Децата на царевицата

Йеремия Холис (Едуард), род. 5 ян. 1946 — 5 ян. 1965

Младият мъж продължи да прелиства страниците. Три четвърти от книгата бяха изписани, след което дясната колонка неочаквано завършваше:

Рахила Стигмън (Дона), род. 21 юни 1957 — 21 юни 1976

Мойсей Ричардсън (Хенри), род. 29 юли 1957

Малахия Бордман (Крейг), род 15. август 1957

Последна бе записана Рут (Сандра) Клосън, род. 30 апр. 1961.

Бърт се наведе и откри още две книги. Върху корицата на първата се мъдреше вече познатият му надпис: „ДА СЕ ОТРЕЖАТ ОТ КОРЕН НЕПРАВЕДНИТЕ…“, а списъкът на имената и на рождените дати продължаваше:

6 септ. 1964 — Йов Гилмън (Клейтън),

16 юни 1965 — Ева Тобин (нямаше име в скоби).

Третата книга беше празна.

Застанал на амвона, Бърт се замисли.

Нещо се бе случило през хиляда деветстотин шейсет и четвърта. Нещо, свързано с религия, царевица… и с деца.

„Мили Боже, благослови реколтата ни. В името на Христа, амин.“ И ножът замахва да посече агнеца — но дали е бил агнец? Дали са били обзети от религиозен фанатизъм? Били изолирани от света от милиони акри тайнствено шумоляща царевица. Останали сами под милиони акри синьо небе. Сами под зоркия поглед на Всевишния, превърнал се в странен, стар и вечно гладен зелен бог на царевицата. Онзи, Който Обхожда Редовете.

Бърт усети, че го побиват тръпки.

Вики, ще ти разкажа интересна история за Амос Дейгън, роден като Ричард Дейгън на 4 септември 1945. През 1964 година той бил прекръстен на малко известния библейски пророк. И какво мислиш се случило после, Вики? Не, не се смей — Дик Дейгън и приятелите му — Били Ренфрю, Джордж Кърк, Робърта Уелс, Еди Холис и други — побъркани от религията, убили родителите си. Избили ги до крак. Страхотно, нали? Застреляли ги в леглото, намушкали ги с нож, докато били във ваната, поставили отрова в храната им, обесили ги, или ги изкормили.

Защо са го сторили? Заради царевицата. Може би тя загивала. Навярно са си въобразили, че причината е в затъването на човечеството в грехове, които могли да се изкупят единствено чрез жертвоприношения. И са ги извършили в царевицата, между редовете.

Кой знае защо, Вики, аз съм напълно сигурен, че според тях критичната възраст е била деветнайсет години. Ричард „Амос“ Дейгън, героят на нашата история, навършил деветнайсет на 4 септ. 1964 — датата, записана в книгата. Навярно тогава са го убили. Принесли са го в жертва сред царевицата. Забавно, нали?

Но да насочим вниманието си към Рахила, която се наричала Дона Стигмън до 1964. Навършила деветнайсет на 21 юни, точно преди месец. Мойсей Ричардсън е роден на 29 юли — след три дни той също ще бъде деветнайсетгодишен. Познай какво ще се случи със стария Мойсей на двайсет и девети.

Защото аз знам.

Бърт навлажни с език пресъхналите си устни.

Още нещо, Вики. Погледни: имаме Йов Гилмън (Клейтън), роден на 6 септември 1964. До 16 юни 1965 не е записано друго име — получава се интервал от девет месеца. Знаеш ли какво си мисля? Че са убили всички родители, дори бременните си майки. Сетне една от тях — шестнайсет, седемнайсет годишна девойка забременяла през октомври 1964 и родила Ева. Ева — първата жена.

Трескаво запрелиства обратно книгата и откри страницата, където бе записано името на Ева Тобин. А под нейното име прочете: Адам Грийнлоу, род. 11 юли 1965.

„Сега са единайсетгодишни — помисли си той и отново го побиха тръпки. — И навярно ме дебнат отнякъде.“ Но възможно ли е това да остане в тайна? Възможно ли е да продължава?

Възможно е и още как, ако е вършено с благословията на зеленокосия Христос.

— Исусе — промълви Бърт: в този миг клаксонът на колата раздра следобедната тишина.

