Тъмната кула

да закара драгоценния ти труп до Уилкс-Бар. Още в самото начало получаваш половината мангизи — петдесет хилядарки — плюс шестдневен период, през който можеш да ги правиш каквото си искаш — да ги изхарчиш, да ги вложиш в банка, да ги инвестираш или да си бършеш задника с тях. Ако решиш да ги инвестираш, тези петдесет хиляди ще са станали седемдесет и пет бона, когато излезеш от джунглата с убийствен тен, съвсем ново снаряжение от мускули и безброй истории за разказване. И, естествено, след като излезеш навън, вече можеш да се радваш и на онова, което английските моряци наричат „другата половина“.

Сегашната оферта била същата, поясни Ермитидж. Само дето авансът бил двеста и петдесет хиляди долара, а „другата половина“ — половин милион.

— Което звучеше невероятно — каза гласът на Тед от магнетофона. — И как няма да звучи невероятно, за Бога! Едва по-късно разбрах колко евтино всъщност им излизахме дори и при тези суми. Динки е особено красноречив по въпросите за тяхната стиснатост… под „тяхната“ имам предвид бюрократите на Краля. Динк казва, че Пурпурният крал се опитва да заличи цялото сътворение, вмествайки всички разходи в предварително планирания си бюджет, и естествено е нрав, ала не мисля, че устатият младеж разбира — макар че надали ще го признае, — че ако предложиш твърде много на някой човек, той просто няма да ти повярва. Или в зависимост от въображението си (повечето телепати и бъдновидци нямат никакво въображение) ще бъде неспособен да ти повярва. В нашия случай договорът беше за шест години (този срок можеше да бъде удължен) и Ермитидж искаше веднага да му кажа какво е решението ми. Малко техники са толкова успешни, уважаема лейди и джентълмени, като тази, при която първо объркваш жертвата си, после пробуждаш алчността й, а накрая предприемаш мълниеносна атака.

Тази техника успя и при мен — веднага се съгласих. Ермитидж ми каза, че обещаният ми четвърт милион ще бъде депозиран в „Моряшката банка“ в Сан Франциско още този следобед и ще мога да разполагам с него в мига, в който се появя там. Попитах го дали трябва да подписвам някакъв договор. Той ми подаде една от ръцете си — дебела като самун шунка — и ми рече, че това е нашият договор. Попитах го къде ще ходя и какво ще правя — въпроси, които определено трябваше да бъдат зададени по-рано, но просто бях прекалено смаян, за да се сетя за тях.

Освен това си мислех, че знам. Смятах, че ще работя за правителството. Нещо свързано със Студената война. В телепатичния клон на ЦРУ или ФБР, базиран на някой остров в Тихия океан. Даже си помислих, че от това би излязла страшна радиопиеса.

„Ще заминеш далеч, Тед, но същевременно ще си на една врата разстояние оттук — информира ме Ермитидж. — Засега това е всичко, което мога да ти кажа. А, и гледай да си държиш устата затворена за уговорката ни през осемте седмици, докато… хммммм… заминеш. Недей да забравяш, че който се разпява, после съжалява. И с риска да пробудя параноята ти, запомни, че те наблюдаваме.“

Разбира се, че ме наблюдаваха. По-късно — прекалено късно — си припомних двата месеца, прекарани във Фриско, и осъзнах, че кан-той са ме следили през цялото време.

— Отрепките.

ОСЕМ

— Ермитидж и двама други хуми ни посрещнаха пред хотел „Марк Хопкинс“ — каза гласът от немския магнетофон. — Никога няма да забравя датата — беше Халоуин през 1955. Пет часа следобед. Аз, Джейс Макгавърн, Дейв Итауей, Дик… не мога да се сетя за фамилията му, той умря след шест месеца — Хъма каза, че е пневмония и останалите от ки’-каните го подкрепиха („ки’-кан“ означава лайняни хора или лайнари, ако ви интересува), но човечецът се беше самоубил и аз знаех това. Останалите… помните ли доктор номер две? Останалите бяха като него. „Не ми казвайте това, което не искам да узная, сай, не обърквайте представата ми за света…“ Както и да е, последната бе Таня Лийдс. Кораво девойче, ей…

Пауза и изпукване. Явно беловласият мъж бе спрял магнетофона. После гласът му се върна; сякаш звучеше по-бодро отпреди. „Сега сигурно ще претупа останалата част“ — помисли си Еди и тази идея му подейства разочароващо. Какъвто и да беше Тед, никой не можеше да отрече, че бе дяволски добър разказвач.

