Дръпнах от цигарата само три пъти и бог ми е свидетел, че дори не ми достави удоволствие!
— Колко жалко! Мога ли да разчитам, че ще се явите в пет часа?
— Моля ви — каза Морисън и едва не се разплака. — Моля…
Донати затвори телефона.
В пет следобед в приемната нямаше друг, освен секретарката, която го поздрави с лъчезарна усмивка, сякаш не забелязваше бледото му лице и раздърпаните дрехи.
— Мистър Донати — съобщи тя по вътрешната уредба. — Търси ви мистър Морисън — кимна на Морисън. — Заповядайте.
Донати чакаше пред познатата стая, придружен от някакъв тип, облечен във фанелка с надпис: „Усмихни се“, с телосложение на горила и с пистолет в ръка.
— Вижте какво — обърна се Морисън към Донати. — Можем да измислим нещо, нали? Ще ви платя. Ще ви дам…
— Млък — каза човекът с тениската.
— Радвам се да ви видя — каза Донати. — Съжалявам, че трябва да се срещнем при такива злополучни обстоятелства. Обещавам ви, че ще побързаме и жена ви няма да пострада… този път.
Морисън напрегна мускулите си.
— Хайде, няма смисъл — посъветва го Донати, на лицето му се появи гневна усмивка. — Ако ме нападнете, нашият Джънк ще ви удари с пистолета, а жена ви няма да избегне наказанието. Съгласете се, че всичките ви опити са обречени на неуспех.
— Върви по дяволите!
— Ако получавах по петаче всеки път, когато са изразявали подобни чувства, досега да съм се пенсионирал. Нека това ви послужи за урок, мистър Морисън. Когато някой романтик се опита да стори добро дело и не успее, той получава медал. Но ако прагматикът постигне успех, неизменно го пращат по дяволите. Да вървим.
Джънк направи знак с пистолета.
Двамата последваха Морисън в стаята. Той се вцепени: късата зелена завеска беше дръпната. Джънк го смушка с пистолета. Морисън си помисли:
„Навярно така са се чувствали свидетелите на кремирането в газовите камери.“
Надникна през прозорчето. Синди стоеше насред стаята и се озърташе смутено.
— Синди — извика Морисън отчаяно. — Синди, те…
— Стъклото е специално и тя не може да ви чуе, нито да ви види — каза Донати. — Е, да започваме. Прегрешението не беше много голямо, затова смятам, че трийсет секунди ще бъдат достатъчни. Хайде, Джънк.
Горилата натисна бутона с едната си ръка, а с другата притискаше здраво пистолета в гърба на Морисън.
Това бяха най-дългите трийсет секунди в целия му живот.
Когато всичко свърши, Донати постави ръка на рамото му и го попита:
— Да не ви е лошо?
— Не — отвърна с немощен глас Морисън. Беше облегнал чело върху стъклото, краката му трепереха. Обърна се и видя, че Джънк е изчезнал.
— Елате с мен.
— Къде отиваме? — попита Морисън с безразличие.
— Струва ми се, че дължите на жена си някакво обяснение.
— Как да я погледна в лицето? Как да й кажа, че аз…
— Мисля, че ще останете изненадан.
В стаята имаше само едно канапе. Синди седеше на него и хлипаше безпомощно.
— Синди — каза нежно Морисън.
Тя вдигна поглед, очите й бяха уголемени от сълзите. Прошепна:
— Дик? О, господи!
Той я прегърна. Синди промърмори с притиснато към гърдите му лице:
— Двама мъже се вмъкнаха у дома. Отначало помислих, че са крадци, после се уплаших да не ме изнасилят. Те превързаха очите ми и ме закараха някъде и… и… о, това беше ужасно.
— Шшт! — прошепна Морисън.
— Защо! — попита тя и го погледна. — Защо трябваше да го…
— Заради мен. Трябва да ти разкажа нещо, Синди.
След като се изповяда, Морисън замълча за миг, после каза:
— Предполагам, че ще ме намразиш, и то с пълно право.
Той гледаше мрачно в пода. Синди обгърна лицето му с ръце и го обърна към себе си.
— Не — отвърна тя, — не те мразя.
Морисън вдигна очи, онемял от изненада.
— Струваше си да го изтърпя. Бог да благослови тези хора — освободиха те от страшен затвор.
— Вярно ли е това, което казваш?
— Да — отвърна Синди и го целуна. — Хайде да си вървим. Чувствам се по-добре, дори много, много по-добре.
Телефонът позвъня отново след седмица. Морисън позна гласа на Донати и побърза да каже:
— Този път хората ви са сбъркали адреса — дори не съм докосвал цигара.
— Това ни е известно. Трябва да обсъдим един делови въпрос. Удобно ли ви е да наминете утре следобед?
— Защо?
— Нищо особено, само някои изчисления. Между другото, поздравявам ви за повишението.
— Откъде знаете?
— Наблюдаваме ви — отвърна Донати уклончиво.
Отново се озоваха в стаичката, белокосият каза:
— Не се бойте, няма да ви ухапя. Качете се, ако обичате.
Посочи обикновена домашна теглилка.
— Вижте, наистина съм понапълнял, но… — запелтечи Морисън.
— Това се случва със седемдесет и пет процента от клиентите ни. Качете се.
Морисън се подчини. Стрелката отскочи на 79.
— Добре. Можете да слезете. Колко сте висок?
— Един и седемдесет и четири.
— Хм, да видим — измъкна от вътрешния си джоб картичка с пластмасова обвивка. — Е, не е чак толкова лошо. Ще ви предпиша хапчета за отслабване. Имайте предвид, че се внасят нелегално: използвайте ги пестеливо и според инструкциите. Сега ще фиксирам максималното ви тегло, което не бива да надвишавате. То ще бъде… я да видим… — отново погледна картичката — осемдесет и два килограма. Как ви се струва? И тъй като днес е първи декември, ще ви очаквам всяко първо число на месеца за поредното претегляне. Не е страшно, ако не можете да се явите на определената дата, стига да се обадите предварително.
— Какво ще стане, ако надвиша определеното от вас тегло?
Донати се усмихна:
— Ще изпратим наш човек да отреже малкото пръстче на жена ви. Желая ви приятен ден, мистър Морисън.
Осем месеца по-късно:
Морисън среща случайно свой приятел от студио „Ларкин“ в бара на Джек Демпси. Вече е свалил излишните килограми и е в „бойната си форма“, както гордо обича да казва Синди. Морисън тренира три пъти седмично и се радва на отлично здраве. В сравнение с него старият му приятел прилича на парцал.