Той с един скок слезе по стъпалата и се затича към вратата. Отвори я с трясък — лъхна го зноен въздух, светлината го заслепи.

Вики стоеше изправена като свещ зад волана, натискаща с две ръце клаксона и панически се оглеждаше. Децата прииждаха от всички посоки, някои звънко се смееха. Бяха въоръжени с ножове, секири, железни пръти, камъни, чукове. Момиченце на не повече от осем години, с прекрасни руси коси, размахваше боздуган. Примитивни оръжия — между тях нямаше нито едно огнестрелно. Бърт изпита лудо желание да изкрещи: „Кои са Адам и Ева? Кои са майките и кои — дъщерите? Бащите? Синовете?“ Кажи, ако знаеш.

Децата идваха от страничните улички, от парка, от училищното игрище, намиращо се близо до площада. Някои поглеждаха с безразличие Бърт, застинал на стъпалата пред черквата, други се смушкваха, посочваха го и се усмихваха… с невинни детски усмивки.

Момичетата носеха дълги кафяви вълнени рокли и избелели бонета, момчетата, подобно на квакерските свещеници, бяха целите в черно и имаха широкополи шапки. Прииждаха към площада, някой тичаше към колата през двора на бившата баптистка черква. Едно-две минаха толкова близо до Бърт, че би могъл да ги докосне.

— Пушката! — изкрещя той. — Вземи пушката, Вики!

Но дори от мястото, където стоеше забеляза, че жена му се е вцепенила от страх. Едва ли чуваше гласа му през затворените прозорци. Децата се скупчиха около колата и върху нея започнаха да се стоварват брадви, чукове и железни прътове. „Боже мой, дали не сънувам“ — тъпо си помисли Бърт. Никелирана лайстна падна от колата, орнаментът върху капака полетя във въздуха. Ножове разрязаха гумите и те моментално спаднаха. Клаксонът продължаваше да свири. Предното и страничните стъкла се напукаха от ударите и потъмняха… сетне страничното прозорче се пръсна на парчета. Бърт съгледа жена си, която седеше прегърбена, натискаше клаксона с една ръка, а с другата се опитваше да прикрие лицето си. Безцеремонни детски пръсти се протегнаха и заопипваха за бутона за отваряне на вратата. Вики отчаяно се опита да ги отблъсне. Клаксонът засвири на пресекулки, сетне замлъкна.

Децата отвориха изкривената и надупчена врата. Опитаха се да издърпат Вики навън, но тя отчаяно се вкопчваше във волана. Един от нападателите се наведе с нож в ръка и…

Бърт се отърси от вцепенението си; хукна нагоре по стълбите, като замалко не падна, и се затича по калдъръмената пътека към децата. Едно от тях, шестнайсетинагодишно момче, небрежно се обърна към него и нещо проблесна във въздуха. Бърт политна назад — за миг му хрумна нелепата мисъл, че са го ощипали от разстояние. Сетне усети болка — толкова остра и внезапна, че му притъмня.

Огледа рамото си с тъпо смайване и забеляза, че от него стърчи евтин автоматичен нож, подобен на някакъв странен тумор. Ръкавът на спортната му риза се обагри в червено. Той се загледа с недоумение в него, сякаш се опитваше да проумее дали е възможно върху рамото му да е изникнал нож.

Внезапно вдигна поглед и забеляза, че рижавото момче е на сантиметри от него. По лицето му беше изписана самоуверена усмивка.

— Ах ти, мръсник такъв! — прегракнало и изплашено извика Бърт.

— Предай душата си на Бога, защото след миг ще се озовеш пред него! — възкликна червенокосият и посегна към очите на Бърт.

Младият мъж отстъпи назад, измъкна ножа от рамото си и го заби в гърлото на момчето. Бликна фонтан кръв, който заля Бърт. Рижавият залитна и заобикаля в кръг. Впи пръсти в ножа, опита се да го изтръгне, но не успя. Бърт го наблюдаваше като хипнотизиран и си казваше, че може би това е само кошмарен сън. Момчето издаваше задавени звуци и обикаляше в кръг, хриптенето му се чуваше ясно в мъртвешката тишина. Другите смаяно го наблюдаваха.