Тъмната кула

изправи и запали нощната си лампа.

Финли беше споменал нещо за удвояване на стражите по наблюдателниците и покрай оградата. Утре пък можеха да ги утроят. Просто като предохранителна мярка. Когато ти остава толкова малко до постигането на висшата цел, самонадеяността и неблагоразумието може да ти излязат скъпо.

Девар-лордът стана от леглото си — висок мъж с космати гърди и шкембе. Беше облякъл само долнище на пижамата. Отиде до тоалетната и се изпика, след което коленичи пред чинията, събра ръце и се отдаде на молитви, докато му се доспа. Молеше се да изпълни дълга си. Молеше се да съзре проблема, преди проблемът да го е съзрял. Молеше се за майка си, също както Джим Джоунс се бе молил за своята, наблюдавайки как тълпата се движи към контейнера с отровен „Куул-Ейд“. Молеше се, докато гръмотевиците не се превърнаха в старческо хъркане, и едва тогава се върна в леглото си, удовлетворен и спокоен. Последната му мисъл, преди да потъне в царството на сънищата, беше да не забрави да утрои стражите на следващата сутрин… а когато се събуди в обляната от изкуствена слънчева светлина стая, това бе първото нещо, за което си помисли. Наближиш ли дома си, трябва да внимаваш много да не счупиш яйцата.

Седма главаКа-шум

ЕДНО

След като Бротиган и приятелите му си заминаха, някакво странно, мрачно предчувствие пропълзя сред стрелците, но никой не заговори за него. Всеки си мислеше, че тази меланхолия засяга само него и никой друг. Дори Роланд, който би трябвало да знае какво е това (Корт би го нарекъл „ка-шум“), го приписа на тревогите си за следващия ден и потискащата атмосфера на Тъндърклап, където дните бяха мрачни, а нощите — по-черни и от слепотата.

Имаше много неща, които трябваше да свършат след заминаването на Бротиган, Ърншоу и Шийми Руиз — стария приятел на Стрелеца. (Сузана и Еди се бяха опитали да заговорят своя дин за някогашния слуга от кръчмата „Почивка за пътника“, ала той категорично бе отказал. Джейк, както винаги силен в интуицията, изобщо не бе опитал. Той знаеше, че Роланд още не е готов да заговори отново за тези отминали дни — във всеки случай не и сега.) Надолу по склона на Малката игла се виеше пътечка, която ги отведе до пещерата, за която им беше споменал беловласият мъж. Тя бе по-голяма от горната и в стените й бяха забити шипове, на които висяха газени фенери, а входът й бе умело прикрит от камъни и храсти. Джейк и Еди запалиха по два фенера на всяка стена и четиримата пътешественици мълчаливо разгледаха вътрешността й.

Първото нещо, което Роланд забеляза, бяха спалните чували — четири броя, наредени върху надути въздушни дюшеци до лявата стена. На всички пишеше „СОБСТВЕНОСТ НА АРМИЯТА НА САЩ“. До последния чувал имаше пети дюшек, покрит с хавлиени кърпи за баня. „Очаквали са четирима души и животно — помисли си Стрелеца. — Дали обаче са го разбрали благодарение на предчувствие, или просто са ни видели? Има ли изобщо някакво значение?“

Върху един варел с надпис „ВНИМАНИЕ! МУНИЦИИ!“

имаше увит в найлон предмет. Еди го взе, разопакова го и пред погледите им се разкри магнетофон с няколко ролки върху него. Едната от тях бе заредена. Роланд, който не можеше да разбере нищо от единствената дума, изписана отпред на говорещата машина, попита Сузана за марката.

— „Воленсак“ — отвърна тя. — Немска компания. Когато става дума за такива неща, те са най- добрите.

— Но вече не е така, скъпа! — обади се Еди. — В моето кога казвахме: „«Сони»! Всички други са галфони!“ Те направиха касетофонче, което можеш да си закачиш на колана — казва се „уокмен“. Бас държа, че този динозавър сигурно тежи поне десет кила. А може и повече… с батериите.

Сузана разглеждаше кутиите с ролки, наредени върху магнетофона. Бяха три на брой.

