Отмъстителите

без батерии. Но нередните неща като че ли не се изчерпват само с това. Оттук не се вижда достатъчно ясно и той не е съвсем сигурен, но му се струва, че госпожа Уайлър е гола от кръста нагоре, че стои във входното си антре само по къс панталон. Стои там и се взира в него.

И така да е, изобщо не е секси. Страшно е.

Онова хлапе, дето живее при нея, племенникът й, и то е доста страшничко. Сет Гарланд или Гарин или както там се нарича. Дума не обелва, дори да го заговориш: „Ей, как си, харесва ли ти тука, как мислиш, Индиънс дали ще стигнат до финалите“ — само се пули насреща ти с кално кафявите си очи. На Кари му се струва, че сега госпожа Уайлър, която по принцип е приятна, го гледа със същия празен поглед. Като паякът, дето казал на мухата — „Добре дошла, заповядай в моя кабинет“, точно ей така го гледа. Съпругът й почина миналата година (като се замисли, това се случи точно по времето, когато започнаха неприятностите на семейство Хобарт и те се преместиха), а хората казват, че не било нещастен случай. Говори се, че Хърб Уайлър, който събираше марки и веднъж подари на Кари стара въздушна пушка, се е самоубил.

Побиват го тръпки — двойно по-зловещи в горещ ден като този — и той отново се отправя към отсрещния тротоар, хвърляйки разсеян поглед в огледалото. Червеният микробус още стои на ъгъла на Беър и Поплър (сигурно е бричката на някой баровец), но сега се е появил още един автомобил, който се спуска надолу по улицата — Кари веднага разпознава синята акура. Това е колата на господин Джаксън, другия учител, който живее на тази пресечка. Той обаче съвсем не е гимназиален преподавател; господин Джаксън е всъщност професор Джаксън, или пък може би просто доцент Джаксън. Преподава в държавния университет в Охайо, ха да видите. Джаксънови живеят на № 244, от горната страна на старата къща на семейство Хобарт. Това е най-приятният дом на цялата пресечка — просторна едноетажна къща с островърх покрив, с огромен жив плет в долния край на двора и дървена ограда откъм горната страна, където се намираше домът на стария ветеринарен лекар.

— Здрасти, Кари! — подвиква господин Джаксън и спира до него. Облечен е с избелели джинси и тениска с огромно жълто ухилено лице отпред. „ПРИЯТЕН ДЕН!“ — сякаш казва господин Усмивков. — Как си, калпазанино?

— Страхотно, господин Джаксън — отвръща Кари с усмивка. За миг се колебае да ли да не допълни — „Само дето ми се струва, че госпожа Уайлър стои на вратата без блуза“, но след това се отказва. — Направо е бомба.

— Започна ли вече да играеш?

— Досега само два пъти, ама няма страшно. Снощи ми оставиха два-три ининга и сигурно довечера пак ще ме пуснат за малко. Но на мен това ми стига, без майтап. Все пак на Франки Албертини това му е последната година в отбора. — Кари му подава свития на руло „Шопър“.

— Правилно — отвръща господин Джаксън и взима вестника. — А следващата година е ред на мосю Кари Риптън.

Хлапакът се разсмива, блазнейки се от мисълта как ще стои на игрището, издокаран в екипа на отбора, и ще вие като същински върколак.

— А вие пак ли сте на лятно училище?

— А-ха. Водя два курса. „Историческите драми на Шекспир“ и „Джеймс Дики и нова южна готика“. Случайно да ти се струват интересни?

— Ами, благодаря, мисля, че ще ги пропусна.

Питър кима сериозно:

— Правилно, тъкмо няма да се наложи да ходиш на лятно училище, калпазанин такъв. — Потупва усмихнатата картинка на гърдите си. — През юни ни поотпускат в облеклото, но в летните курсове вече цари пълна свобода. Винаги е било така. — Хвърля вестника на седалката и добавя: — Гледай да не припаднеш от жега, докато обикаляш квартала с тия вестници.

— Няма. И без друго май ще вали. От време на време ми се причуват гръмотевици.

— Така казаха и по… внимавай!

Край момчето се стрелка огромна рошава фурия, която се носи подир червена летяща чиния. Велосипедът се накланя към автомобила на господин Джаксън и немската овчарка, която гони фризбито, само леко перва с опашка Кари.

— Той да гледа да не припадне от жега — отбелязва момчето.

