Отмъстителите

прецени с точност. Всичко звучи по-особено.

Продължихме да вървим напред — не зная колко време е изминало така — но галерията все така се спускаше надолу и ставаше все по-горещо. По пода вече нямаше толкова кости, но беше осеяно с камъни. Можех да огледам тавана, но не посмях. Вече не дръзвах и да си помисля колко сме се отдалечили. Най- малко на четиристотин метра от мястото, където гръмна експлозивът и отвори вход към старата шахта. А може би дори повече. Вече започвах да се убеждавам, че никога няма да излезем от тук. Таванът ще се срути и толкова. Поне ще свърши бързо и няма да се мъчим като китайците, които на същото това място се бяха задушили или измрели от жажда. В този миг си мислех за няколкото книги които бях взел от библиотеката и се питах кой ли ще ги върне, както и дали някой ще наложи глоби за неплатени данъци на малкото собственост, която притежавам. Странно какви ли не щуротии минават на човек през ума, когато се намери на тясно.

Миг преди да осветим момченцето, то затананика друга мелодия. Не ми беше позната, но после баща му ми обясни, че била от „МотоКопс“. Споменавам го единствено защото за миг ми се стори, че някой му приглася, получаваше се нещо като двуглас. Сигурен съм, че ми се е сторило заради непрестанния тътен, но направо си изкарах ума, уверявам ви. И Гарин го чу — виждах смътните му очертания на светлината на фенера и съм сигурен, че беше не по-малко уплашен от мен. Потта се лееше по лицето му, а ризата бе прилепнала към гърдите му.

Посочи и рече: „Струва ми се, че го виждам! Виждам го! Ей го там! Сет! Сет!“

Хукна през камъните, спъвайки се на всяка крачка и залитайки като пиян, но някак успяваше да запази равновесие. Не ми оставаше друго, освен да се моля на Господа да не се блъсне в някоя подпорна греда. Сигурно и тя ще се разпадне като костите, по които стъпвахме досега.

В този миг и аз видях малкия — нямаше как да го сбъркаш с тези джинси и червената риза. Бе застанал пред самия край на шахтата. Виждаше се съвсем ясно, че не е ниша, защото скалата беше съвсем гладка, нито пък беше просто купчина камънак. Огромна цепнатина от тавана до пода прорязваше скалната стена точно през средата и за миг ми се стори, че малкият се опитва да се напъха вътре. Изплаших се, защото бе достатъчно дребен да се промуши вътре, стига да поиска, но едри възрастни мъже като нас за нищо на света не можеха да го последват. Той обаче не се опитваше да влезе. Като се доближихме, забелязах, че стои абсолютно неподвижно. Сигурно съм се заблудил от сенките от светлината на фенера — не виждам друго обяснение.

Баща му пръв стигна до него и го грабна на ръце. Зарови лице в гърдите на момченцето и затова не видя онова, което зърнах, макар и за секунда. Този път не беше зрителна измама. Момчето се хилеше и усмивката му никак не беше приятна. Разтеглените му устни сякаш стигаха до ушите му, виждаха се всичките зъби. Лицето му беше разкривено в такава страшна гримаса, че очите всеки миг щяха да изхвръкнат. После баща му вдигна глава да го целуне и грозната усмивка помръкна. Отдъхнах си. Докато беше изписана на лицето му, ми се струваше, че Сет и момченцето, с което се бях запознал, нямат нищо общо.

„Ей, какво беше намислил? — питаше баща му. Крещеше, но всъщност не му се караше, защото го целуваше буквално на всяка дума. — С мама се изплашихме до смърт! Защо го направи? За Бога, защо дойде тук?“

Отговорът, който последва, беше последното свързано нещо, което изрече хлапето, затова съм го запомнил добре.

„Полковник Хенри и майор Пайк ми казаха да дойда. Казаха, че тук ще видя «Пондероса». Там вътре. — Посочи пукнатината в скалата. — Но не я видях. «Пондероса» я няма.“ После отпусна глава на рамото на баща си и затворя очи, сякаш бе съсипан от умора.

„Хайде да се връщаме — подканих ги. — Ще вървя след вас и вдясно, за да ви осветявам пътя. Не се размотавайте, но не е нужно да тичате. И за Бога, опитайте се да не се удряте в подпорите.“

Щом намерихме момченцето, сякаш тътенът изведнъж се усили. Чувах пращенето на гредите, които сякаш говореха. Като че ни подканваха да изчезваме, докато все още можем.

