Дружество „Отказване с гаранция“

— Да, Алвин. Той е в частно училище.

— И кое е това училище?

— Няма да ви кажа — отвърна мрачно Морисън.

— Както желаете — каза Донати с подкупваща усмивка. — Утре ще се състои първият лечебен сеанс, когато ще получим отговор на всичките си догадки.

— Колко мило — Морисън стана да си върви.

— Последен въпрос: не сте пушили повече от час. Как се чувствате?

— Добре — излъга Морисън. — Много добре.

— Браво! — възкликна Донати, заобиколи бюрото и отвори вратата. — Тази вечер можете да пушите колкото си искате. От утре никога повече няма да запалите цигара.

— Така ли?

— Мистър Морисън — заяви тържествено Донати, — ние ви го гарантираме.

На следващия ден, точно в три, Морисън влезе в приемната на дружеството. През целия ден изпитваше раздвоение на чувствата: да не се яви в уговорения със секретарката час или пък да отиде и да им прави на инат: Ха сега да те видя малкия!

Припомни си думите на Джими: „Случи се нещо, което промени целия ми живот.“ Това го накара да се яви в уречения час. Бог му бе свидетел, че собственият му живот трябваше да се промени, а освен това го гризеше чисто любопитство. Преди да се качи в асансьора, изпуши цигарата си чак до филтъра, което остави отвратителен вкус в устата му. Хич не му пукаше, ако това беше последната цигара в живота му.

Този път не го накараха да чака толкова дълго. След поканата на секретарката прекрачи вратата зад бюрото й и видя, че Донати вече го очакваше. Подаде му ръка и се усмихна, но на Морисън му се стори, че в тази усмивка има нещо хищническо. Усети как нервите му се изопват и моментално му се прииска да запали цигара.

— Елате с мен — Донати го поведе към стаичката. Отново се настани зад бюрото, а Морисън седна на другия стол.

— Радвам се, че дойдохте. Много наши клиенти не се връщат след първата беседа, защото решават, че не желаят да се откажат от вредния навик. За мен ще бъде удоволствие да ви помогна да го направите.

— Кога започва лечението? — запита Морисън, като си мислеше: „Сигурно лекуват чрез хипноза“.

— О, то вече започна, когато се здрависахме в коридора. Имате ли цигари, мистър Морисън?

— Да.

— Дайте ги, ако обичате.

Морисън сви рамене и му подаде пакета — и без това вътре имаше само две-три цигари.

Донати го постави върху бюрото. После се втренчи усмихнато в Морисън, сви дясната си ръка в юмрук и започна да удря пакета, който се смачка. Отвътре изскочи счупена цигара, посипа се тютюн. Звукът на ударите кънтеше неестествено високо в затворената стаичка. Въпреки силата, с която стоварваше юмрука си върху бюрото, лицето на Донати оставаше усмихнато. Морисън потръпна и си помисли: „Може би целят точно този ефект“.

Най-сетне Донати спря да удря.

— Не можете да си представите какво удоволствие ми достави това — каза той и хвърли злощастния пакет в кошчето за отпадъци. — Все още ми е приятно да го правя, въпреки че работя тук вече три години.

— Смятам, че не сте избрали най-уместния начин на лечение — спокойно отбеляза Морисън. — Във фоайето на същата тази сграда се продават всички марки цигари.

— Може и да сте прав — отвърна Донати и скръсти ръце. — Синът ви Алвин Доус Морисън е в училището за бавноразвиващи се деца „Петерсън“. Има черепно увреждане на мозъка от раждането. Умственото му развитие е много ниско и обучението му представлява трудна задача. Жена ви…

— Как научихте всичко това? — извика Морисън. Беше изненадан и ядосан. — Нямате абсолютно никакво право да си пъхате носа в моите…

— Знаем много неща за вас — каза спокойно Донати. — Вече ви съобщих, че умеем да пазим пълна тайна.

— Не желая да остана нито миг повече — прошепна Морисън и се изправи.

— Останете още малко.

Морисън го изгледа. Донати не беше разтревожен, дори като че се забавляваше. На лицето му беше изписано изражението на човек, който е наблюдавал същата реакция стотици пъти.

— Добре. Дано си заслужава.

— О, в това можете да бъдете сигурен — Донати се облегна назад. — Както вече ви казах, ние сме прагматици и в качеството си на такива осъзнаваме отлично колко трудно се премахва страстта към тютюнопушенето. Осемдесет и пет процента от хората се връщат към вредния навик, този процент е по- висок, отколкото при наркоманите. Проблемът е изключително сложен.

Морисън хвърли поглед към кошчето. Една от цигарите изглеждаше годна, въпреки че беше смачкана. Донати се засмя добродушно, бръкна в кошчето и я натроши между пръстите си.

— Въпросът за отнемане на седмичната дажба цигари на затворниците често се поставя пред законодателните власти. Подобни законопроекти неизменно биват отхвърляни. В няколко случая, когато са били утвърдени, в затворите избухвали ожесточени бунтове. Представяте ли си, господин Морисън, бунтове!

— Това никак не ме изненадва — отвърна Морисън.

— И до какъв извод стигаме? Когато осъждаме някого на затвор, вие му отнемате нормалния полов живот, удоволствието от пиенето, отнемате му правото на собствени убеждения и го лишавате от свобода. Но бунтове няма или са много малко в сравнение с броя на затворниците. Но ако отнемете цигарите — БУМ! — и за да подчертае думите си, той стовари юмрука си върху бюрото.

— По време на Първата световна война, когато германците не можеха да си купят цигари, често се виждаха немски аристократи да събират фасове от тротоара. През Втората световна война американците пушеха лули, когато не успяваха да си набавят цигари. Интересен проблем за истинския прагматик, нали, мистър Морисън?

— По-добре да пристъпим към лечението.

— Веднага. Заповядайте насам.

Донати се изправи и отиде до зелената завеса, която Морисън бе забелязал още предишния ден, дръпна я и откри четириъгълно прозорче. То гледаше към някаква празна стая, не, не съвсем празна, защото на пода стоеше заек и ядеше от поставената пред него чиния.

— Симпатично зайче — отбеляза Морисън.

— Така е. Наблюдавайте го.

Донати натисна бутона върху перваза на прозорчето. Заекът престана да яде и заподскача бясно. Струваше му се, че животинчето отскача все по-високо всеки път, когато краката му докоснат пода. Козината му беше настръхнала, очите — обезумели.

— Спрете! Не виждате ли, че електричеството ще го убие?

Донати свали пръста си от бутона.

— Няма. През пода минава нисковолтов ток. Наблюдавайте заека, мистър Морисън.

Животното беше приклекнало на няколко метра от чинията, носът му се бърчеше. Внезапно подскочи и се сви в ъгъла.

— Ако заекът получава често електрически шокове, докато се храни, той много бързо разбира, че храната означава болка. Ето защо се отказва от нея. Още няколко шока, и заекът ще умре от глад пред пълната с храна чиния. Този метод се нарича привикване чрез отблъскване.

Внезапно всичко стана ясно на Морисън.

— Не, благодаря — той се отправи към вратата.

— Почакайте, мистър Морисън.