Децата на царевицата

„Това не влизаше в сценария — замаяно си помисли Бърт. — Предвидени бяхме ние с Вики, както и момчето в царевицата, което се опитваше да избяга. Но не и един от тях.“ Той гневно се втренчи в децата, искаше му се да изкрещи: „Е, не ви ли харесва?“ Рижият изхърка за последен път и падна на колене. За миг се втренчи в Бърт, сетне пръстите му изпуснаха дръжката на ножа и се строполи на земята.

Скупчилите се около колата деца въздъхнаха. Впиха очи в Бърт, но той не сведе поглед… едва сега забеляза, че Вики е изчезнала.

— Къде е тя? Какво направихте с нея?

Едно от момчетата с изразителен жест поднесе окървавения си нож към гърлото си и се ухили. Това бе единственият отговор.

От задния ред някакво по-голямо момче нареди:

— Хванете го!

Няколко момчета тръгнаха към Бърт, който отстъпи назад. Нападателите ускориха крачка. Бърт заотстъпва още по-бързо и си помисли: „Пушката, къде е проклетата пушка!“ Нямаше начин да я вземе. Тъмните сенки на нападателите се открояваха върху зелената морава пред черквата. Той се обърна и побягна.

— Убийте го! — изрева някой и преследвачите се втурнаха след него.

Докато тичаше, младият мъж мислеше как да им се изплъзне. Заобиколи полицейския участък — няма смисъл да влиза там, ще бъде като плъх в капан — и се втурна по главната улица, която след два квартала преминаваше в междуградското шосе. Само ако бе послушал Вики — сега с нея щяха да пътуват по това шосе, далеч от кошмарния град.

Подметките на мокасините му шляпаха по тротоара. Пред него се издигаха още няколко сгради и сред тях „специализираната сладкарница за сладоледи“ и естествено — кино „Бижу“. Върху прашния плакат пишеше: „ЕЛИ АБЕТ ТЕЙЛЪР В КЛЕОПА РА“. На следващата пресечка се намираше бензиностанцията, бележеща края на града. А зад нея се виждаше царевица, която растеше от двете страни на шосето и напомняше зелено море.

Бърт тичаше. Задъхваше се, болката в рамото го измъчваше, той оставяше след себе си кървава диря. Без да престава да тича, измъкна носната кърпа от задния си джоб и я напъха в ризата си.

Той тичаше. Стъпките му отекваха по напукания тротоар, дъхът пареше гърлото му. Болката в рамото му се увеличаваше. Някакво въображаемо вътрешно гласче подигравателно го попита дали си мисли да пробяга тридесетината километра до съседния град.

Бърт тичаше. Чуваше зад себе си тропота на краката им — бяха петнайсет години по-млади от него и по-бързи… настигаха го. От време на време пронизително се провикваха. „Забавляват се отлично — несвързано си помисли младият мъж. — Навярно години наред ще разказват за случилото се.“ Той тичаше.

Отмина бензиностанцията в края на града. Въздухът сякаш изгаряше белите му дробове. Внезапно тротоарът под краката му изчезна. Имаше само един начин да се изплъзне от преследвачите и да отърве кожата си. Къщите ги нямаше, вече бе извън града. Царевичните стъбла отново обграждаха шосето като зелено море. Мечовидните листа тихо шумоляха. Колко ли е прохладно сред високите човешки бой стъбла…

Продължи да тича и мина покрай табела с надпис: „НАПУСКАТЕ ГЕТЛИН, НАЙ-ХУБАВОТО ГРАДЧЕ В НЕБРАСКА!… ИЛИ КЪДЕТО И ДА БИЛО — ЕЛАТЕ ПАК, НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ!“ „Непременно“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Бърт. Профуча покрай табелата като спринтьор на финала, сетне свърна вляво, пресече шосето и събу мокасините си. След миг се озова сред царевицата и тя го погълна като зелено море. И го скри. Той изпита внезапно облекчение и успя да си поеме дъх. Изсушените му от жегата бели дробове се разшириха, поемайки свежия въздух.

Свел глава, побягна по пътеката между редовете, широките му рамене бръснеха листата, които потреперваха.

След няколко метра сви вдясно, успоредно на шосето, и продължи да тича приведен, за да не забележат тъмната му глава сред жълтите царевични коси.

