двор. (Дали ще има ябълков пай за десерт? Как мислите?) Това е земята на зелените ливади и старателно поддържаните цветни лехи; това е кралство Охайо, където децата носят шапките си с козирката назад, накълцаните им на ивици потници се спускат над провисналите им джинси и страхотните грамадански маратонки на всички хлапета са украсени все със завъртулката на „Найк“.
На тази пресечка от Поплър — между Беър Стрийт, която минава по върха на хълма, и Хайъсинт Стрийт в подножието му — има единадесет къщи и един магазин. Този магазин, който се намира на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, е от онези прехвалени, типично американски денонощни дрогерии, откъдето можете да си купите цигари, списания „Блац“ или „Ролинг Рок“, бонбони за петаче (макар че в наши дни повечето видове струват по десет цента), всякакви припаси за барбекю (хартиени чинийки, пластмасови вилици, тако3, чипс, сладолед, кетчуп, горчица, сосове), ескимо и какво ли още не. Стига да искате, в „От Б до Я“ можете да се снабдите дори с „Пентхаус“4, но ще трябва да се обърнете към продавача — в кралство Охайо „голите“ списания най- често ги държат под тезгяха. Пък и в това няма нищо лошо. Важното е човек да знае къде да отиде, ако се нуждае от подобно нещо.
Продавачката, която е на смяна днес, е нова — няма и седмица, откак започна работа тук — и точно в този миг, три и четиридесет и пет следобед, обслужва момиченце и момченце. Момиченцето изглежда на единадесет години и вече е на път да се превърне в красавица. Момченцето, несъмнено малкото й братче, е може би на шест години и е (поне според новата служителка) вече на път да се превърне в първокласен мърморко.
— Искам
— Ако и двамата пием пепси, ще останат пари само за едно шоколадче — отвръща сестрица-хубавица със завидно според служителката търпение. Ако това хлапе бе
— Тази сутрин мама ти даде пет долара, видях я — нарежда мърморкото. — Къде са останалите — Маррррр-грит?
— Не ме наричай така, ненавиждам това име — отвръща момичето. Има дълга медноруса коса, която се струва на продавачката неописуемо великолепна. Нейната собствена коса е подстригана късо и изглежда доста шантаво, защото едната половина е боядисана в оранжево, а другата — в зелено. Младата жена съвсем ясно си дава сметка, че с подобна прическа никога нямаше да получи тази работа, ако управителят не се нуждаеше на живот и смърт от служител, който да поеме смяната от единадесет до седем — провървя й, а пък на него — никак. Все пак
— Маргрит-Маргрит-Маргрит! — дере се малкият с жизнерадостно енергична злоба, присъща единствено на по-малки братчета.
— Всъщност се казвам Елън — казва момиченцето с тайнствено изражение, сякаш доверява страхотна тайна. — Маргарет е второто ми име. Той ме нарича така, защото знае, че ненавиждам това име.
— Приятно ми е, Елън — отвръща служителката и започва да реди покупките на тезгяха.
— Приятно ми е,
Елън не му обръща никакво внимание и казва:
— Косата ви е страхотна.
— Благодаря — отвръща новата продавачка и се усмихва. — Не е толкова хубава като твоята, но върши работа. Дотук долар и четиридесет и шест.
Момиченцето изважда от джоба на джинсите си малко пластмасово портмоне. От онези, дето се отварят, като ги стиснеш отстрани. Вътре има две смачкани банкноти по един долар и някакви монети.
— Питай Маргрит Мухата къде са другите три долара! — вряска мърморан. Той е като малка черна радиостанция. — Тя си купи с тях списание с
Елън продължава да не му обръща никакво внимание, макар че страните й леко поруменяват. Подавайки двата долара, отбелязва:
— Не съм ви виждала преди, нали?
— Най-вероятно не — тук съм от миналата сряда. Търсеха човек, който да работи от единадесет до седем, но има възможност да остава и до по-късно, ако нощният закъснее.
— Е, беше ми много приятно да се запознаем. Аз съм Ели Карвър. А това е малкият ми брат Ралф.
Ралф Карвър се изплезва и издава някакъв звук, който наподобява жужене на оса в буркан. „Какво невъзпитано животинче“ — отбелязва наум жената с двуцветната коса, а на глас изрича:
— Аз съм Синтия Смит. — Протяга над тезгяха ръка към момиченцето. — Наричай ме Синтия и никога Синди. Ще запомниш ли?
То кима и се усмихва.
— А аз съм Ели и никога Маргарет.
—
—
Елън отправя на Синтия много мъдър за годините си поглед; изпълнен е с примирение, сякаш вече й е дотегнало от всичко и сякаш казва — „Виждаш ли какво трябва да търпя.“ Синтия — самата тя има по-малък брат и
— Ще разделим шоколадчето навън.
— Тогава ще ме теглиш в „Бъстър“ — заявява Ралф, двете деца се отправят към вратата и потъват в искрящите като пламъци слънчеви лъчи, които нахлуват през прозореца. — Ще ме теглиш в „Бъстър“
— Как ли пък не — отвръща Ели, но докато отваря вратата, братът мърморко се извръща към Синтия и й хвърля самодоволен поглед, сякаш казва — „Ей сега ще видиш кой ще надделее. Само почакай.“ После децата излизат.
Лято, да, но не
Улицата е ориентирана в посока север-юг, като нечетните номера се намират от западната й страна, а четните — от източната. В горния й край, на левия ъгъл на Поплър Стрийт и Беър Стрийт, се намира дом № 251. Отпред Брад Джоузефсън полива с маркуч цветните лехи край входната алея. Той е на четиридесет и шест години, има фантастична, шоколадова на цвят кожа и изпъкнало коремче. Ели Карвър казва, че приличал на Бил Косби5… или поне
Брад и Белинда Джоузефсън са единствените цветнокожи на тази пресечка и всичките им съседи страхотно се гордеят с тях. Семейство Джоузефсън изглеждат точно така, както биха желали жителите на едно охайско предградие да изглеждат тъмнокожите им съседи, тъй че случайните срещи не предизвикват никакво раздразнение у никого и всичко е наред. Джоузефсънови са приятни хора. Всички ги харесват.
Кари Риптън, дето всеки понеделник следобед разнася уенуъртския „Шопър“, изниква с колелото си иззад ъгъла и подхвърля на Брад свития на руло вестник. Брад умело го улавя със свободната си ръка. Без дори да се помръдне. Просто се протяга и ето ти на, вестникът вече е в ръката му.
— Страхотен сте, господин Джоузефсън! — подвиква Кари и се спуска надолу по хълма, а брезентовата