— Добре. Трябва да… се пазиш. — Отново затвори очи.
— Господин Паркър, да я оставим да поспи — обади се сестрата, която стоеше зад мен. — Днес й се събра твърде много.
— Зная. — Отново я целунах по устните. — Тръгвам си, мамо, но утре пак ще дойда.
— Не… пътувай на стоп… опасно е.
— Няма. Ще помоля госпожа Маккърди да ме докара. А ти гледай да се наспиш.
— Откакто съм тук… все спя — промълви тя. — Бях на работа, тъкмо изваждах чиниите от миялната машина. Изведнъж ме заболя главата. Паднах. Събудих се… тук. — Тя отново отвори очи. — Получила съм удар. Докторът каза… че съм прескочила трапа.
— Разбира се. — Станах, после хванах ръката й. Кожата й беше гладка като коприна, въпреки това ми се стори, че държа ръката на старица.
— Сънувах, че сме в онзи увеселителен парк в Ню Хампшир — промълви тя.
Изтръпнах и се втренчих в нея:
— Така ли?
— Да. С теб чакахме на опашката да се качим на онова, дето… се изкачва нависоко. Помниш ли го?
— Вагончето на смъртта — отвърнах. — Спомням си го, мамо.
— Ти се изплаши, а пък аз се развиках. Скарах ти се.
— Не, мамо…
Тя стисна ръката ми, леко сви устни. Изражението й беше бледо подобие на някогашната нетърпелива гримаса.
— Да — прекъсна ме. — Развиках се и те ударих. Зашлевих ти плесница, нали?
— Добре, де, така беше. — Въздъхнах примирено. — Винаги, когато те ядосвах, ми отвърташе як шамар.
— Не трябваше. Умирах от горещина и бях скапана от умора, но не трябваше… да те удрям. Да знаеш, че много съжалявам.
Сълзите ми отново рукнаха:
— Няма значение, мамо. Беше много отдавна.
— Така и не се повози на онова чудо.
— Не, в крайна сметка се повозих — промълвих едва чуто.
Тя се усмихна. Изглеждаше дребничка и безсилна, на светлинни години от онази гневна, потна и яка жена, която ми се развика, когато дойде редът ни да се качим на Вагончето на смъртта, развика ми се, после ми зашлеви плесница. Сигурно изражението на някого от чакащите й се е сторило подигравателно, защото си спомням как се сопна: „Какво си ни зяпнал, хубавецо?“, докато ме дърпаше след себе си — мен, момченцето, което цивреше под палещото лятно слънце и търкаше удареното място… въпреки че не ме болеше, защото не ме беше ударила толкова силно; спомням си как чувствах само облекчение, че се отдалечавам от онази страховита метална конструкция, от вагончето, издигащо се на шеметна височина, която караше хората в него отчаяно да пищят.
— Господин Паркър, не бива да я уморявате повече — обади се сестрата.
Целунах ръката на майка ми и промърморих:
— До утре. Обичам те, мамо.
— И аз те обичам, Алан, искам да ти се извиня… за всеки път, когато те удрях. Не го исках, повярвай.
Този път беше неискрена — просто беше скроена така — избухлива и грубовата. Нямах представа как да й кажа, че знам истината и я приемам. Беше част от нашата семейна тайна, нещо, което усещаш интуитивно.
— Утре пак ще дойда, мамо. Да ме чакаш, чу ли?
Тя не отговори. Отново бе затворила очи, този път клепачите й останаха спуснати. Гърдите й ритмично се повдигаха. Заднешком се отдалечих от леглото, като нито за миг не откъсвах поглед от нея.
В коридора попитах сестрата:
— Наистина ли ще се оправи?
— Никой не може да каже със сигурност, господин Паркър. За нея се грижи доктор Нънали, който е много способен лекар. Утре следобед ще бъде на работа, тогава ще поговорите с него…
— Интересува ме вашето мнение.
— Мисля, че госпожа Паркър ще се възстанови напълно — отвърна тя и ме поведе обратно по коридора към асансьорите. — Жизнените й показатели са добри, доктор Нънали каза, че е бил „малкият дявол“. Разбира се, тя трябва да пази диета, да… промени начина си на живот.
— С други думи, да се откаже от цигарите, така ли?
— О, да. Задължително. — Каза го така, сякаш майка ми ще се откаже от дългогодишния си навик със същата лекота, с която би преместила ваза от масата в трапезарията на масичката в дневната. Натиснах бутона за повикване и вратата на асансьора, с който се бях качил преди малко, веднага се отвори. Очевидно след приключването на часовете за посещения служителите в болницата се връщаха към обичайното си ежедневие.
— Благодаря за всичко — казах.
— Няма за какво. Извинете, че ви изплаших. Постъпих много глупаво.
— А, няма нищо — излъгах. — Не си го слагайте на сърцето.
Качих се на асансьора и натиснах бутона за фоайето. Ан Кориган вдигна ръка и ми помаха. Аз също й махнах, после вратата се плъзна между нас. Кабината се понесе надолу. Погледнах моравите вдлъбнатини на ръката ми и си казах, че съм най-долното и отвратително същество на света. Дори ако бях преживял всичко само насън, пак бях най-долното и отвратително същество на земята.
Слязох от асансьора, вдигнах капака на кошчето за смет и я зърнах на дъното на пластмасова чашка, в която беше останало малко кафе: „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“.
Наведох се, извадих значката от студеното кафе, избърсах я от джинсите си и я пъхнах в джоба си. Сгрешил бях, като я изхвърлих. Вече ми принадлежеше — независимо дали ми носеше щастие или нещастие, вече беше моя. На излизане от болницата помахах за сбогом на Ивон. Луната се беше изкачила високо в небето и обливаше света с необикновената си, абсолютно призрачна светлина. Никога досега не се бях чувствал толкова уморен и отчаян. Искаше ми се отново да имам възможност да избирам. Тогава щях да взема друго решение. Най-странното бе, че ако я намерех мъртва, както очаквах, вероятно нямаше да изпитвам толкова силни угризения. В края на краищата нали именно така завършват всички подобни истории.
„Никой не качва стопаджии в глада“ — предупреди ме старецът с бандажа и се оказа прав. Прекосих целия Луистън — трийсет и шест пресечки до Лисбон Стрийт и девет до Канал Стрийт, минавайки покрай барове, от които звучаха записи на парчета на „Форинър“ и „Лед Зепелин“, изпълнявани на френски — без нито веднъж да вдигна палец. Знаех, че е безсмислено. Минаваше единайсет часът, когато стигнах до моста „Дъ Мът“. Щом се озовах в Харлоу, един шофьор веднага ме качи. След четирийсет минути извадих ключа, скрит под червената ръчна количка до вратата на бараката, а след още десет бях в леглото. Вече се унасях, когато ми хрумна, че никога досега не съм спал сам в тази къща.
Звъненето на телефона ме събуди малко след дванайсет на обяд. Казах си, че сигурно се обаждат от болницата, за да ми съобщят, че състоянието на майка ми внезапно се е влошило и преди няколко минути е
