Тъмната кула

Стрелеца кимна. Никога преди не беше виждал подобно оръжие — във всеки случай не и от толкова близко разстояние, — но като се вземеха предвид и прозорчетата, думите на момчето звучаха напълно логично. Той си помисли, че сничовете можеха да се окажат полезни по начин, за който дългострелите с техните атомни снаряди не можеха да им помогнат. ВКЛЮЧИ… и ЧАКАЙ.

ВКЛЮЧИ… И ЧАКАЙ.

— Дали Тед и двамата му приятели са оставили всичко това за нас? — попита Сузана.

Според Роланд това нямаше никакво значение — важното бе, че боеприпасите бяха тук, — ала кимна в отговор.

— Как? И откъде са ги взели?

Стрелеца не знаеше. Това, което знаеше, беше, че пещерата бе ма’сън — военен скрин. Долу под тях мъжете водеха война с Кулата, която родословието на Елд се бе заклело да защитава. Той и неговият тет щяха да ги връхлетят изненадващо, а тези оръжия щяха да му послужат да помете враговете си, докато и последният от тях не бъде прострян на земята с ботуши, сочещи към небето.

Или докато самите те не загинеха.

— Навярно обяснява това на някоя от ролките — подхвърли Джейк. Той сложи предпазителя на новата си автоматична кобра и я пъхна в торбата с оризиите. Сузана си избра същия модел, след като го повъртя в ръката си досущ като Ани Оукли44.

— Може би — рече тъмнокожата жена и се усмихна на Джейк. Отдавна не се бе чувствала толкова добре. Толкова небременна. Съзнанието й обаче беше угнетено. Или по-скоро духът й.

Еди вдигна някаква кърпа, навита на руло и завързана с върви на три места.

— Тед каза, че ни е оставил карта на затворническия лагер. Бас държа, че е това. Някой освен мен иска ли да хвърли едно око?

Всички искаха. Джейк помогна на младия мъж да развържат възлите. Бротиган ги беше предупредил, че е груба, и точно такава се оказа — само кръгчета и четириъгълници. Сузана видя името на малкото градче — Плезънтвил — и отново се сети за Рей Бредбъри. Джейк бе развеселен от компаса, където картографът бе добавил въпросителен знак след N-то.

Докато разглеждаха този набързо изготвен образец на картографското изкуство, някакъв продължителен, треперлив вик прониза околния здрач. Еди, Сузана и Джейк се огледаха разтревожено. Ко надигна глава и изръмжа отсечено, след което отново зае същата поза и потъна в сън. Майната ти, лошо момче, аз съм с приятелите си и хич не ме е страх от теб.

— Какво е това? — попита Еди. — Койот? Чакал?

— Сигурно някакво пустинно куче — отвърна разсеяно Роланд. Беше клекнал (което означаваше, че хълбокът му беше по-добре, поне за момента), сложил ръце на бедрата си. Погледът му не се отделяше от грубите окръжности и четириъгълници, надраскани на кърпата. — Кан-той-тет.

— Това има ли нещо общо с Дан-тет? — обади се Джейк.

Неговият дин не го удостои с отговор. Той взе картата и излезе от пещерата, без да поглежда назад. Другите се спогледаха учудено и го последваха, омотавайки одеялата около телата си като шалове.

ТРИ

Роланд се върна там, където Шийми (с малко помощ от страна на приятелите си) ги беше пренесъл. Този път Стрелеца се възползва от бинокъла и дълго време наблюдава „Синия рай“. Нейде зад тях пустинното куче отново излая — самотен звук в заобикалящия ги сумрак.

