Тъмната кула

издигат на няколко сантиметра от земята, а съдържанието на джобовете му полита нагоре и застива във въздуха. Проблеми, които преди ти изглеждаха адски заплетени, изведнъж се разрешаваха в секундата, в която насочиш мислите си към тях. Ако си забравил нещо — било то срещата в пет часа или средното име на девера си, — това бе мястото, където да си го спомниш. И дори да осъзнаваш, че онова, което си забравил, всъщност е много важно, изобщо не се чувстваш притеснен. Всички напускаха балконите с усмивки на лицата си, дори и да идваха в най-ужасно настроение (мрачните настроения бяха прекрасен повод да посетиш балкона). Сякаш някакъв незнаен райски газ, невидим за окото и неуловим дори за най- прецизната телеметрия, се издигаше от Разрушителите към балконите над тях.

Пимли и Финли поздравиха групичката, след което се приближиха към широкия парапет от опушен дъб и погледнаха надолу. Просторното помещение под тях спокойно можеше да бъде взето за богатата библиотека на някой изискан лондонски клуб. Меко осветление (повечето абажури на лампите бяха оригинали на „Тифани“), турски килими, картини на Рембранд и Матис… На една от стените се виждаше „Мона Лиза“ — истинската (имитацията бе изложена в Лувъра на Ключовата земя). Пред нея стоеше някакъв мъж, хванал ръце зад гърба си. От балкона изглеждаше, че човекът изучава картината — и навярно се опитва да разгадае прочутата загадъчна усмивка на Джокондата, — ала Девар-лордът знаеше, че не е така. Мъжете и жените, които държаха списания, изглеждаха сякаш ги четат, но ако човек се намираше долу, щеше да види, че всъщност гледат безизразно над броевете си на „Макол“ и „Харпър“ или просто зяпат настрани. Едно единайсет-дванайсетгодишно момиче с прекрасна лятна рокля на райета, която сигурно струваше шестнайсет долара в „Родео Драйв“, седеше пред кукленската си къщичка до камината, но Пимли знаеше, че девойчето не обръща никакво внимание на изящно изработеното копие на дома „Дамли“.

В момента долу имаше трийсет и трима Разрушители. Всичко на всичко трийсет и трима. Точно в осем, когато изкуственото слънце престанеше да свети, други трийсет и трима Разрушители щяха да заемат местата на предишните. Сред обитателите на „Синия рай“ имаше един тип — един-единствен, — който идваше в Школата, когато си поискаше, и си тръгваше, когато му скимнеше. Този човек бе успял да се промъкне под жиците и не бе получил никакво наказание за деянието си… освен това, че го бяха върнали обратно, което си беше предостатъчно наказание за него.

В този момент вратата в края на залата се отвори и Тед Бротиган пристъпи тихичко вътре, сякаш извикан от мислите на Девар-лорда. Продължаваше да носи кепето си от туид. Данийка Ростов вдигна поглед от кукления си дом и му се усмихна. Белокосият мъж й кимна. Пимли сръга Финли в ребрата.

Финли: (Виждам го)

Да, и двамата го виждаха, но не беше само това. Усещаха го. В мига, в който Бротиган влезе в Школата, тези на балкона — и тези под тях — почувстваха как нивото на силата се покачва. Все още не бяха напълно сигурни с какво точно разполагат в лицето на Бротиган, а и апаратите за анализ не им помагаха особено — старият пес бе взривил няколко от тях, и то нарочно — Прентис бе абсолютно сигурен в това. Ако имаше и други като него, отрепките отдавна да са открили скритите им дарби (вече бяха престанали да търсят; това, с което разполагаха в момента, им беше напълно достатъчно, за да довършат делото си). Друго нещо, за което Девар-лордът бе сто процента сигурен, беше талантът на Бротиган като спомощник — медиум, който не просто бе могъщ сам по себе си, но и умееше да засилва способностите на другите, когато се намираше наблизо. Мислите на Финли, които обикновено бяха непонятни дори за Разрушителите, сега припламнаха като неонови букви в съзнанието на Прентис.

Финли: (Той е необикновен)

Пимли: (И, доколкото знаем, уникален Виждал ли онова нещо)

Образ: Зеници, които се свиват и разширяват, свиват се и разширяват.

