Тъмната кула

като десертно вино. Всъщност в тази камениста пустош има всевъзможни неща за ядене. Мордред няма приятели, които да го прехвърлят от място на място посредством телепортация, ала пътят от станция Тъндърклап до Стийк-тет не само че не го затруднява, ами и му се струва доста интересен.

Вече е чул достатъчно, за да бъде сигурен какво планира баща му — изненадващо нападение над поселището, намиращо се недалеч от тук. Враговете им имат солидно числено превъзходство, но приятелите на Роланд са предани до смърт на своя дин, а изненадата винаги е била могъщо оръжие.

Освен това стрелците са fou, както би се изразил Джейк. Те полудяват, когато кръвта им кипне, и стават неустрашими. Подобна лудост е още по-могъщо оръжие.

Въпреки крехката си възраст Мордред знае доста неща — някои от тях научава от жертвите, които поглъща, а други са му предадени по наследство. Той знае например, че ако Червеният му баща разполагаше с информацията, която синът му току-що бе узнал, веднага щеше да извести Господаря или Шефа на охраната на този Девар-той. Така малко по-късно тази нощ катетът от Средния свят щеше да бъде неприятно изненадан, откривайки, че ролите са се разменили и именно на него са му подготвили засада. А можеше и никога да не разберат — навярно надзирателите щяха да ги убият в съня им, за да могат Разрушителите спокойно да довършат делото на Краля. Мордред не знаеше какво точно се върши в „Синия рай“, но пипето му сечеше, а ушите му бяха остри. Целта на стрелците беше проста — те бяха дошли тук, за да разрушат Разрушителите.

Паякът спокойно можеше да ги спре, ала той ни най-малко не се интересуваше от плановете и амбициите на Червения си баща. Това, което му носи истинско удоволствие, открива той, е горчивата самота на живота отвън. Да наблюдаваш с хладния интерес на дете, залепило лице за стъклото на мравешката ферма на бюрото си.

Щеше ли да остави този ки’-дам да убие Белия му баща? О, разбира се, че не. Принцът иска да запази това удоволствие за себе си и си има своите мотиви за това — негови собствени мотиви. Ала що се отнася до другите — младия мъж, късокраката жена, хлапето — да, ако ки’-дам Прентис получи тази възможност, той без съмнение ще ги убие и тримата. Мордред Дисчейн щеше да остави нещата да се развият по естествен начин. Щеше да наблюдава. Да слуша. Да чува писъците, да усеща мириса на изгоряло и да гледа как кръвта се просмуква в земята. И тогава, ако прецени, че Роланд няма да издържи, той, Мордред, ще излезе на сцената. В името на Пурпурния крал, стига идеята да му хареса, но всъщност заради себе си, воден от собствения си мотив, който е доста елементарен: „Мордред е гладен.“

А в случай че Роланд и неговият ка-тет победят? Победят и продължат напред към Кулата? Седмокракото същество не мисли, че ще стане така, защото по някакъв свой странен начин той също е част от техния ка-тет, споделя техния кеф и чувства онова, което усещат и те. Чувства неизбежния край на тяхната задруга.

„Ка-шум!“ — мисли си Мордред и се усмихва. На муцуната на пустинното куче се блещи изцъклено око — паякът го е пропуснал във вихъра на глада си. Един от косматите му крайници го погалва с острия си нокът и окото се търкулва от гнездото си. Мордред го изяжда като грозде, след което се обръща към бялото сияние на газените фенери, процеждащо се покрай ъглите на одеялото, което Белият му баща е закачил на входа на пещерата.

Дали може да се приближи още? Да се приближи достатъчно, за да може да подслушва?

Синът на Пурпурния крал си мисли, че може, особено след като воят на вятъра прикрива напълно звуците от придвижването му. Страхотна идея!

Той се спуска по скалистия склон към светлината, към мърморенето на гласа от магнетофона и мислите на онези, които го слушат; неговите братя, сестро-майката му, домашния любимец и, разбира се, техния водач — Голямото бяло ка-татенце.

