Тъмната кула

ПЕТ

Двама от кан-той ги чакаха, за да ескортират Девар-лорда и неговия Шеф на охраната. Прентис се замисли колко странно беше, че всички — и Разрушителите, и персоналът на „Алгул Сиенто“ — ги наричаха „отрепки“. Защото Бротиган им беше лепнал този етикет. „Като говориш за ангели, трябва да чуваш пърхането на крилата им“ — навярно би казала обичната му майка и господарят на „Синия рай“ си мислеше, че ако през тези последни дни изобщо са останали истински самци, то това са кан-той, а нетахийните. Ако човек ги видеше без изродскиге им живи маски, щеше да се закълне, че са тахийни с глави на плъхове. Но за разлика от истинските тахийни, които смятаха хората (с малки изключения като Пимли например) за по- низша раса, кан-той боготворяха човешките същества. Дали носеха маските си като израз на преклонение пред хората? Макар и да не говореха много на гази тема, Прентис смяташе, че не това е причината. Според него кан-той вярваха, че ще се превърнат в човеци — и това обясняваше защо, когато слагаха за пръв път маските си (които представляваха жива плът), приемаха човешки имена, които да отговарят на човешкия им облик. Пимли знаеше за преданията им, в които се разказваше как щели да заменят човешката раса след Свършека… макар че според скромното му мнение това бяха пълни глупости. Че след Свършека щеше да има небе, беше очевидно за всекиго, който е чел Апокалипсиса на Йоан… но Земя?

Освен ако не ставаше въпрос за някоя нова Земя, но Девар-лордът дълбоко се съмняваше в това.

Двамата стражи кан-той — Бийман и Трелоуни — стояха в дъното на коридора, пазейки стълбището към сутерена. На Пимли всички техни събратя, дори и тези с русоляви коси и кльощави осанки, му приличаха по един идиотски начин на онзи актьор от петдесетте и шейсетте, как му беше името… Кларк Гейбъл. Всичките му изглеждаха с плътни, чувствени устни и несъразмерно големи уши. Ако човек се приближеше до някой кан-той, можеше да забележи изкуствените бръчки на шията и зад ушите, където човешките им маски се огъваха като свински опашчици и преминаваха в косматата, зъбата плът, която олицетворяваше истинската им природа (независимо дали си го признаваха или не). А пък очите им… бяха заобиколени от косми и ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види, че това, което първоначално е взел за кухини, всъщност са дупки — дупки в тези чудати маски от живо месо. Понякога се чуваше как самите маски дишат, което според Прентис бе едновременно чудновато и отблъскващо.

— Хайл — рече Бийман.

— Хайл — рече Трелоуни.

Пимли и Финли отвърнаха на поздрава, вдигайки юмруци към челата си, и Девар-лордът ги поведе надолу по стълбите. Поеха по подземния коридор и щом отминаха табелите, на които пишеше „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА РАБОТИМ ЗАДРУЖНО ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДНА ОБЕЗОПАСЕНА ОТ ПОЖАРИ РАБОТНА СРЕДА“ и „ВСИЧКИ ПРИВЕТСТВАТ КАН-ТОЙ“, Невестулката прошепна:

— Толкова са странни.

Господарят на „Синия рай“ се усмихна и го потупа по гърба. Именно затова харесваше толкова много Финли о’ Те го — също като Джордж и Джон, те вечно мислеха в синхрон.

ШЕСТ

По-голямата част от сутерена на „Дамли“ представляваше обширно помещение, претъпкано с оборудване. Не всички уреди функционираха и от голяма част от работещите нямаше никаква полза, защото предназначението им беше непонятно, ала поне бяха много навътре с наблюдателната техника и телеметрията, която измерваше дарковете39 — единиците изразходвана медиумна енергия. На Разрушителите им бе строго забранено да използват способностите си извън Школата (което не се удаваше на всекиго, но все пак). Повечето бяха толкова жестоко дресирани, че не можеха да се изпикаят без визуалните стимули, които ги уверяваха, че се намират в тоалетната, че нищо лошо няма да им се случи, хайде сега едно чишшшш, браво. Други — досущ като деца, които още не са научили урока си — пък бяха неспособни да предотвратят случайните изблици на свръхестествените си дарби. Те най-често довеждаха до причиняване на временно главоболие у човека, който им беше неприятен, или го поваляха в безсъзнание на някоя пейка в Парка, но мъжете на Пимли отваряха очите си на четири и всяко съзнателно провинение се наказваше според сериозността му. И както Девар-лордът обичаше да казва на новопристигналите (в онези дни, когато все още пристигаха хора): „Бъдете сигурни, че грехът ви ще ви издаде.“ Посланието на Финли бе още по-простичко: „Телеметрията никога не лъже.“

