Тъмната кула

— Дърво, почти съм сигурна. Особено онази, която наричат дома „Дамли“. Да я построят в стил Кралица Ана от камъни и тухли, а после да я замаскират, че да заприлича на дървена? Няма никакъв смисъл.

— Ако така успеят да заблудят скиталците, които възнамеряват да я изгорят — рече Роланд, — има смисъл.

Тъмнокожата жена се замисли над думите му. Прав беше, естествено, но…

— Въпреки това смятам, че е дърво.

Стрелеца кимна.

— Както и аз.

Техният дин беше намерил голяма зелена бутилка с надпис „Перие“. След като я отвори и се увери, че е вода, взе пет чаши и наля на всички. Сетне ги нареди пред Джейк, Сузана, Еди, Ко и себе си.

— Признаваш ли ме за свой дин? — обърна се Стрелеца към Еди.

— Да, Роланд, знаеш, че е така.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Да, щом настояваш — усмивката на младия мъж внезапно се стопи. Онова предчувствие отново го беше обладало. Ка-шум — печална дума, която още не беше чувал.

— Пий, поданико.

На Еди не му харесваше особено да го наричат „поданико“, но изпи водата. Роланд коленичи пред него и го целуна бързо и сухо по устните.

— Обичам те, Еди — промълви и в прокълнатата земя, известна като Тъндърклап, се надигна пустинен вятър, понесъл отровен песъчлив прах.

— Защо… и аз те обичам — рече изненадано той. — Какво има? И не ми казвай, че нищо не е станало, защото го усещам.

— Нищо не е станало — усмихна се Роланд, но Джейк никога не бе долавял толкова мъка в гласа му. Това не предвещаваше нищо добро. — Само ка-шум, и това се случва с всеки ка-тет, който някога се е събирал… ала сега, докато сме още едно цяло, нека споделим водата си. Нека споделим нашия кеф. Това е хубаво нещо.

Той погледна към Сузана.

— Наричаш ли ме дин?

— Да, Роланд, признавам те за дин. — Беше пребледняла, — но навярно това се дължеше на светлината на газените фенери.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— С удоволствие — каза тя и вдигна пластмасовата чашка.

— Пий, поданичке.

Тя започна да пие, а мрачните й тъмни очи нито за миг не се отделиха от неговите. Помисли си за гласовете, които бе чула в съня си за онази затворническа килия в Оксфорд: „Този е мъртъв, онзи е мъртъв, другият също е мъртъв; О, Дискордия, мракът се сгъстява.“

Стрелеца я целуна по устните.

— Обичам те, Сузана.

— Аз също те обичам.

Роланд се обърна към Джейк:

— Признаваш ли ме за свой дин?

— Да — рече момчето. Лицето му бе така пребледняло, че дори устните му изглеждаха пепеляви. — Ка-шум означава смърт, нали? Кой от нас ще е?

— Не зная — въздъхна Стрелеца. — Сянката може и да се вдигне, защото колелото все още се върти. Не почувства ли ка-шум, когато заедно с Калахан влязохте в леговището на вампирите?

— Да.

— Ка-шум и за двама ви?

— Да.

— И въпреки това сега си тук. Нашият ка-тет е силен и е минал през много опасности. Може да преживее и тази.

— Но аз усещам…

— Да — каза Роланд. Гласът му беше благ, ала очите му имаха онзи израз, който надхвърляше обикновената печал и сякаш казваше, че каквото и да се случи, Кулата стои над тези неща и умът му се намира там — там бяха сърцето и душата му, там беше неговата ка и кеф. — Да, аз също го усещам. Всички ние го усещаме. Ето защо споделяме водата и сплотяваме задругата си. Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Да.

— Пий, поданико.

Джейк го послуша. Сетне, преди Стрелеца да може да го целуне, пусна чашата, обгърна с ръце врата на своя дин и прошепна пламенно в ухото му:

— Роланд, обичам те.

— Аз също те обичам — отвърна мъжът и го пусна. Навън вятърът отново зави. Джейк наостри уши, очаквайки триумфалният рев на звяра, убил пустинното куче, да се присъедини към воя на вятъра, ала нищо такова не се случи.

Усмихнат, Роланд се обърна към рунтавелкото:

— Ко от Средния свят, признаваш ли ме за свой дин?

— Дин! — излая зверчето.

— Ще споделиш ли кеф с мен, изпивайки тази вода?

— Кеф! Да!

— Пий, поданико!

Животинчето навря муцунката си в пластмасовата чашка и залочи шумно, докато не изпи водата, след което вдигна поглед към Стрелеца. В златистите му очи се четеше очакване, а по мустаците му проблясваха капчици френска вода „Перие“.

— Обичам те, Ко — каза Роланд и се наведе, при което лицето му попадна в обсега на острите зъби на зверчето. Ко прокара език по бузата му, след което напъха муцунката си обратно в чашата, за да обере и последните останали капки.

Стрелеца разпери ръце. Джейк хвана едната, а Сузана — другата. Скоро всички бяха свързани. „Като пияниците в края на срещите на «Анонимните алкохолици»“ — помисли си Еди.

— Ние сме ка-тет — изрече Роланд. — Единство от мнозина. Споделихме водата си, тъй както споделихме живота и странстването си. Ако някой от нас загине, няма да бъде изгубен, защото сме едно и не ще се забравим дори и в смъртта.

Те останаха така още известно време. Роланд беше първият, който се пусна.

— Какъв е планът ти? — попита го Сузана. Не го нарече „сладурче“ — никога вече, поне доколкото Джейк знаеше, не го нарече с гальовна дума. — Ще ни кажеш ли?

Роланд кимна към магнетофона, който продължаваше да стои върху варела.

— Може би първо трябва да изслушаме това. Намислил съм нещо, но това, което ще ни каже Бротиган, може да ни помогне с някои от подробностите.

ПЕТ

Нощта в Тъндърклап е самото въплъщение на тъмнината — нито луна, нито звезди. Ала ако можехме да останем извън пещерата, където Роланд и неговият ка-тет току-що споделиха кеф и сега възнамеряват да изслушат онова, което им е подготвил Тед Бротиган, щяхме да забележим две алени въгленчета, проблясващи сред пронизания от ветровете мрак. А ако можехме да се изкачим до пътечката, виеща се по стръмния склон на Малката игла (рисковано начинание), щяхме да се натъкнем на седмокрак паяк, надвесен над странно сплесканото тяло на мъртъв койот-мутант. Този кан-той-тет беше жалка картинка — недоразвитият му пети крак стърчеше от гърдите му, а между задните му крака се полюшваше желеподобна плът, досущ като уродливо виме, но месото му нахрани Мордред, а кръвта му се услажда на кралския син