Тъмната кула

Има и нещо друго, но Тед не знае, че е единственият, който го притежава, докато Трампас не му го каже. Трампас няма никакво намерение да му казва каквото и да било, но откакто страда от тази ужасна екзема, нещата стоят доста по-различно. Не е за вярване, че някаква чалната отрепка може да е отговорна за спасяването на Тъмната кула, ала идеята далеч не е толкова безумна, колкото изглежда.

Никак даже.

ДЕСЕТ

— Персоналът на „Синия рай“ наброява около сто и осемдесет души — казва Тед. — Не съм аз човекът, който да ви учи как да си вършите работата, но сега ще ви кажа нещо, което можете да си запишете или поне да запомните. Дежурствата са осемчасови и се поемат от смени, състоящи се от двайсет тахийна, двайсет хума и двайсет кан-той. Тахийните имат най-зорките очи и обикновено се разполагат по наблюдателниците. Хумите патрулират покрай външния обръч на оградата — не забравяйте, че са въоръжени, и то с тежкокалибрени оръжия. За командването отговарят Прентис, Девар-лордът, и Финли о’ Тего, Шефът на охраната — съответно човек и тахийн, — а повечето от блуждачите са кан-той… отрепките, нали разбирате?

Повечето отрепки не се спогаждат с Разрушителите — отношенията им са доста резервирани, ако ме разбирате? Веднъж Динки ми каза, че ревнуват от нас, понеже сме били това, което те наричат „завършени хуми“. Също като човешките стражи, и кан-той носят мозъчни шапки, докато са на дежурство, за да не можем да ги хакнем. Всъщност повечето Разрушители не са се опитвали да хакнат нищо друго освен Лъча в течение на всичките тези години и вероятно няма и да могат, дори и да се опитат — съзнанието е като мускул, който атрофира, когато не се използва.

Пауза. Изпукване на лентата. След което:

— Няма да мога да довърша. Разочарован съм, но не и изненадан. Това ще е последната ми история, приятели. Съжалявам.

Сузана чува как беловласият мъж преглъща — навярно отпива от чашата с вода пред себе си.

— Казах ли ви, че тахийните изобщо не се нуждаят от мозъчните шапки? Те владеят перфектно английски и от време на време съм усещал, че някои от тях имат известни телепатични способности — могат да приемат и изпращат мисли, — ала опитате ли се да проникнете в мозъка им, веднага ще се сблъскате с това сковаващо съзнанието бучене, наподобяващо умствено статично електричество — бял шум. Според мен това е нещо като защитна преграда; Динки пък смята, че самите им мисли звучат така. Както и да е, това само ги улеснява — няма нужда да си слагат мозъчните шапки всеки път, когато излизат навън!

Трампас беше един от кан-той скаутите. Можете да го видите как се разхожда по главната улица на Плезънтвил или седи на пейка в Парка с някоя книга за самоусъвършенстване като „Седем стъпки към позитивното мислене“, а на следващия ден се е облегнал на стената на Къщата на разбитите сърца и се наслаждава на слънцето. Същото е и с другите кан-той блуждачи. Дори да има някаква закономерност в действията им, аз поне не съм успял да я забележа. Нито пък Динки. Което ни кара да мислим, че подобно нещо просто няма.

Това, което винаги е карало Трампас да изглежда различен, е пълната липса на каквато и да е завист към хората. Той е изключително дружелюбен — или беше — и в някои отношения никак не прилича на отрепка. Повечето му събратя изобщо не го харесваха. Което е доста иронично според мен, тъй като ако изобщо съществува такова нещо като „превръщане“, Трампас е един от малцината, които са постигнали известен напредък. Вземете смеха например — най-обикновения смях. Когато отрепките се смеят, звучат като кошница с камъни, която се търкаля по метален улей за спускане на въглища: кара те да потрепериш, както казва Таня. А смехът на Трампас си е напълно нормален — само дето е прекалено висок. Защото той наистина се смее, докато другите се преструват.

Както и да е, един ден подхванах разговор с него. Стояхме на главната улица пред киното. Даваха „Междузвездни войни“ за не знам си кой път. Ако има филм, който никога няма да омръзне на Разрушителите, това е „Междузвездни войни“.

