Отмъстителите

— Точно сега това няма значение. Трябва да…

— Какво се случи там? Всички ли са добре? Мама умира от страх.

Всички ли са добре. На този въпрос Брад Джоузефсън предпочиташе да не отговаря. Ако се съди по лицата на останалите, и те не изгаряха от желание.

— Госпожо Рийд? — обади се Джони. — Първо ще се прехвърли Дейвид, после вие.

Ками го удостои със злобен поглед, после се извърна към Дейв. Загали го по главата и му промърмори в ухото. Той я изслуша с тревожен поглед, после й отвърна нещо, от което Джони долови единствено думите „Не искам“. Тя отново зашепна — този път по-ядно. Брад дочу „брат ти“ към края на изречението. Този път Дейви се протегна, улови се за върха на оградата и с лекота се прехвърли от другата страна. Лицето му беше съвършено безизразно, като се изключи отвеяното, леко тревожно изражение. После дойде ред на Ками — Одри и Синтия я избутаха нагоре, а Дейв протегна ръце да я поеме. Ками се отпусна в прегръдките му, без изобщо да се държи за оградата. Брад предположи, че в този миг не би имала нищо против едно падане. Или дори счупен врат. „Защо ни прати тук, мамо?“ — бе викнало хлапето, може би интуитивно долавяйки, че за нея силното им желание да отидат изобщо не представлява смекчаващо обстоятелство. Ками винаги щеше да обвинява себе си.

— Брад? — Този глас го зарадва, макар рядко да го чуваше тъй тих и тревожен. — Там ли си, слънце?

— Тук съм, Би.

— Добре ли си?

— Добре съм. Слушай, Би, и не губи ума и дума. Джим Рийд е мъртъв. Както и Ентрейджиън.

Някой възкликна тревожно, в следващия миг Сюзи Гелър закрещя името на Джим. У Брад, който освен физически, се чувстваше и психически изтощен, тези писъци извикаха по-скоро раздразнение, отколкото съчувствие… и страх, че могат да привлекат нещо далеч по-неприятно от огромната котка или койотите с човешки пръсти.

— Сюзи? — тревожно подвикна Ким Гелър откъм къщата. В следващия миг писна и тя и гласът й сякаш режеше мрака като бръснач. — Сюууууу-зиииии! Сюууууу-зииииии!

— Я млъквай! — кресна Джони. — Ким, МЛЪКВАЙ, за Бога!

За чудо тя наистина млъкна, но момичето продължаваше да вие като злочестата Жулиета в пето действие.

— Боже мили — промърмори Одри. Затули уши с длани и зарови пръсти в косата си.

— Би — подвикна Брад през оградата, — запуши устата на малката. Не ме интересува как.

— ДЖИМ! — виеше Сюзи. — ОООО, БООООЖЕ, ДЖИМ! О БОООЖЕ НЕ! О…

Отекна плесница. Писъците секнаха почти на мига. После се разнесе вик:

— Кой ти позволи да удряш дъщеря ми! Кой ти позволи да удряш дъщеря ми, кучка такава. Не ме вълнува какво си въобразяваш за расовата сегрегация! Тлъста черна мръсница!

— Престани! — възкликна Синтия. После на свой ред впи пръсти в двуцветната си коса и затвори очи като дете, което не иска да гледа страшен филм.

Брад продължи да гледа и затаи дъх в очакване Би да се разфучи. Но без изобщо да обръща внимание на другата жена, тя тихичко подвикна:

— Брадли, няма ли да прехвърлите трупа?

Гласът й звучеше съвършено спокойно и Брад изпита неописуема благодарност към нея.

— А-ха. Подхванете го с майка му и брат му.

— Добре.

— Ким? — викна Брад през оградата. — Госпожо Гелър? Защо не се приберете в къщата?

— Да! — доволно възкликна Ким. — Мисля, че тази идея ми допада. Просто ще влезем вътре, нали, Сюзи? Ще си наплискаме лицата със студена вода и ще се почувстваме по-добре.

