди да успее да продължи, сержантът го издърпва навън и го блъска грубо по коридора покрай зяпащите момичета и момчета на неговата възраст. Има дума за това и той ще я научи години по- късно в „Синия рай“. Тя е „спомощник“ и по мнението на Пол Пимли Прентис превръща Тед Стивънс Бротиган в най-ценното човешко същество във Вселената.
Но да се върнем към онзи ден от 1916 година. На този ден той е изтикан грубо навън на гранитните стъпала пред главния вход на гимназията и сержантът му казва с ужасния си акцент:
— Дан си пусмял да улазиш пак вътре, чуече. Пръждосвай са виднага.
Тед обаче не си тръгва веднага — той си мисли: „Какво ли трябва да направя, за да ви убедя?“ и „Как може да сте толкова заслепени?“ Просто не може да повярва, че онова, което стана преди малко, наистина се е случило.
Ала трябва да повярва, защото се намира тук, отвън. Към края на десеткилометровата си разходка, която прави из Хартфорд, той си мисли, че вече разбира и нещо друго. Те никога няма да повярват. Никой от тях. Никога. Ще си затворят очите и ще откажат да признаят, че човек, който е способен да надзърне в мислите на цялото немско върховно командване, може да им бъде, меко казано, полезен. Човек, който може да каже на съюзниците къде ще бъде следващият голям удар на германците. Човек, който е в състояние да направи това няколко пъти — макар че и един-два пъти навярно биха били достатъчни — може да прекрати войната още преди Коледа. Но той няма да получи тази възможност, защото просто няма да му я дадат. И защо? Отговорът е свързан с поведението на втория лекар, който излъга за числото, а после отказа да го напише на белия лист. Дълбоко в себе си те искаха да воюват, а човек като него щеше да им развали цялото удоволствие.
Или нещо такова.
Да вървят на майната си тогава. По-добре да отиде да учи в Харвард с парите на чичо си.
Точно това и прави. Харвард е всичко онова, което им е казал Динки, но и повече: Драматическото общество, Дебитния клуб, харвардския „Кримзън“, „Математиците чудаци“ и, разбира се, студентската организация „Фи Бета“ — нали беше „Фи-Бета лайнар“. Тед даже спестява на чичо си няколко долара, понеже успява да се дипломира по-рано.
Войната отдавна е свършила, а той се намира в Южна Франция, когато го застига следната телеграма: „ЧИЧО УМРЯ ТОЧКА ВЪРНИ СЕ ВКЪЩИ НАЙ-СКОРО ТОЧКА.“
Ключовата дума тук е ТОЧКА.
Бог му е свидетел, че това е един от повратните моменти в живота му. Тед се прибира у дома и дарява с утеха тези, които се нуждаят. Ала вместо да се захване с мебелния бизнес, младежът решава да сложи ТОЧКА на похода си към финансовия просперитет и да ЗАПОЧНЕ похода си към финансовата неизвестност. Докато слуша дългата история на Тед Бротиган, Роланд и неговият ка-тет нито веднъж: не го чуват да обвинява своя необикновен талант или момента на прозрение за анонимността, която сам си избира; това просто е една ценна дарба, която никой друг в света не притежава.
И, Господи, как само разбира това! Неговият „див талант48“ (както го наричат евтините научнофантастични списания) всъщност става доста опасен при определени обстоятелства.
През 1935 в Охайо той превръща Тед Бротиган в убиец.
Беловласият мъж не се съмнява, че някои ще сметнат думата за прекалено груба, ала той си знае най-добре за какво става дума и смята, че думата е подходяща. Намира се в Акрон, лято е и синкав здрач обгръща улицата, в единия край на която група хлапета играят на „ритай тенекията“, а в другия се провежда мач по уличен хокей. Бротиган стои на ъгъла на Стоси Авеню в тънкия си летен костюм, стои до стълба с бялата ивица, която означава, че автобусът спира тук. Зад него има опустял магазин за бонбони със синия орел на Националната асоциация на притежателите на оръжие на едната му витрина и поизмито от дъждовете послание, гласящо „ТЕ УБИВАТ МАЛКИЯ ЧОВЕК“ на другата. Тед стои там и чака, стиснал куфарчето от щавена кожа в едната си ръка и кафява кесия — свинска пържола за вечеря, който си е купил от касапницата на господин Дейл, — когато изведнъж: някой го връхлита отзад и го блъсва в телефонния стълб, маркиран с бяла ивица. Носът му се удря в стълба и се счупва. Руква кръв. После идва ред на устата му и Бротиган усеща как зъбите му се врязват в меката тъкан на устните му, и изведнъж: устата му се изпълва със солена течност, наподобяваща горещ доматен сок. Нещо го удря в кръста и до ушите му достига звук на раздиращ се плат. Панталоните му са смъкнати до средата на задника му от силата на удара и сега висят смешно като гащите на някой клоун. В следващия миг млад мъж: с тениска и габардинени панталони с лъскаво дъно се затичва по Стоси Авеню към децата, които играят на уличен хокей, а това, което се развява в ръката му, развява се като дълъг кафяв език, е портфейлът на Тед Бротиган. Току-що са му задигнали
