нямаше как да знае за нея! Дори жителите на Деспърейшън не знаеха, че като взривявахме миналата седмица, неочаквано попаднахме на входа. По дяволите, нали затова трябваше да опиша в доклад до дирекцията какво сме открили и да предлагам различни идеи как да постъпим.
Когато ми хрумна, че Сет Гарин всъщност е говорел за „Гърмяща Змия — 1“, се сетих как се втурна във фургона, сякаш бе идвал милион пъти преди това. И се хвърли към снимките по таблото. Побиха ме ледени тръпки, но има а нещо друго — нещо, което видях чак след като семейство Гарин продължиха за Карсън, и от което ме побиха още по-вледеняващи тръпки. След малко ще стигна и до това. Когато достигнахме подножието на възвишението, с Джак се разменихме и подкарах всъдехода нагоре по служебния път, настлан с равен чакъл и по-широк и от някои междуградски шосета. Прехвърлихме хребета и се заспускахме от другата страна. Всички охкаха и ахкаха, но и мината, струва ми се, е нещо повече от най-обикновен изкоп в земята. В най-дълбоката си точка изкопът е дълбок почти триста метра и разкрива земни пластове още от времето на палеозойската ера, тоест отпреди триста двадесет и пет милиона години. Някои слоеве порфир са изключително красиви, целите осеяни с пурпурни и зелени кристали, които наричаме гранати. От върха подемните машини в дъното на (мината изглеждат големи колкото детски играчки. Госпожа Гарин се пошегува, че никак не обичала височините и можело да й прилошее, но при подобна гледка не е чак толкова смешно. На някои хора наистина им се случва да повръщат, като прехвърлят хребета и се изправят пред тази пропаст!
После момиченцето (за съжаление не помня името й, може би беше Луиз) посочи към подножието на отсрещната стена и попита: „Каква е онази дупка, обкръжена с жълти ленти? Прилича на огромно черно око.“
„Това е откритието на годината — отвърнах аз. — Нещо толкова грандиозно, че все още се пази в тайна. Ще я споделя с вас, ако не разказвате за това още известно време. Няма, нали? Иначе може да имам проблеми с ръководството на компанията.“
Обещаха, а аз прецених, че спокойно мога да им кажа — никога повече нямаше да ги видя. Освен това предположих, че малкият много ще се зарадва, щом толкова обича „Бонанза“. Пък и както казах, в този миг изобщо и не подозирах, че
„Това е старата мина «Гърмяща змия — 1» — заобяснявах. — Или поне ние така смятаме. Открихме я, докато взривявахме онзи ден. Предната галерия на «Гърмяща змия — 1» се е срутила през 1958 година.“
Джак Гарин поиска да узнае какво има вътре. Отговорих, че не знаем, тъй като още никой не е влизал, защото правилата на миньорската асоциация не позволяват. Госпожа Гарин (Джун) се интересуваше дали компанията няма да я проучи, а аз й обясних, че е възможно и зависи от това дали ще успеем да получим разрешение. Не ги излъгах, но
Ако новината се бе разпространила, със сигурност щеше да предизвика огромен интерес. Разказваше се, че когато мината се срутила, четиридесет-петдесет китайски миньори били затрупани, а ако това наистина е вярно, значи те все още щяха да са там, непокътнати като мумии в египетска пирамида. Ентусиастите историци щяха да посветят цял ден на разкопки и изследване на дрехите и миньорските им принадлежности, да не говорим за самите тела. Повечето от присъстващите на инцидента проявиха жив интерес, но без изключителното съгласие на управлението във Финикс не можехме да изследваме кой знае колко, а никой от колегите ми не вярваше, че ще успеем да си го издействаме. Управлението не е организация с идеална цел, както, не се съмнявам, ще разбере всеки, който чете този разказ, а миньорството, особено в наши дни, е много рисковано начинание. „Китайската мина“ реализираше печалба едва от 1992 г. насам и миньорите, преди да стигнат до обекта, никога не знаят дали все още са на работа. Много неща зависят от цената на медта на борсата (добивът от открити мини не е никак евтин), но опазването на околната среда е до голяма степен определящо. Напоследък ситуацията се подобри и в последните обществени допитвания вече личи известен здрав разум, но в окръжния и федералния съд има поне десетина дела, заведени от хора (предимно от „зелените“), които искат да закрият мината. Мнозина — сред тях бих могъл да причисля и себе си — смятаха, че големите шефове няма да искат да утежняват вече съществуващите ни проблеми, разгласявайки на целия свят, че сме открили стара мина, може би дори с историческа стойност. Както отбеляза мой приятел инженер, когато взривът откри входа: „Напълно ще е в стила на природолюбителите да накарат я федералните власти, я щатската комисия по историческите забележителности да ни обявят за историческа забележителност. Откога чакат да им падне подобна златна възможност.“ Подобно отношение може и да ви се стори параноично (много хора така смятат), но когато човек знае, че стотина мъже изхранват семействата си с доходите си от тази мина, гледната му точка се променя и става предпазлив.