Няколко пъти смени посоката, сетне се обърна кръгом и запрескача от ред на ред, като навлизаше все по-дълбоко сред царевицата.

Най-сетне рухна изтощен и притисна лице към земята. Чуваше само учестеното си дишане, в главата му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Слава Богу, че престанах да пуша слава Богу, че престанах да пуша слава Богу…“ Отново дочу гласовете на преследвачите си, които си подвикваха („Хей, това е моят ред.“) и се успокои — очевидно се намираха далеч от него, освен това го търсеха хаотично, не бяха добре организирани.

Извади кърпата от пазвата си, сгъна я на две и отново я пъхна, след като огледа раната. Въпреки физическото натоварване, кръвоизливът като че бе спрял.

Полежа още малко на земята и изведнъж се почувства по-добре… много по-добре, отколкото се бе усещал от години наред. Само да не беше тъпата болка в рамото… Усещаше се освежен, способен да се справи с всякакъв (независимо колко идиотски) проблем, след като цели две години се бе опитвал да прогони злите демони, които съсипваха брака му.

Каза си, че няма причина да се чувства така: животът му бе в опасност, а жена му бе отвлечена и навярно беше мъртва. Опита се да си представи лицето на Вики и да прогони чувството за благополучие, но не успя. Пред очите му непрекъснато изникваше рижавото момче, притиснало ножа към гърлото си.

Внезапно усети около себе си уханието на царевицата. Вятърът огъваше върховете на растенията — дочу звук, наподобяващ човешки гласове, който му подейства успокоително. Каквото и да правеха тук в името на царевицата, сега тя бе неговият защитник.

Но преследвачите се приближаваха.

Той отново се затича, приведен на две, като прескачаше от ред в ред. Движеше се така, че гласовете да са от лявата му страна, но скоро загуби ориентация. Гласовете започнаха да затихват, шумоленето на царевицата ги заглушаваше. От време на време Бърт спираше, ослушваше се и отново се впускаше в бяг. Почвата беше твърда и босите му крака не оставяха следи.

Малко по-късно спря и забеляза, че огромното, кървавочервено слънце се е изместило вдясно. Погледна часовника си: седем и четвърт. Слънчевите лъчи обагряха в алено върховете на царевичните растения, но между стъблата цареше полумрак. Той наклони глава и се заслуша. Сега, при залез слънце, вятърът напълно бе стихнал. Не потрепваше нито лист, царевицата излъчваше аромата на съзряването. Бърт си каза, че ако децата все още го преследват, те са се отдалечили от него, или са се притаили и се ослушват. Каза си още, че банда хлапета, дори да са религиозни фанатици, не са в състояние да запазят тишина дълго време. Може би са реагирали като нормални деца: отказали са се от преследването и са се прибрали у дома.

Той се обърна и закрачи по посока на слънцето, потъващо сред облаците на хоризонта. Беше сигурен, че ако върви на запад, диагонално на редовете, рано или късно ще се озове на шосе № 17.

Рамото му пулсираше от тъпата болка, която бе някак си приятна: еуфорията не го напускаше.

Каза си, че докато не се измъкне оттук, няма да се измъчва от угризения на съвестта заради това. Беше сигурен, че чувството за вина ще го обземе по-късно, когато отиде в полицията и разкаже за случилото се в Гетлин.

Но за това ще мисли после.

Отново се запровира между стъблата и осъзна, че никога досега сетивата му не са били така изострени. След четвърт час слънцето почти се скри зад хоризонта. Бърт отново спря: изострените му сетива доловиха нещо неприятно, обзе го странно безпокойство.

Заслуша се, но долови само шумоленето на листата.

Изведнъж се стресна — тук имаше нещо нередно, нали вятърът беше спрял.

Тревожно се огледа, готов всеки момент да съзре излизащи от царевицата момчета в квакерски одежди, стиснали ножове. Ала предчувствието му не се оправда. Шумоленето продължаваше — звукът идваше някъде отляво.

Бърт закрачи в тази посока — вече не се налагаше да се провира между стъблата — пътеката между редовете го водеше. Забеляза, че редът свършва след няколко метра. Но дали наистина свършваше? Не, по-скоро се превръщаше в просека между стъблата. Шумоленето идваше оттам.

Той спря, внезапно обзет от страх.