Отекнаха стъпки. Настъпи тишина, което бе добре. После койотите отново завиха, което пък беше зле. Брад се обърна и забеляза движещи се сребърни светлинки в тъмата на гъсталака. Очи.

— Трябва да побързаме — обади се Синтия.

— О, дори не подозирате истината — вметна Одри Уайлър.

Брад си рече: „Именно от това се страхувам.“ Извърна се и подхвана Джим Рийд за раменете. Едва доловимо усещаше аромата на шампоана и на одеколона, които момчето бе използвало тази сутрин. Сигурно се е гласял за момичетата. Джони нервно се огледа — сигурно гледаше святкащите очи в гъстака, предположи Брад — после отпусна тялото на Джим и с едната ръка го прихвана през кръста, а с другата подпря тялото отдолу. Одри и Синтия го поеха за краката.

— Готови? — попита Джони. Тя кимнаха.

— На три. Едно… две… три.

Повдигнаха го, сякаш местеха скамейка в парка. В един ужасен миг Брад се уплаши, че гърбът му ще се схване. После покачиха тялото на Джим на оградата. Ръцете на мъртвото момче се разпериха встрани — като на цирков акробат, който в кулминацията на коронния си номер приема овациите на публиката. Лунната светлина струеше в разтворените му длани.

Джони, който стоеше до Брад, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Главата на Джим се отметна назад. Капка съсирена кръв пръсна страната на Брад. Кой знае защо това извика налудничавата асоциация с ментово желе и стомахът му се сви.

— Помогнете ни! — викна Синтия. — Ей, за Бога, някой да…

Над оградата изникнаха ръце, които сграбчиха Джим за ризата и колана. Брад тъкмо си рече, че не може да издържа тази тежест и миг повече (за първи път осъзнаваше какво точно означава „натежа като мъртвец“), и от другата страна дръпнаха тялото. Чу се глух удар и в далечината (откъм задната врата на Карвърови, предположи Брад) Сюзи отново изписка.

Джони го погледна и Брад бе почти сигурен, че писателят се усмихва.

— Май го изпуснаха — прошепна Джони. Изтри запотеното си лице с ръкава и отпусна ръка. Усмивката — ако изобщо се е усмихвал — бе изчезнала.

— Ау! — възкликна Брад.

— А-ха.

— Ей, Док! — тихо извика Синтия. — Дръж! Не се тревожи, предпазителят е спуснат! — Тя обърна пушката с приклада нагоре и се повдигна на пръсти, за да я прехвърли през оградата.

— Хванах я — отвърна Билингзли. После добави по-тихо: — Оная жена и смахнатата й дъщеря най- после се прибраха в къщата.

Синтия се покатери на оградата и с лекота я прескочи. Одри се нуждаеше от малко помощ и подкрепа, за да не падне, но се прехвърли от другата страна. Беше ред на Стив, който се покачи на сплетените ръце на Брад и Джони и седна за миг върху оградата, докато позаглъхне болката в наранените му рамене. Сетне се отблъсна и скочи на земята.

— Не мога да се покатеря — заяви Джони. — Абсурд. Ако в гаража има стълба…

— Уу-уу-УУУУУ!… Уу-уу-УУУУУУУУУ! — прозвуча зад тях.

Съвсем спонтанно, като малки деца, двамата се прегърнаха. Брад се обърна и видя приближаващи се сенки. В мрака проблясваха сребристи очи.

— Синтия! — викна Джони. — Стреляй!

Гласът й долетя уплашен и несигурен:

— Да се прехвърля ли обратно?

— Не! Не! Стреляй нагоре!

Тя два пъти дръпна спусъка и изстрелите изтрещяха във въздуха. През коловете започна да се процежда остър, тръпчив дим. Приближаващите сенки в храсталака престанаха да се движат.

— Още ли не можеш, Джон? — тихо попита Брад. Джони се взираше в сенките. На устните му трептеше странна, изплашена усмивка.

— Тц. Вече се оправих. Аз… ама какво правиш?

— Ти как мислиш? — Брад бе коленичил на четири крака до оградата. — Побързай, татенце.