Тъмната кула

гъмжи от предчувствия и следчувствия като това?

— Но няма телепортации — каза Пимли. — Нали?

Телепортацията беше този така наречен „див талант“, от който целият персонал на „Синия рай“ се страхуваше — и то не без основания. Хаосът, предизвикан от човек, владеещ телепортацията, щеше да бъде безграничен — представете си например какво би станало, ако двайсетина декара междузвездно пространство изведнъж се материализират в двора на „Алгул Сиенто“ и създадат породен от вакуума ураган. За щастие съществуваше простичък тест, посредством който да се изолира точно тази дарба (провеждането му не бе никак трудно, ала тъй като необходимото за целта оборудване бе останало от древните, никой не знаеше кога щеше да се прецака), както и простичка процедура (също наследство от отминалите времена), чрез която да се отстранят органичните вериги, отговорни за това умение. Доктор Гангли можеше да се справи с потенциалните телепарти за по-малко от две минути.

— Толкова е просто, че на фона на тази операцийка вазектомията изглежда като мозъчна хирургия — беше казал веднъж.

— Абсолютно никакви шибъни телепорти — ето какво каза Финли сега и поведе Прентис към едно командно табло, което имаше поразителна прилика с Когана, който Сузана Дийн си бе представила. Невестулката посочи към двата дисплея, маркирани със символи, подобни на тези върху Неоткритата врата. Игличките и на двата лежаха срещу нулата вляво; когато Финли ги потупа с косматите си пръсти, стрелките подскочиха нагоре, след което отново се върнаха на предишната си позиция.

— Не знаем точното предназначение на тези циферблати — каза тахийнът, — но поне знаем, че едно от нещата, които отчитат, е потенциалът за телепортация. Имали сме Разрушители, които са се опитвали да прикрият този свой талант, ала така и не успяха да постигнат нищо. Ако в „Синия рай“ има телепорт, Пимли о’ Ню Джърси, тези стрелки щяха да играят по скалата я на петдесет, я на осемдесет!

— Значи — същевременно сериозно и насмешливо Девар-лордът започна да сгъва пръстите си. — Никакви телепорти, никакъв Кървящ лъв, който да връхлита от север, никакъв стрелец. А, да — как можах да забравя Зелените плащове и компютърния вирус! Щом е така, какво толкова е влязло под кожата ти? Какво те е настроило толкова подозрително бъзи-бъзи?

— Навярно наближаващият край — въздъхна тежко тахийнът. — Тази вечер ще удвоя броя на стражите в наблюдателните кули и ще пратя повече мъже да патрулират покрай оградата.

— Само защото си настроен подозрително бъзи-бъзи — усмихна се Пимли.

— Подозрително бъзи-бъзи, да. — Финли не се усмихна; острите му малки зъби останаха скрити под лъскавата му кафеникава муцуна.

Девар-лордът го потупа по рамото.

— Хайде, да отидем в Школата. Може би гледката на Разрушителите ще те успокои.

— Възможно е — вдигна рамене Невестулката, но изражението му си остана все така мрачно.

— Всичко е наред, Фин — каза благо човекът.

— Предполагам — отвърна Шефът на охраната, докато гледаше скептично апаратурата, след което обърна муцуна към Трелоуни и Бийман, които търпеливо чакаха двете големи клечки да приключат съвещанието си. — Предполагам, че е така. — Само че дълбоко в сърцето си не вярваше в това. Единственото, в което бе сигурен, беше, че в „Алгул Сиенто“ не бяха останали телепорти.

Телеметрията никога не лъжеше.

СЕДЕМ

Бийман и Трелоуни ги гледаха как вървят по облицования с дъбова ламперия подземен коридор към служебния асансьор. На стената на кабинката имаше пожарогасител и още една табела, която напомняше на обитателите на „Синия рай“, че трябва да работят заедно, за да създадат обезопасена от пожари работна среда.

И тя бе обърната наопаки.

