Отмъстителите

оттук час по-скоро.“

Казах, че я разбирам, а мисля и тя разбра, че искам да разменя две думи насаме с мъжа й, преди да се разделим по живо, по здраво. Не че нямах нужда да се посъвзема! Краката ми се огъваха. Отидох до бараката и седнах до господин Гарин.

„Ако случилото се разчуе, ще възникнат големи неприятности — казах. — Както за компанията, така и лично за мен. Може би няма да се стигне до уволнение, но…“

„Няма да кажа никому нито дума“ — отвърна той, вдигна глава и ме погледна право в очите. Забелязах, че плаче. Мисля, че след такава тревога всеки баща на негово място би плакал. Самият аз замалко щях да се разплача, макар да ги виждах за пръв път в живота си. Винаги, като си спомня колко трогателен беше Гарин, като обуваше ботушчето на сина си, гърлото ми се стяга.

„Ще ви бъда безкрайно задължен“ — казах.

„Глупости — отвърна той. — Не зная как да ви благодаря. Дори не зная откъде да започна.“ Вече започваше да ми става неудобно.

„О, моля ви се. Заедно се справихме, а всичко е добре, когато свършва добре.“

Помогнах му да се изправи и се отправихме след другите. Почти ги бяхме настигнали, когато той ме хвана за ръката и ме накара да спра:

„Не бива да пускате никого там. Дори ако инженерите преценят, че може да се укрепи. Вътре има нещо нередно.“

„Зная. Почувствах го.“ — Замислих се за ухилената гримаса на малкия — и до ден-днешен още настръхвам при спомена за лицето му — и едва не му казах, че синът му също го е усетил. Но после размислих. С какво щеше да ни помогне това?

„Ако зависеше от мен — продължи той, — щях да хвърля вътре експлозив и да срутя цялата мина. Това е гроб. Нека мъртвите почиват в мир.“

„Добра идея“ — съгласих се и сигурно Бог е бил на същото мнение, защото го направи след няма и две седмици. В галерията стана експлозия. Доколкото ми е известно, причината така и не беше открита.

Гарин се позасмя и поклати глава: „След два часа изобщо няма да ми се вярва, че наистина се е случило.“

„И може би така е по-добре“ — отвърнах.

„Но няма да забравя едно — продължи, — и то е, че днес Сет проговори. Не просто думи и фрази, които само семейството му разбира. Наистина проговори. Може би не си давате сметка колко е невероятно, но за нас е много важно. — Махна към семейството си, което вече се беше настанило във всъдехода. — Щом успя веднъж, значи може да го направи отново.“

И може да е проговорил, дай Боже. Иска ми се да узная. Това момченце ме заинтригува, и то по различни причини. Като му върнах кукличката, се усмихна и ме целуна. Беше безкрайно сладък и ми се стори, че долавям по кожата му миризмата на мината… миризмата на изоставен лагерен огън, на пепел, печено месо и изстинало кафе.

Откарах ги до канцеларията, където беше паркирана колата им. Никой не ни забеляза, въпреки че минах по главната улица. В горещ неделен следобед Деспърейшън е като град, обитаван от призраци.

Помня, че стоях на стълбите пред канцеларията и им махах, докато се отправяха към ужасната злополука, която ги е очаквала в края на пътуването им — безумната престрелка, в която загинали. Всички ми махаха… освен Сет. Каквото и да се е криело в старата мина, голям късмет извадихме, че се измъкнахме… както и той, че единствен е оцелял в онази ужасна стрелба в Сан Хосе! Той е като онова, което наричат „черен гологан“.

Както вече казах, в Перу сънувах всички тези неща — най-вече черепите и как осветявам с фенерчето пукнатината в скалата, но дълго не се бях замислял над тези неща, докато след завръщането си оттам прочетох писмото на Одри Уайлър. То само потвърди подозрението, че нещо се е случило, докато Сет е бил под земята — нещо, за което може би не е трябвало да лъжа, но все пак излъгах. Какво друго бих могъл да направя, след като дори не знаех какво точно станало?

И все пак, онази гримаса.

Онази гримаса.

Той бе такова сладко момченце и безкрайно се радвам, че не загина в „Гърмяща змия“ (а имаше такава опасност), нито по-късно.

Гримасата като че ли изобщо не принадлежеше на момченцето. Иска ми се да се изразя по-точно, но нищо по-подходящо не ми идва наум.

Трябва да уточня още нещо. Може би помните, че споменах как Сет говореше за „старата мина“, но в онзи момент изобщо не го свързах с „Гърмяща змия“, защо почти никой в града не знаеше за това, камо ли някакви случайни пътници от Охайо, които се отбиваха само пътьом. Докато стоях на стълбите и гледах пустия прашен път след отдалечаващата се кола, отново си спомних думите му. И как претича стаята и се залепи право на снимките от „Китайската мина“, закачени на таблото за съобщения, сякаш бе идвал тук хиляди пъти. Сякаш знаеше. Тогава ми хрумна нещо и ме побиха ледени тръпки. Върнах се да разгледам снимките, знаейки, че това е единственият начин да разсея новото си подозрение.

Бяха общо шест на брой — въздушни снимки, които компанията беше поръчала през пролетта. Извадих лупата закачена на ключодържателя ми, и ги огледах една по една. Бяха правени много преди да се открие входът на „Гърмяща змия“, тъй че от отвора нямаше и следа. Но всъшност имаше. Помните, че разказах как малчуганът ги сочеше с пръст и повтаряше: „Тук е, тук е мината, дето искам да я видя.“? Мислехме, че говори за откритата мина, защото това бе основният обект на снимките. Но под увеличителното стъкло отпечатъците от пръстите му личаха по гланцираната повърхност. До един бяха на южния склон, където открихме старата шахта. Ето какво ни е казвал, че иска да види: не откритата мина, а шахтата, която дори не се виждаше на снимките. Зная колко налудничаво звучи, но никога не съм се съмнявал в това. Знаел е, че тя е там. За мен отпечатъците по снимките — и то не само на една, а на всичките шест — напълно го доказват. Зная, че един съд не би уважил подобно доказателство, но това с нищо не променя мнението ми по въпроса. Сякаш мината го е усетила, че минава по близката магистрала и го е повикала. Значи от всички мои въпроси може би само един е наистина важен: добре ли е Сет Гарин? Бих писал на сестрата на Гарин, за да разбера, дори веднъж-два пъти посягах към писалката, после си спомнях как съм я излъгал, а за мен е много трудно да призная подобно нещо. Нека спи зло под камък, защо да разбутвам стари неща, които могат да се окажат много по-опасни? Не мисля, че бих искал, и все пак…

Може би има още какво да се каже, но може и да няма. Всичко се свежда до ухилената гримаса.

Не ми хареса тази гримаса.

Това е истината за случилото се. Боже, да знаех само какво съм видял!

Лиам Симс

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

1

Олд Док първи се прехвърли през оградата на Карвърови. За всеобща изненада (включително и за негова) се покатери много лесно — достатъчен му беше полученият от Джони тласък по задника. За миг-два се закрепи отгоре, за да нагласи ръце по-удобно. Според Брад Джоузефсън под тази ярка лунна светлина Билингзли приличаше на кльощава маймунка. После скочи. Иззад коловете долетя тихо изръмжаване.

— Добре ли си, Док? — попита Одри.

— А-ха — отвърна той. — Здрав и прав. Нали, Сюзи?

— Естествено — нервно се съгласи момичето. После извиси глас над оградата: — Госпожо Уайлър, вие ли сте? Откъде се появихте пък вие?