— Ермитидж и колегите му ни качиха в един голям форд-комби и се отправихме навътре в континента — към някакъв град на име Санта Мира. Имаше само една павирана улица — главната;

— останалите не бяха асфалтирани. Сещам се, че видях много нефтени кули, които приличаха на огромни богомолки… въпреки че вече се мръкваше и те не бяха нищо повече от силуети, открояващи се на фона на небето.

Очаквах да зърна някаква гара или поне автобус с табелка „ЧАСТЕН ПРЕВОЗ“… ала вместо това ни стовариха в това товарно депо с надпис „ПРЕВОЗИ — САНТА МИРА“ и аз получих една мисъл, ясна като бял ден, от Дик еди-кой си — „Докараха ни тук, за да ни убият, ще ни убият и ще задигнат нещата ни.“

Ако не си телепат, не знаеш колко страшно може да звучи подобно нещо. Как абсолютната убеденост на този, който ти е изпратил мисълта… те обсебва. Видях как Дейв Итауей пребледнява и въпреки че Таня не издаде нито звук — както ви казах, тя бе кораво девойче — в комбито бе достатъчно светло, за да видя сълзите в очите й.

Наведох се през нея, хванах ръцете на Дик и ги стиснах, когато той се опита да ги измъкне. Изпратих му: „Не ни дават по четвърт милион долара на всекиго (при това на сигурно място в «Моряшката банка»), за да ни закарат в пустошта и да задигнат часовниците ни.“ „Аз дори нямам часовник — включи се Джейс Макгавърн. — Заложих своя «Груен» преди две години в Албъкърк и когато реших да си купя нов — значи около полунощ миналата вечер, — всички магазини бяха затворени, а и аз впрочем бях прекалено пиян, за да се смъкна от столчето на бара.“

Това ги накара да се поотпуснат малко и всички се засмяхме. Ермитидж попита за какво се смеем и това ни накара да се почувстваме още по-добре, защото имахме нещо, което те нямаха — можехме да общуваме по начин, недостъпен за тях. Отвърнах му, че няма нищо, сетне стиснах още веднъж ръцете на Дик. Имаше ефект. Аз… спомогнах му, предполагам. Това беше първият път, когато го направих. Първият от многото. Това е една от причините да бъда толкова уморен — цялото това спомагане много изтощава човека.

Ермитидж и другите двама ни поведоха към депото. Беше напълно изоставено, а в далечния край се виждаше занемарена постройка, в която имаше врата. На нея личаха две думи, изписани с тебешир, придружени от рисунки на луни и звезди. „СТАНЦИЯ ТЪНДЪРКЛАП“, гласеше надписът. Що за станция бе това — нямаше релси, нямаше автобуси, нямаше дори и друг път освен този, по който бяхме дошли… От двете страни на вратата имаше прозорци, а зад сградата — изоставени, порутени бараки, от повечето от които бяха останали само гредите.

„Защо отиваме там?“ — попита Дейв Итауей, а един от придружителите на Ермитидж му рече:

„Ще разбереш.“ — И наистина разбрахме.

„Първо дамите“ — рече Ермитидж и отвори вратата.

От другата страна също беше тъмно, но мракът като че ли беше различен. Тъмнината беше по-тъмна. Ако сте виждали Тъндърклап през нощта, значи знаете какво имам предвид. И звучеше различно. Старата ни дружка Дик май поразмисли и се обърна, ала един от спътниците на водача ни извади пистолет. Никога няма да забравя какво каза Ермитидж тогава, защото беше толкова… мило.

„Вече е твърде късно да се върнете назад — бяха думите му. — Сега пред вас има само един път и той е напред.“

Тогава си помислих, че цялата тази работа за шестгодишния договор и подновяването му при желание от двете страни е „ала-бала-портокала“, както биха казали моят приятел Боби Гарфийлд и неговият приятел Съли-Джон. Не че го прочетох в мислите им — всички носеха шапки. Всички те носят шапки, разбирате ли? Никога няма да видите отрепка — била тя от мъжки или от женски пол, — която да е гологлава. Шапките на мъжете изглеждаха като меки филцови капели, от рода на тези, които бяха особено модни по онова време, но всички сходства се изчерпваха с външния им вид.