Попитах го дали знае какъв е произходът на името му. Той ми каза да, разбира се, от родовото име на клана му. Всеки кан-той получава човешко име на определен етап от развитието си — това е нещо като белег за зрялост. Динки казва, че отрепките придобиват това право, след като направят първата си чекия, но според мен това са измислици в типично негов стил. Истината е, че не знаем — и едва ли има толкова голямо значение, — но някои от имената са наистина идиотски. Има един тип, който прилича на Рондо Хътън — киноартист от трийсетте, болен от акромегалия, поради което играеше все чудовища и психопати, — та той се казва Томас Карлайл. Имаме кан-той, който се казва Беоулф, и друг на име Ван Гог Бейз.

Сузана закри лицето си с длани и се захили.

— Както и да е, казах му, че Трампас е герой от един нашумял роман за Дивия запад, наречен „Мъжът от Вирджиния“. Беше второстепенен герой, но казваше нещо, което всеки, чел книгата, ще запомни: „Усмихни се, докато казваш това!“ Това заинтригува Трампас и аз му разказах книгата, докато пиехме кафе пред дрогерията.

Станахме приятели. Аз му разказвах какво става в малката ни общност от Разрушители, а той споделяше с мен най-различни интересни, но невинни неща от своята страна на оградата. Оплакваше ми се и от екземата си, от която адски го сърбеше главата. Непрекъснато повдигаше шапката си — подобна на еврейска — за да се чеше. Твърдеше, че това било най-лошото място от всички възможни — по-лошо дори и от дететвореца ти. И малко по малко осъзнах, че всеки път, когато Трампас повдига шапката си, аз мога да чета мислите му. И то не само тези най-отгоре, ами всичките. Ако бях бърз — а аз се научих — можех дори да търся сред безбройните мисли в главата му, тъй както човек прелиства енциклопедия в търсене на статията, която го интересува. Само дето не бе точно така; по-скоро беше като да включваш и изключваш радиоприемник по време на излъчването на новините.

— Егати — възкликна Еди и си взе още една грахамова бисквита. Така му се искаше да има мляко, в което да я топне — грахамова бисквита без мляко беше като пияна вишна без ликьор.

— Представете си, че включвате радио или телевизор, усилени до дупка — каза Тед с треперливия си глас, — а после отново ги изключвате… също толкова бързо. — Той нарочно сля трите думи и всички се засмяха — даже и Роланд. — Това ще ви даде известна представа. Сега ще ви кажа какво научих. Подозирам, че вече го знаете, ала не мога да поема риска, ако не сте го узнали. Защото е адски важно.

Както трябва да знаете, уважаема лейди и джентълмени, Тъмната кула съществува. Някога там са се пресичали шест лъча, които едновременно черпят сили от нея — тя представлява невъобразимо мощен източник на енергия — и я крепят. Четири от тези Лъчи вече ги няма — последният рухна съвсем скоро. Двата, които останаха, са Лъчът на Мечока, Пътят на Костенурката — Лъчът на Шардик — и Лъчът на Слона, Пътят на Вълка, — който някои наричат Лъчът на Ган.

Чудя се дали бихте могли да си представите ужаса ми, когато разбрах какви всъщност ги вършехме в Школата. Когато почесвах онзи невинен сърбеж. Още тогава знаех, че се занимавахме с нещо важно. Знаех си.

Имаше и нещо по-лошо — нещо, което не бях подозирал, което се отнасяше само до мен. Знаех, че се различавам по някакъв начин от останалите; най-малкото бях единственият Разрушител със зрънце състрадание. Когато колегите ми изпадаха в червените кризи, аз бях, както вече ви казах, единственият, към когото можеха да се обърнат. Пимли Прентис, Девар-лордът, венча Таня и Джон Растосович — той настоя за това и не поиска да чуе нито дума против тази идея, заявявайки, че това било негова привилегия и отговорност, че бил като капитана на едновремешен крайцер — и, естествено, те се съгласиха. Имаха ли избор? После обаче двамата дойдоха в апартамента ми и Таня ми каза:

„Искам ти да ни венчаеш, Тед. Тогава наистина ще бъдем женени.“

Понякога се питам наистина ли си смятал, че това е било всичко. Преди да започнеш да се виждаш с Трампас и да подслушваш всеки път, когато той вдигне шапката си, за да се почеше… наистина ли си смятал, че капчиците жал и любов в душата ти са единствените неща, отличаващи те от останалите? Или си