И сумракът бе станал по-гъст, помисли си Джейк. Очите привикваха към едва забележимото здрачаване, ала контрастът правеше ослепителния сноп лъчи да изглежда още по-ярък. Той бе сигурен, че машината за слънце няма средно положение — или работи, или не работи. Може би дори оставяха слънцето да свети и през нощта, но се съмняваше в това. В училище бе научил, че нервната система на хората е настроена за редуване на ден и нощ. Човек можеше да издържи продължителни периоди на слаба светлина — жителите на арктическите райони го правеха всяка година, — ала това се отразяваше на психиката. Джейк не мислеше, че важните клечки там долу биха прецакали безценните си Разрушители заради жаждата си за перманентна светлина. Нито пък биха увеличили риска от повреждане на безценната си машина, като я държат включена през цялото време. Накрая Роланд подаде бинокъла на Сузана.

— Обърни особено внимание на сградите в двата края на затревения правоъгълник — инструктира я той, след което разгъна изрисуваната кърпа като участник в училищна пиеса, четящ пергамент, и добави: — Номер 2 и 3 на картата.

Тъмнокожата жена ги разгледа внимателно. Постройката под номер 2 — домът на Девар-лорда — представляваше симпатична триетажна къща, боядисана в електриковосиньо, с жълти корнизи. Майка й навярно би я нарекла „къщичка от приказките“ заради ярките цветове и натруфените фестони около корнизите.

Домът „Дамли“ беше много по-голям и докато го наблюдаваше, Сузана видя няколко души да влизат и излизат от него. Някои имаха безгрижния вид на цивилни лица, докато другите изглеждаха по-… да кажем бдителни. Двама-трима вървяха прегърбени под товара на онова, което носеха — тя подаде бинокъла на Еди и го попита дали това са Отрочетата на Родърик.

— Мисля, че да — рече съпругът й, — макар че не мога да бъда напълно…

— Не се занимавайте с Отродите — каза Роланд. — Не му е сега времето. Какво мислиш за тези две сгради, Сузана?

— Ами… — започна тъмнокожата жена, без да има и най-малка представа какво точно се иска от нея. — И двете са много добре поддържани, особено в сравнение с порутените развалини, които сме срещали по пътя си. Тази, която наричат „Дамли“, е твърде красива. Построена е в стил Кралица Ана и…

— Как мислиш, наистина ли са направени от дърво, или просто изглеждат така? Интересува ме най-вече тази на име „Дамли“.

Сузана насочи бинокъла натам, после го подаде на Еди. Той погледна, сетне го предостави на Джейк. Докато момчето гледаше през него, изведнъж чуха някакво силно изщракване, което сякаш идваше от километри разстояние… и слънчевият лъч на Сесил Б. Де Мил, осветяващ „Синия рай“ като прожектор, изчезна, потапяйки ги в гъст пурпурен здрач, който съвсем скоро щеше да се превърне в непрогледен мрак.

Пустинното куче отново нададе своя вой, от който кожата по ръцете на Джейк настръхна. Звукът ставаше все по-пронизителен… до момента, в който внезапно прекъсна, сякаш задушен по средата на сричката. Момчето беше уверено, че хищникът е мъртъв; навярно нещо се бе промъкнало зад него и когато изкуственото слънце бе угаснало…

Той видя, че в поселището все още проблясват светлинки — двойната бяла редица на уличните лампи в „Плезънтвил“, жълтите ореоли около онова, което Сузана бе нарекла „Университета на Разрушителите“… и прожекторите, които чертаеха причудливи геометрични фигури в мрака.

„Също като в затворнически филм“ — помисли си Джейк.

— Хайде да се връщаме — каза той. — Вече нищо не се вижда, а хич не ми харесва да стоим тук в тъмното.

Роланд се съгласи. Последваха го в индийска нишка — Джейк вървеше зад Еди, който носеше Сузана, а Ко ситнеше до него. Очакваше някое друго пустинно куче да подеме воя на първото, ала се бе спуснала зловеща тишина.

ЧЕТИРИ

— Дървени са — каза Джейк. Той стоеше с кръстосани крака под един от газените фенери и лицето му бе обляно в меко сияние.

— Дърво — съгласи се Еди.

Сузана се поколеба за момент, давайки си сметка, че въпросът е от жизненоважно значение, и запрехвърля в съзнанието си онова, което беше видяла. Накрая кимна.