чанта с вестниците се удря в бедрото му. Облечен е с огромна памучна фланела с надпис „Орландо Маджик“ и номер 32 — номерът на Шак.
— Н-да, още ме бива — отвръща Брад и пъхва края на маркуча под мишница, за да види какво са отпечатали на първа страница на седмичната притурка. Пак същите глупости, естествено — разпродажби на домашни потреби втора ръка и надути слова във възхвала на общината — но все пак му се искаше да хвърли един поглед. Природа, какво да се прави. В отсрещния двор на № 250, Джони Маринвил седи на стъпалата пред дома си, свири на китара и пее. Една от най-безмозъчните кънтри-песни на света, но Маринвил пее добре и макар че никой не би го сбъркал с Марвин Гей6 (или Пери Комо7, ако щете), бива го да издокарва мелодията и да не променя тоналността. Брад винаги намира това за малко нахално от негова страна — човек, който е добър в една област, трябва да е доволен от това и да не се интересува от останалите неща.
Кари Риптън, четиринадесетгодишен, ниско подстриган, шортстоп в отбора на уенуъртския клуб на Американ Лиджън8 подмята следващия вестник на верандата на № 249 — дома на Содерсънови. Семейство Джоузефсън са местната тъмнокожа двойка; семейство Содерсън — Гари и съпругата му Мариел — са местните бохеми. Поставени на везните на общественото мнение, Гари и Мариел до голяма степен взаимно се уравновесяват. В общи линии той минава за отзивчив човек и е симпатичен на съседите си, въпреки че почти винаги е най-малкото полупиян. Мариел обаче… говори се, че Пай Карвър била казала — „За жени като Мариел има специална дума, която се римува с думата «случка».“
Кари майсторски стреля към таблото — „Шопър“ се удря във входната врата на Содерсънови и отскача право насред изтривалката на Содерсънови, но никой не излиза да прибере вестника — Мариел се къпе (за втори път днес — много мрази като стане толкова задушно), а Гари е в задния двор и разсеяно зарежда с брикети барбекюто, докато най-сетне така го натъпква, че вече спокойно могат да изпекат бизон. Сложил си е престилка с надпис „На гостите е
— Добре — отбелязва Гари. — Следващият.
После се заема с приготвянето на коктейл „Содерсън“. Прави това по следния начин: а) пълни три- четвърти от чашата с джин „Бомбай“; б) прибавя маслина; в) лекичко докосва бутилката вермут с крайчеца на чашата — за късмет.
Отпива; притваря очи; отпива отново. Очите му — вече порядъчно зачервени — се отварят. Усмихва се.
— Точно тъй, дами и господа! — Обръща се към чезнещия в зноя заден двор. — Вече имаме победител!
Съвсем слабо над останалите летни звуци — детска глъчка, бръмчене на косачки, рев на мощни автомобили, шепот на поливачки и жуженето на насекомите в топлата трева — Гари долавя звуците от китарата на писателя, която звучи омайно и небрежно. Разпознава мелодията почти на мига и стиснал чашата в ръка, се понася с танцувална стъпка около сянката, която хвърля чадърът, и запява:
—
Приятна песничка — помнеше я от времето, когато близнаците Рийд не само че не бяха родени, ами дори не бяха и заченати. За миг е поразен от прозрението как бързо лети времето, неотменимо и безпощадно. Отеква в ушите като пушечен изстрел. Гари отпива голяма глътка от мартинито и тъй като скарата вече е готова за старт, се чуди с какво да се захване. На фона на останалите звуци долавя шуртенето на душа на горния етаж на къщата и в миг си представя голата Мариел под струите му — най- голямата кучка в цялото западно полукълбо, която обаче поддържа тялото си в добра форма. Представя си я как сапунисва гърдите си, може би дори с връхчетата на пръстите си плавно гали зърната, а те се втвърдяват. Дявол го взел, нищо такова не прави, разбира се, но подобни мисли не те оставят на мира, освен ако не ги прогониш насила. Решава да действа като Свети Георги от двадесети век и да обладае ламята, вместо да я съсича. Оставя мартинито на градинската маса и се отправя към къщата.
О, лято е, лято е, ля-ля-лято е и на Поплър Стрийт животът е лесен.
Кари Риптън поглежда в огледалото дали отзад не се задават коли, не забелязва нищо и свива към дома на семейство Карвър на източната страна на улицата. Пропуска господин Маринвил с чиста съвест, понеже в началото на лятото господин Маринвил му е дал пет долара, за да
— Моля те, Кари — бе му казал той най-откровено и сериозно. — Не мога повече да чета за откриването на поредния супермаркет или пък за увеселение в някоя дрогерия. Това направо ще ме довърши.
Кари въобще не го разбира, но господин Маринвил е симпатичен човек, а и пет долара са си пет долара.
Госпожа Карвър отваря входната врата на Поплър Стрийт № 248 и махва на Кари, който в същия миг с лекота й подхвърля вестника. Жената посяга да го хване, изобщо не успява и се разсмива. И Кари се разсмива. Ръцете й далеч не са като на Брад Джоузефсън, пък и съвсем не притежава такава бързина на реакциите, но е хубава, а освен това е невероятно точен човек. Отстрани до къщата мъжът й по бански и джапанки мие колата. Мерва Кари, обръща се и насочва пръст към него. Кари също вдига ръка и двамата се правят, че стрелят. Това е нескопосан, но добронамерен опит от страна на господин Карвър да се държи като печен тип и малкият уважава старанието му. Дейвид Карвър работи в пощата и момчето предполага, че тази седмица сигурно е в отпуск. То се зарича пред себе си — като порасне, ако се наложи да се захване на редовна работа от девет до пет (знае, че понякога и това се случва, както се случва човек да се разболее от диабет или бъбречна недостатъчност),
„И без това няма да имам кола — мисли си. — Ще си купя мотоциклет. И то не някакво японско мотопедче. Ще си взема класически огромен «Харли Дейвидсън», като оня в гаража на господин Маринвил. Американска стомана.“
Отново поглежда в огледалото и забелязва някакъв яркочервен автомобил на Беър Стрийт, точно до къщата на Джоузефсънови — прилича на микробус, паркиран на югозападния ъгъл на кръстовището — после отново пресича улицата и този път се насочва към № 247 — дома на Уайлър.
От всички обитаеми къщи на тази пресечка (на № 242, където едно време живееше семейство Хобарт, сега няма никого) единствено тази на Уайлърови е запусната — представлява малка постройка селски тип, която май трябва да се пребоядиса, а и се нуждае от нова настилка на алеята към гаража. На поляната пред къщата се върти поливачка, но пораженията на сухото горещо време още не са се заличили от тревата — а на съседските морави изобщо не им личи (всъщност
„Госпожа Уайлър не знае, че водата не достига — мислено отбелязва Кари и се пресяга към брезентовата чанта за поредния свит на руло вестник. — Съпругът й сигурно щеше да знае, но…“
Изведнъж забелязва госпожа Уайлър (предполага, че вдовиците продължават да се наричат „госпожа“) зад вратата и това откритие — макар че тя едва ли е по-забележима от сянка — здравата го стряска. За миг изгубва равновесие и велосипедът залита, а когато подхвърля вестника (друг път съвършено точно), изобщо не уцелва. „Шопър“ се приземява върху един храст до най-горното стъпало пред входната врата. Кари мрази подобни неща, направо ги