— Нямам търпение да чуя какво ни е записал Бротиган — рече.

— След залез слънце — каза Роланд. — Сега по-добре да разгледаме какви други неща са ни приготвили.

— Роланд? — попита Джейк.

Стрелеца се обърна към него. В лицето на момчето имаше нещо, което винаги смекчаваше изражението на неговия дин. Не че се разхубавяваше, когато гледаше към Джейк, но чертите му сякаш придобиваха нещо, което им липсваше през останалото време. Според Сузана в този поглед имаше много любов. И надежда за бъдещето.

— Какво има, Джейк?

— Знам, че ни предстои битка, но…

— Ела с нас следващата седмица за „Завръщане в О. К. Корал“42 с Ван Хефлин и Лий ван Клийф — измърмори Еди, докато пристъпваше към вътрешността на пещерата. Вниманието му бе привлечено от голям предмет, покрит с нещо като брезентов чул за двигатели.

— … кога? — продължи момчето. — Утре ли?

— Може би — вдигна рамене Роланд. — Но вероятно ще е вдругиден.

— Защото имам лошо предчувствие — каза Джейк. — Не че се страхувам, но…

— Мислиш ли, че ще ни победят, миличък? — попита тъмнокожата жена. Тя сложи ръка на рамото на момчето и го погледна в очите. Беше започнала да уважава предчувствията му. Понякога се чудеше каква част от онова, което беше сега, се дължеше на чудовището, с което се бе сблъскал, за да дойде тук — съществото от къщата на Дъч Хил. То не беше някакъв си робот или ръждясала механизирана джунджурия, а древно създание, останало от Първоначалието. — Видял си смъртта ни, така ли?

— Не съвсем — отвърна момчето. — Не мога да кажа точно. Досега съм го изпитвал само веднъж, и то беше тъкмо преди да… — запъна се Джейк.

— Преди какво? — попита нетърпеливо Сузана, но в този момент Еди възкликна изненадано, отнемайки на момчето възможността да довърши. Роланд беше доволен. „Тъкмо преди да падна — това щеше да каже Джейк. Или — Тъкмо преди Роланд да ме остави да падна.“

— По дяволите! Бързо елате тук! Трябва да видите това!

Еди беше отметнал брезентовото покривало, разкривайки моторизирано возило, което изглеждаше като кръстоска между всъдеход и огромна триколка. Издутите като балони гуми бяха набраздени с дълбоки зигзагообразни улеи. Цялото управление бе съсредоточено в кормилото, напомнящо кормило на мотоциклет. Когато Роланд се приближи, видя, че на таблото е оставена някаква карта, обърната надолу — той знаеше каква е още преди Еди да я хване с два пръста и да я обърне. На картата бе изобразена жена с шал на главата, седнала до чекрък. Господарката на сенките.

— Май нашият приятел Тед ти е оставил моторче, скъпа — каза Еди.

Сузана, която вече бе успяла да допълзи до откритието на мъжа си, вдигна ръце.

— Качи ме на това, Еди! Качи ме!

Съпругът й я вдигна и я сложи на седалката. Тъмнокожата жена веднага сграбчи кормилото и натисна червеното копче. Двигателят се включи, пробуден за живот — работеше толкова тихо, че едва се чуваше. Еди бе сигурен, че работи с електричество, а не с бензин. Като количка за голф, само че, съдейки по вида му, доста по-мощно.

Сузана обърна грейналото си лице към тях. Возилото изглеждаше така, сякаш бе направено специално за нея. Тя потупа тъмнокафявата метална повърхност и възкликна:

— Вече ще ми викате госпожа Кентавър! Цял живот съм търсела това чудо, без изобщо да го знам!

Никой от тях не забеляза мрачното изражение на Роланд. Той се наведе и вдигна картата, която Еди бе изпуснал на земята.

Да, това наистина беше тя — Господарката на сенките. Стрелеца имаше чувството, че сякаш се усмихва и ридае едновременно. Последния път, когато бе видял тази карта, тя бе в ръцете на мъжа, който понякога се наричаше Уолтър, а друг път — Флаг.