Погледът на Пимли срещна този на Финли. Господарят си помисли, че съзира весели искрици в очите на Шефа на охраната, ала после си даде сметка, че това бе собственото му чувство за хумор, отразено като в огледало. Никой от двамата не каза нищо за механизмите на асансьора, които бучаха ужасно, нито пък за начина, по който кабинката се тресеше и клатеше, докато се издигаше в шахтата. Ако спреше, излизането през горния люк нямаше да представлява никакъв проблем дори и за човек с наднормено тегло като Прентис. В крайна сметка „Дамли“ не беше небостъргач и наоколо имаше много хора (добре де, същества), които да му помогнат.

Стигнаха до третия етаж, където табелката от вътрешната страна на вратата на асансьора като по чудо не беше обърната. На нея пишеше „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ и „НЕЗАБАВНО СЛЕЗТЕ ДОЛУ, АКО СТЕ ДОШЛИ НА ТОЗИ ЕТАЖ ПО ПОГРЕШКА. НЯМА ДА БЪДЕТЕ САНКЦИОНИРАНИ, АКО ДОКЛАДВАТЕ НЕЗАБАВНО ЗА СЛУЧИЛОТО СЕ“.

Финли извади от джоба си картата за вратата на асансьора и попита толкова небрежно, че чак звучеше престорено:

— Имаш ли някакви вести от сай Сейър напоследък?

— Не — отвърна Девар-лордът (малко намусено), — нито пък очаквам да чуя. Изолирани сме тук съвсем преднамерено — забравени в пустинята като учените от проекта „Манхатън“40 през четирийсетте години. Последния път, когато го видях, той ми каза, че това може би е… ами, последния път, когато го виждам.

— Спокойно — рече Невестулката. — Само питах. — Той прокара картата през улея и вратата на асансьора се отвори с отвратителен стържещ звук.

ОСЕМ

Школата представляваше обширно помещение, разположено в сърцето на „Дамли“. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия и се издигаха на триетажна височина до стъкления таван, благодарение на който добиваните с толкова усилия слънчеви лъчи проникваха вътре. На балкона срещу вратата, през която влязоха Прентис и о’ Тего, имаше необичайна групичка, състояща се от тахийн с гарванова глава на име Джакли, кан-той техник на име Конрой и двама човешки стражи, за чиито имена Пимли не можеше да се сети веднага. Четиримата вършеха добре работата си като колектив, но никой не очакваше да се сближат дотолкова, че да прекарват времето си заедно извън дежурствата. Балконът ни най-малко не спомагаше за каквото и да е сближаване — нито помежду им, нито пък с Разрушителите долу. Пимли (както и Финли о’ Тего) беше изтъквал стотици пъти пред персонала, че поверениците им не са животни в зоопарк или екзотични рибки в аквариум. През всичките тези години Господарят на „Алгул Сиенто“ беше лоботомирал само един от подчинените си — човешки страж и изключителен идиот на име Дейвид Бърк, който бе замервал Разрушителите с черупки от фъстъци. Когато Бърк бе разбрал, че намеренията на Девар-лорда да го превърне в още по-голям идиот чрез унищожаването на предните му мозъчни дялове са абсолютно сериозни, той се помоли за втори шанс с обещанието, че никога вече няма да направи нещо толкова глупаво и недостойно. Пимли обаче остана глух за молбите му. Бе съзрял възможността да даде пример, който щеше да служи за назидание в течение на години (а може би и на десетилетия), и искаше да се възползва от нея. Сега абсолютният идиот Дейвид Бърк се разхождаше насам- натам из Парка с отворена уста и изумен взор — „почти знам кои съм аз, почти си спомням_ какво направих, за да свърша така“_, сякаш казваха очите му. Той бе жива илюстрация на това, което не трябваше да се прави в присъствието на работещи Разрушители. Обаче нямаше правило, което да забранява на персонала да идва тук, и всички се отбиваха от време на време.

Защото беше много приятно.

Говоренето например ставаше излишно. Това, което Разрушителите наричаха „добромисъл“, се просмукваше в теб, докато вървиш по коридора към просторната зала, без значение от коя страна идваш или с кой асансьор си дошъл, а когато прекрачиш прага и се озовеш вътре, то разцъфваше в главата ти, отваряйки всичките ти възприятия. Олдъс Хъксли41, помисли си Пимли, направо щеше да пощурее тук. Понякога човек усещаше как подметките му се отлепят от пода и го