Въпреки това не успях да устоя на изкушението и преди да тръгнем, насочих за последен път фенера към цепнатината. Като се наведох да я разгледам по-отблизо, усетих въздушна струя — значи оттатък има друг отвор. Може би пещера. Въздухът, който излизаше от цепнатината, беше нажежен и вонеше отвратително. Вдъхнах веднъж и трябваше да си запуша носа, за да не повърна. Усетих същата миризма на лагерен огън, но хиляди пъти по-тежка. Блъсках си ума как е възможно толкова дълбоко под земята да има нещо, което да вони така непоносимо. Подобна смрад е възможна само при наличието на свеж въздух — значи там има някаква дупка, но по тези места не се копаеше от 1957, следователно дори да има отвор, през който да идва тази воня, няма как да се намери.

Пукнатината наподобяваше на мълния и като че ли ня маше какво толкова да се види в нея, освен скалата — беше дебела поне шейсет сантиметра, може би дори метър. Но пукнатината като че ли свършваше в скалата, а отвътре излизаше горещ въздух. Стори ми се, че в мрака забелязах танцуващи алени искрици, подобни на въгленчета, но сигурно съм си въобразил, защото като примигнах, те изчезнаха.

Обърнах се към Гарин и го подканих да върви.

„Ей сега, само секунда.“ — Беше извадил малкия черен каубойски ботуш на сина си от ризата си и тъкмо го нахлузваще на крачето му. Това бе най-милата гледка. Начинът, по който го правеше, разкриваше цялата му бащинска обич. — „Готово — обяви. — Да вървим.“

„Добре — съгласих се. — Само внимавайте да не паднете.“

Вървяхме колко се може по-бързо, но отново ми се стори, че измина цяла вечност. В кошмарите, за които споменах, винаги присъства кръглото светло петно от фенерчето, което се плъзга по черепите. В самата мина нямаше толкова много черепи, а и някои се бяха разпаднали, но в сънищата ми те са хиляди, цялата галерия е зарита с черепи, които стърчат като яйца в полог и се хилят като малкия, когато баща му го вдигна на ръце, а в очните им кухини виждам танцуващи алени светулки, досущ искрици от огромна клада.

Връщането беше ужасно. Взирах се напред да видя слънчев лъч, но никога не съм го чакал толкова дълго. После, когато най-сетне забелязах изхода (отначало изглеждаше като миниатюрно квадратче, което можеше да закриеш с палец), тътенът вече бе станал оглушителен и реших, че галерията ще изчака да стигнем до самия изход, после ще се срути и ще ни смачка като мухи. Сякаш една дупка може да мисли! Но на подобно място въображението се развинтва. Всичко звучи по-особено, а на човек му хрумват шантави идеи.

В интерес на истината още ме преследват някои странни мисли за „Гърмяща змия — 1“. Не бих казал, че там има призраци — дори в „поверителен“ доклад, който никой никога няма да прочете — но не бих казал и че няма призраци. В крайна сметка, къде да има призраци, ако не в мина, пълна с мъртъвци? Но що се отнася до онази скала, ако наистина съм видял нещо — онези танцуващи червени светлинки — то със сигурност не бяха призраци.

Последните тридесет метра бяха най-тежки. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не хукна покрай господин Гарин и да се озова навън, но по изражението му разбрах, че и той се чувства по същия начин. Въпреки това продължихме да вървим спокойно, може би защото и двамата знаехме, че ако се втурнем паникьосани навън, ще подплашим цялото семейство. Вместо това излязохме като мъже — Гарин носеше момченцето, което спеше дълбоко.

Та това беше „малката уплаха“, която преживяхме.

Госпожа Гарин и двете по-големи деца плачеха, а като ни видяха, се втурнаха към Сет и започнаха да го опипват и да го целуват, сякаш не можеха да повярват, че го виждат. Той се събуди и им се усмихна, после отново забърбори на неразбрания си език. Господин Гарин уморено пристъпи към ламаринената барака, където държим експлозивите, отпусна се на земята и се облегна на стената. Опря лакти на коленете си и скри лице в сплетените си длани. Напълно го разбирах. Жена му го попита добре ли се чувства, на което той отвърна, че всичко е наред, но иска да си почине и да си поеме дъх. Казах, че и аз искам да си почина. Помолих госпожа Гарин да отведе децата при всъдехода. Предложих на Джек да покаже нашата Мо на брат си. Майка му се засмя, както човек се смее, когато няма нищо смешно, и отвърна: „Мисля, че доста ни се събра за днес, господин Симс. Надявам се, да не изтълкувате думите ми погрешно, но искам да се махнем