Мордред допълзява толкова близо, колкото му стиска, и се притаява в студения и брулен от ветровете мрак, злочест и наслаждаващ се на злочестието си, сънуващ отвъдните си сънища. Вътре зад одеялото е светло. Нека, щом им харесва, нека бъде светлина. Впоследствие Мордред ще я угаси. И в тъмнината ще ликува.

Осма главаЗаписки от Джинджифиловата къща

ЕДНО

Еди огледа спътниците си. Джейк и Роланд седяха върху спалните чували, оставени за тях. Ко лежеше сгушен в краката на момчето. Сузана се бе разположила удобно на триколесния си скутер. Доволен, младият мъж кимна и натисна бутона „PLAY“. Ролките се завъртяха… настъпи тишина… въртяха се… тишина… и тогава, след като прочисти гърлото си, Тед Бротиган започна да говори. Слушаха го над четири часа. Еди заменяше всяка празна ролка със следващата, без да губи време да превърта лентата назад.

Всички слушаха с безмълвен интерес — дори и Роланд, чийто хълбок бе започнал отново да го боли. Стрелеца си помисли, че вече знае много повече в сравнение с преди; определено имаха реален шанс да сложат край на онова, което се случваше в поселището, осветено от изкуственото слънце. Това знание беше страшничко… защото вероятността да успеят беше минимална. Чувството на ка-шум също го доказваше. Никой не можеше да разбере напълно значимостта на залога, преди да съзре богинята в бялата й роба, богинята-кучка, чийто ръкав оголваше нежната й ръка, докато я протягаше в подканващ жест: „Ела при мен, тичай при мен. Да, възможно е, можеш, да постигнеш целта си, можеш да победиш, затова ела при мен и ми отдай цялото си сърце. А ако го разбия? Ако някой от вас загине, пропадне в дълбините на коффах (мястото, което новите ти приятели наричат Ад)? Твърде лошо за теб.“

Да, ако някой от тях пропаднеше в коффах и се изгубеше сред изворите, това наистина щеше да е твърде лошо. Ами богинята в бялата роба? Тя просто бе поставила ръце на кръста си, беше отметнала глава назад и бе избухнала в смях, докато светът умираше. Толкова много зависеше от мъжа, чийто изморен, интелигентен глас сега изпълваше пещерата. Самата Тъмна кула зависеше от него, защото Бротиган бе човек с изумителни способности.

Колкото и невероятно да звучеше, същото се отнасяше и за Шийми.

ДВЕ

— Проба, едно, две… проба, едно, две… проба, проба, проба. Аз съм Тед Стивънс Бротиган, а това е проба…

Кратка пауза. Ролките се въртяха, а лентата се размотаваше от едната и се навиваше на другата.

— Така, това е добре. Всъщност е направо супер. Изобщо не бях сигурен, че това нещо ще проработи, особено тук, но засега се представя прилично. Преди да включа тая джаджа, се опитах да си представя как вие четиримата — по-точно петимата, ако броим и малкия приятел на момчето — слушате думите ми, защото винаги съм смятат визуализацията за чудесна техника при подготовката на някаква презентация. За съжаление в този случай няма да свърши работа. Шийми може да ми изпрати изключителни мисловни картини — перфектни във всяко отношение, — ала единственият, когото е виждал, е Роланд от Гилеад, и то още преди падането на Гилеад, когато и двамата са били много млади. Не искам да ви засегна, но подозирам, че Роланд, който върви към Тъндърклап, е доста по-различен от младежа, когото приятелят ми Шийми боготвори.

Къде си сега, Роланд? Може би си в Мейн и търсиш писателя? Който създаде и мен? Или си в Ню Йорк и вървиш по стъпките на жената на Еди? Живи ли сте изобщо? Знам, че шансовете ви да достигнете Тъндърклап не са от най-добрите; ка ви тласка към Девар-той, но изключително могъщата анти-ка, задействана от Пурпурния крал, работи против теб и твоя ка-тет по хиляда различни начина. Все едно…

Емили Дикинсън ли беше нарекла надеждата онова нещо с перата? Не мога да се сетя. Има много неща, които не си спомням вече, но, изглежда, все още помня как да се боря. Може би това е нещо добро. Надявам се да е нещо добро.

— Имате ли някаква представа къде записвам това, уважаема лейди и джентълмени?