Днес не откриха нищо, с изключение на краткотрайните смущения, регистрирани от телеметричните дисплеи. Все едно да слушаш четиричасов аудиозапис на пръдните и уригванията на група хора. Във видеозаписите и докладите на патрулиращите стражи също нямаше нищо интересно.

— Доволен ли си, сай? — попита Финли, а нещо в тона му накара Девар-лорда да се обърне рязко и да го стрелне с остър поглед.

— Ами ти?

Финли о’ Тего въздъхна. В моменти като този на Пимли му се искаше или Невестулката да беше човек, или той самият да беше тахийн. Проблемът беше в безизразните черни очи на спътника му. Бяха като кукленски и изражението им не можеше да се разчете. Освен може би, ако не си друг тахийн.

— Не съм се чувствал прав от седмици — рече накрая Финли. — Пия твърде много граф, за да заспя, после се влача като парцал през деня и се зъбя на другите. Навярно това се дължи отчасти на загубата на комуникациите след разрушаването на последния Лъч…

— Прекрасно знаеш, че това бе неизбежно…

— Да, разбира се, че знам. Това, което искам да кажа, е, че се опитвам да намеря рационални обяснения за ирационални чувства, а това не е добър знак.

На далечната стена имаше картина на Ниагарския водопад. Някой кан-той от стражите я бе обърнал наопаки. Отрепките смятаха, че обръщането на картините е много забавно и Пимли нямаше никаква представа защо. Ала на кого му пукаше в крайна сметка? „Знам как да си върша шибъната работа — помисли си той, докато окачваше правилно картината с Ниагарския водопад. — Знам как да правя това и нищо друго няма значение, за което благодаря на Господ и Исус човека.“

— Винаги сме знаели, че нещата ще се смахнат накрая — рече Финли, — затова си казвам, че всичко се развива според прогнозите. Нищо необичайно. Това… нали разбираш…

— Това усещане, което имаш — подсказа му някогашният Пол Прентис, след което се ухили и постави показалеца на дясната си ръка върху кръгчето, направено от левия му палец и показалец — тахийнски жест, който означаваше „Истина ти казвам“.

— Това ирационално чувство.

— Даммм. Сигурен съм, че Кървящият лъв не се е появил отново на север, както и не вярвам, че вътрешността на слънцето е започнала да изстива. Чувал съм истории за лудостта на Пурпурния крал и за Дан-тета, който идвал насам, за да заеме мястото му, ала единственото, което мога да кажа, е, че ще повярвам, когато го видя. Същото се отнася и за очарователните предания и песни за стрелеца, идващ от далечния запад, за да спаси Кулата. Бабини деветини!

Девар-лордът го потупа по рамото.

— Сърцето ми се радва, когато те слушам да говориш така!

Наистина беше така. Финли о’ Тего беше свършил чудесна работа по време на службата си като Шеф на охраната. През годините на подопечните му се бе наложило да убият половин дузина Разрушители — все обзети от носталгия глупаци, които се бяха опитали да избягат, — а на двама беше извършена лоботомия, ала Тед Бротиган беше единственият, който бе успял „да се промъкне под оградата“ (фраза, която Пимли бе чул в един филм на име „Сталаг 17“). Кан-той си приписваха заслугите за това и Шефът на охраната ги оставяше да се надуват, ала Пимли Прентис добре знаеше, че Финли стоеше зад всеки ход — от началото до края.

— Ами ако това мое чувство се окаже нещо повече от нерви? — продължи Невестулката. — Все още вярвам, че понякога хората могат да бъдат управлявани от честни и добронамерени институции. — Той се засмя: — Пък и как мога да не вярвам на интуицията си, когато около мен буквално