Финли: (Да Знаеш ли какво го предизвиква)

Пимли: (Не съвсем Да не ти пука драги Финли да не ти пука Този стар)

Образ: Престарял помияр с полепнали по сплъстената му козина репеи, куцукащ на три крака.

Три етажа под тях обектът на разговорите им си взе вестник (всички вестници бяха стари, стари като самия Бротиган, а от датите на излизането им бяха минали години), разположи се в едно кожено кресло, което бе толкова голямо, че сякаш го погълна, и привидно се задълбочи във вестника.

Пимли усещаше как медиумните енергии се надигат покрай тях и през тях, към небето и през него, устремени към Лъча, който минаваше точно над „Алгул Сиенто“. Когато го достигаха, те го дълбаеха, разяждаха и стържеха неумолимо, пробивайки дупки в магическата му тъкан. Трудеха се упорито, за да извадят очите на Мечока. Да строшат корубата на костенурката. Да разрушат Лъча, който се простираше между Шардик и Матурин, и да сринат Тъмната кула, издигаща се помежду им.

Пимли се обърна към спътника си и не се изненада, когато видя блесналите зъбки на Невестулката. Шефът на охраната най-сетне се усмихваше! Не бе изненадан и от обстоятелството, че черните очи на Финли бяха изгубили своята безизразност. Тахийнът обикновено можеше да приема и предава някои елементарни телепатични послания, но никой не можеше да надзърне в главата му. Тук обаче всичко се беше променило. Тук…

… Тук Финли о’ Тего беше в покой. Всичките му грижи

(подозрително бъзи-бъзи)

бяха изчезнали. Поне за известно време.

Девар-лордът изпрати на своя подчинен редица ярки образи: бутилка шампанско, разбиваща се в кърмата на кораб; стотици черни академични шапки, хвърлени във въздуха; знаме, забито на връх Еверест; мъж и жена, които се смеят и излизат тичешком от църквата, привели глави под сипещите се оризови зърна, с които ги замерват; някаква планета — Земята — която внезапно припламва, озарена от зловещо сияние.

Образи, които казваха едно и също нещо.

— Да — рече Финли и Пимли се запита как изобщо е могъл да смята тези очи за непроницаеми. — Да, точно така. Успех в края на деня.

В този момент никой от тях не гледаше надолу. В противен случай щяха да видят Тед Бротиган — да, един стар пес, стар и изморен, ала навярно не толкова изморен, както си мислеха някои, — който ги наблюдаваше от креслото си.

А на устните му бе изписана едва доловима усмивка.

ДЕВЕТ

В „Алгул Сиенто“ никога не валеше — във всеки случай не и откакто Пимли Прентис беше тук, — но понякога в зловещия мрак на нощта нейде в далечината се чуваха могъщите залпове на сухи гръмотевици. По-голямата част от персонала бе свикнала да спи на фона на тези пукотевици, ала Девар-лордът често се събуждаше с бумтящо сърце и молитвата „Отче наш“, изпъкнала в подсъзнанието му като ален флаг, плющящ на вятъра.

Когато разговаряше с Финли, Господарят на „Алгул Сиенто“ бе придружил фразата „подозрително бъзи-бъзи“ със стеснителна усмивка, и защо не? Тя му приличаше на детски израз, нещо като „биберонче-онче-бонче“ или „Чарли-пуф- паф“.

Сега, докато лежеше в постелята си в дома „Шапли“ (известен като Лайняната къща сред Разрушителите), на цял парк разстояние от дома „Дамли“, Пимли си спомни онова чувство — абсолютната убеденост, — че всичко ще бъде наред; че делото им ще се увенчае с успех и това бе въпрос единствено на време. Финли бе почувствал същото на онзи балкон, ала Девар-лордът се запита дали Шефът на охраната сега лежи буден, измъчван от мисли колко лесно е да бъдеш заблуден в компанията на Разрушителите. Защото те излъчваха този райски газ — тази добромисъл, — която те караше да забравиш всички грижи.

Да предположим… просто да предположим, че… някой съзнателно им изпращаше това чувство? Изпращаше им го като някаква приспивна песен? „Спинкай, Пимли, спинкай Финли, спете, мънички дечица…“

Абсурдна идея, абсолютно параноична. Въпреки това, когато поредната гръмотевица изтрещя в нощта — откъм посоката, която едно време беше югоизток, откъм Федик и Дискордия, — Пимли Прентис се