— Сигурно си прав — съгласява се господин Джаксън и бавно потегля надолу.

Кари проследява с поглед Ханибал, който настига играчката на отсрещния тротоар, захапва я и се обръща. На шията на кучето се мъдри шикарна джуфка и то сякаш е ухилено до уши.

— Донеси я, Ханибал! — провиква се Джим Рийд, а брат му — Дейвид — му приглася:

— Хайде, Ханибал! Не се прави на глупав! Дръж! Донеси!

Ханибал стои пред № 246 — точно срещу къщата на госпожа Уайлър — стиска фризбито със зъби и бавно размахва опашка. Като че ли се ухилва още по-широко.

Близнаците Рийд живеят на № 245, до дома на госпожа Уайлър. Момчетата стоят в края на ливадата пред дома си (едното тъмнокосо, другото светлолико, но и двете високи, хубавци, облечени с изрязани тениски и съвършено еднакви къси гащета марка „Еди Бауър“) и се взират в Ханибал, който се бави на отсрещния тротоар. Зад тях се виждат две момичета. Едното е Сюзи Гелър от съседната къща. То е хубавко, но не, как да кажем, трепач. Другата девойка с червена коса и дълги крака, същинска капитанка на училищната агитка, е различна работа. Кари не я познава, но на драго сърце би се запознал с нея, както и с всичките й надежди и мечти, планове и фантазии. Особено пък с фантазиите. „Не и в този живот — казва си. — Тази е голяма. Поне на седемнадесет.“

— Ой, Божичко! — възкликва Джим Рийд, а после се обръща към тъмнокосия си брат: — Този път ти иди да вземеш фризбито.

— В никакъв случай, цялото ще е в лиги — отвръща Дейв Рийд. — Ханибал, бъди добро куче и ми донеси тая играчка!

Ханибал стои на тротоара пред дома на Док и като че продължава да се усмихва. „Тц-тц — сякаш казва той, но не се налага да изрича каквото и да било — отговорът е в усмивката и в царствено невъзмутимата извивка на опашката му. — Тц-тц, вие си имате момичета и панталонки марка «Еди Бауър», обаче пък аз съм ви взел летящата чиния и цялата съм я олигавил с кучешка слюнка и по моему съм велик.“

Кари бръкна в джоба си и извади пликче слънчогледови семки — бе открил, че много помагат, докато чакаш да те пуснат в игра. Вече е голям специалист — разтваря ги със зъби, сдъвква вкусната ядка и в същия миг изплюва обелката на напуканата циментова площадка под навеса, където се намират пейките за резервите, извършвайки всичко това със светкавична скорост, като истински състезател от Голямата лига.

— На се тревожете — подвиква на близнаците, надявайки се червенокосата чаровница да бъде поразена от звероукротителската му храброст, макар да знае, че това е такава глупост, каквато само някое хлапе в осми-девети клас би могло да измисли, но тя изглежда тъй прекрасна с тези къси бели панталони с маншети, о, Боже всемогъщи, а и къде се е чуло и видяло измислиците да са навредили на някое дете?

Кари накланя пакетчето и разкъсва целофана. Ханибал веднага пристига, захапал в ухилената си муцуна червената летяща чиния. Момчето сипва малко семки в дланта си.

— Добро куче — казва. — Я виж какви хубавини. Слънчогледови семки, любимо лакомство на кучетата по цял свят. Опитай ги. Ще ти харесат.

Още миг Ханибал души семките с деликатно потрепващи ноздри, после пуска играчката на улицата и омита всичките семки от дланта на момчето. С мълниеносна бързина Кари се навежда, грабва фризбито (май наистина е поолигавено) и го запраща към Джим Рийд. Подаването е перфектно, съвсем плавно — Джим Рийд улавя пластмасовата играчка без никакво усилие. О, Боже, Исусе Христе, червенокосата ръкопляска и подскача край Сюзи Гелър, а гърдичките й (малки, но прелестни) се полюшват под потника й. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, в банката на паметта вече имаме достатъчно материал за самозадоволяване поне за седмица напред.

Ухилен до уши, без изобщо да подозира, че ще си отиде от този свят девствен и резерва в бейзболния отбор, Кари подхвърля „Шопър“ на малката веранда на Том Билингзли (откъм задния двор долита тъжният вой на сенокосачката), а после отново се насочва към дома на семейство Рийд. Дейв подхвърля летящата