Дружество „Отказване с гаранция“

— О, сигурен съм, че ще успея — отвърна той и си представи мътния, убийствен поглед в очите на Донати, когато го риташе в стомаха.

Тази нощ спа лошо — ту задрямваше, ту се пробуждаше.

Около три часа се събуди окончателно. Желанието да запали цигара го изгаряше като треска. Слезе в кабинета си, който се намираше в средата на къщата и нямаше прозорци. Отвори горното чекмедже на бюрото и се втренчи унесено в кутията с цигари. Огледа се и навлажни устни с език.

Донати го беше предупредил:

— През първия месец ще ви наблюдават непрекъснато, а през вторите два по осемнайсет часа дневно, но без да знаете кои точно. През четвъртия месец (тогава повечето клиенти са склонни да се върнат към лошите си навици) службата за наблюдение отново ще работи денонощно. Останалото време от годината ще ви наблюдават периодично по дванайсет часа дневно. А след това? Произволно наблюдение до края на живота ви.

До края на живота!

— Може да ви проверяваме през месец — казваше Донати. — Или през ден. Или пък чак след две години, но в продължение на цяла седмица. Работата е там, че няма да знаете точно кога. Ако пушите, ще бъдете винаги нащрек. „Дали ме наблюдават сега? Може би точно в този момент вземат жена ми или изпращат човек при сина ми?“ Прекрасно, нали? И ако успеете да изпушите тайно някоя цигара, тя ще ви се стори отвратителна. Все едно че пиете кръвта на сина си.

Невъзможно бе да го наблюдават сега, посред нощ, в собствения му кабинет. Къщата беше тиха като гроб.

Морисън не можа да откъсне поглед от цигарите в продължение на две минути. После отиде до вратата, надникна в пустия коридор и отново се върна да съзерцава цигарите. Представи си ужасяваща картина: целият му живот се простираше пред него, но там нямаше място за нито една цигара. Как, по дяволите, щеше да съумее да убеди някой недоверчив клиент, ако не размахва небрежно цигарата си, когато се приближава към диаграмите и макетите? Как щеше да издържи безкрайните градински представления на Синди без спасителната цигара в ръка? Как щеше да става сутрин с представата, че не може да запали цигара, докато пие кафето си и чете вестника?

Проклинаше се задето се бе забъркал във всичко това. Проклинаше и Донати, но най-вече го беше яд на мръсника Джими Маккан. Как можа да го направи, след като знаеше какво го очаква? Ръцете му трепереха от желание да удушат Джими Юда Маккан.

Отново огледа крадешком кабинета. Бръкна в чекмеджето и извади цигара. Помилва я нежно. Спомни си една стара реклама: „Толкова закръглена, така твърда, така добре натъпкана.“ Никога не са били изричани по-верни думи. Сложи цигарата в устата си, наостри уши и се ослуша.

Стори му се, че дочу съвсем слаб шум откъм гардероба, сякаш някой лекичко се премести. Не може да бъде! Но…

В главата му изникна друга картина — заекът подскача бясно, подхвърлян от електричеството. Представи си Синди в тази стая. Напрегна слуха си, но не чу нищо. Каза си, че трябва да отиде до гардероба и да отвори рязко вратата, но ужасно се страхуваше от онова, което може би се криеше там. Отново си легна, но дълго време сънят не идваше.

На другата сутрин се чувстваше отвратително, но закуската му се услади. След като изяде обичайната си купичка овесени ядки, се поколеба и си приготви бъркани яйца. Плакнеше намусено тигана, когато Синди се появи, облечена в пеньоар.

— Ричард Морисън! Та ти не си ял яйца на закуска от време оно.

Морисън изръмжа. Смяташе израза „от време оно“ за една от най-тъпите фрази на Синди, заедно с „като тресната с мокър парцал“.

— Още ли не си пушил? — запита тя, докато си наливаше портокалов сок.

— Не.

— Няма да издържиш до обед — заяви самодоволно Синди.

— Благодаря за насърчението — изръмжа грубо Морисън. — Всички непушачи си мислят, че… е, няма значение.

Очакваше жена му да се разсърди, но Синди го погледна изненадано.

— Този път май си се зарекъл сериозно.

— Дори можем да се обзаложим. Надявам се никога да не разбереш колко съм сериозен.

— Горкичкият — възкликна тя и се приближи. — Приличаш на жив мъртвец, но аз се гордея с теб.

Морисън я прегърна силно.

Сцени от живота на Ричард Морисън за периода октомври — ноември:

Морисън е заедно с приятел от студио „Ларкин“ в бара на Джек Демпси. Приятелят му предлага цигара. Морисън сграбчва чашата си малко по-здраво и казва: „Отказах ги.“ Приятелят се засмива и предрича: „Давам ти най-много една седмица.“

Морисън чака утринния влак и наднича иззад вестника си към младежа в син костюм. Вижда същия младеж почти всяка сутрин, понякога го среща и другаде: в „Онд“, където има среща с клиент, в музикалния магазин на Сам Гуди. Младежът преглежда плочите, докато Морисън търси албума на Сам Кук. Същият младеж участва в четворката, която играе зад отбора на Морисън на местното игрище за голф.

Морисън се напива на някакво тържество, иска му се да запали цигара, но не е достатъчно пиян, за да го направи.

Морисън посещава сина си и му подарява голяма топка, която писука, когато я стиснеш. Алвин го целува възторжено и олигавя цялото му лице, но за пръв път това не му е така противно. Притиска момчето до гърдите си и осъзнава онова, което Донати и колегите му са разбрали много по-рано, благодарение на цинизма си: любовта е най-силното лекарство. Нека романтиците се съмняват в нейното съществуване. Прагматиците го приемат и използват.

Полека-лека Морисън губи физическо желание за пушене, но разумът му продължава да го желае страстно. Не може да се отърве от навика да държи винаги нещо в устата си — ментови бонбони, таблетки или клечки за зъби. Всички те се оказват непълноценни заместители на цигарата.

Последна сцена: колата на Морисън е блокирана в един от градските тунели от колосално задръстване на движението. Абсолютен мрак. Тръбят клаксони. Въздухът е зловонен. Морисън отваря механично жабката и вижда отворен пакет цигари.

Поглежда ги за миг, после сграбчва една и я пали, като си казва предизвикателно:

— Ако се случи нещо, ще е виновна само Синди. Казах й да изхвърли проклетите цигари.

Дръпва веднъж и се задавя от дима, при второто вдишване очите му се насълзяват. От третото му се завива свят, повдига му се. Помисля си: „Ах, че гадна работа“, а веднага след това в главата му се мярва мисълта: „Господи, какво направих?“

Дочува нетърпеливите сигнали на колите зад него. Някъде напред автомобилите отново се раздвижват. Морисън гаси цигарата в пепелника, отваря предните прозорци, включва климатичната инсталация и започва безпомощно да пропъжда с ръка дима, като че е хлапе, което току-що е хвърлило първия си фас в тоалетната.

Завърта рязко кормилото и се влива в потока коли на път за дома си.

— Синди — извика той — прибрах се. Мълчание. — Синди? Къде си, скъпа?

Телефонът иззвъня и той сграбчи слушалката.

— Ало, Синди?

— Здравейте, мистър Морисън — каза Донати. Гласът му беше любезен, но делови. — Струва ми се, че трябва да уредим един дребен въпрос. Ще ви бъде ли удобно да наминете към пет часа?

— Вие сте отвлекли жена ми!

— Точно така — изкиска се снизходително Донати.

— Моля ви, пуснете я — избърбори Морисън. — Това няма да се повтори. Беше грешка, неволна грешка.