Дъщерята (Луиз?) каза, че дупката й се струвала страшничка, а аз отвърнах, че съм съгласен. Попита ме дали бих се осмелил да вляза вътре ей така, но й отговорих, че в никакъв случай не бих го направил. От призраци ли съм се страхувал? Не, от срутване. Учудващо е, че старата шахта изобщо съществува. Изкопана е във вкаменената магма от вулканично изригване, а тези образувания са достатъчно несигурни, дори когато не се взривява. Добавих, че не бих влязъл в шахтата за нищо на света, докато не бъде укрепена със стоманени стълбове. Без дори да подозирам как още днес ще се озова толкова навътре в старата дупка, че дори слънцето няма да виждам.
Заведох ги в канцеларията на обекта и им раздадох защитни каски, после им показах разните машини и приспособления. Добре се поразходихме. Малкият Сет вече беше престанал да говори, но очите му грееха като гранатите, която намираме в скалата!
Е, вече стигнах до „малката уплаха“, която породи у мен толкова съмнения и кошмари (да не говорим за съвестта ми, а случаят се утежнява допълнително, когато става дума за мормон, който приема религията доста насериозно). В онзи миг на никого от нас не му се струваше „малка“, пък и до ден-днешен не смятам, че беше малка. Премислял съм случката хиляди пъти, а докато бях в Перу (бях командирован там във връзка с бокситните залежи, когато писмото на Одри Уайлър се получило в управлението в Деспърейшън), я сънувах поне десетина пъти. Може би заради жегата. В „Гърмяща змия“ беше
Но май започнах да изпреварвам събитията. Искам да разкажа цялата история от игла до конец, но слава Богу, подобни инциденти повече няма да има. В началото на август, няма и две седмици след случилото се, цялата шахта се срути. Може би поради разместване някъде дълбоко в девонските пластове или пък вследствие на корозионния ефект на въздуха върху подпорните греди. Така и няма да узная със сигурност, но шахтата се срути — милиони тонове глинеста лиска, шиста и варовик. Само като си помисля как на господин Гарин и синът му замалко им се размина да бъдат затрупани (да не говорим за Алън Симс, изключителен специалист по геология), направо ми настръхват косите.
По-голямото момче, Джак, искаше да разгледа Мо — най-големия екекаватор. Използваме го за обработка на вътрешните бремсберги, най-вече за тераси на петнадесетметрови интервали. През седемдесетте години Мо беше най-големият екскаватор на планетата Земя и повечето деца — особено момчетата — много се прехласват по него. Даже и големите момчета! Гарин искаше да го разгледа отблизо не по-малко от младия Джак и предположих, че и Сет изпитва същото желание. Оказа се обаче, че греша.
Показах им стълбата отстрани на Мо, по която се стига до кабината на оператора, намираща се на тридесет метра от земята. Джак попита може ли да се качат и му отказах, тъй като е прекалено опасно, но за сметка на това им предложих да се разходят по веригите. Това си е голямо преживяване, защото всяка от двете вериги е широка колкото градска улица, а стоманените плоскости, от които са съставени, са широки по един метър. Господин Гарин свали Сет на земята и двамата с Джак се изкатериха по стълбата до веригите. Заизкачвах се след тях, надявайки се от все сърце, че никой няма да падне. Джун Гарин бе застанала по встрани, за да ни снима, прегърнати и ухилени до уши върху веригите на Мо. Ние се кълчехме и
