починала. Но когато вдигнах слушалката, чух гласа на госпожа Маккърди, която заяви, че проверявала дали съм пристигнал благополучно, и настоя най-подробно да й разкажа за снощното посещение при майка ми (накара ме три пъти да повторя едно и също, докато накрая се почувствах като престъпник, подложен на разпит), след което попита дали искам следобеда да ме закара до болницата. Казах й, че приемам на драго сърце.
Затворих телефона, прекосих спалнята и застанах пред голямото огледало. Срещу мен се изправи висок младеж с набола брада и наченки на шкембенце, което носеше само размъкнати боксерки.
— Трябва да се стегнеш, приятел — каза на отражението си. — Ще откачиш, ако до края на живота си при всяко иззвъняване на телефона си казваш, че ще ти съобщят за смъртта на майка ти.
Разбира се, подобна заплаха едва ли тегнеше над мен. С течение на времето споменът щеше да избледнее — всички спомени рано или късно се заличават от съзнанието ни, ала бях удивен колко реално ми се струва случилото се снощи. Още виждах красивото лице на Строб под шапката, поставена наобратно, цигарата зад ухото му и как при всяко всмукване димът се процежда през шевовете на шията. Още го чувах да разказва историята за кадилака, който се продавал на безценица. Времето щеше да притъпи ярките усещания и да замъгли представата за предметите, но не веднага. Та нали най-яркият спомен беше значката, която бях оставил на шкафчето до вратата на банята. Тя беше нещо като сувенир — във всеки разказ за призраци в ръцете на главния герой остава някакъв сувенир, нещо, което доказва, че случилото се не е плод на въображението му.
В ъгъла на стаята стоеше ракла със старомодна стериоуредба; прерових старите аудиокасети, за да послушам нещо, докато се бръсна. Намерих една с надпис: „Кънтри музика“ и я пъхнах в устройството. Записите бях правил още като гимназист и почти ги бях забравил. Боб Дилън изпълни песента за самотната Харти Карол, Том Пакстън изпя парчето за изгубения си приятел, после Дейв ван Ронк подхвана песента за тъгата, която те обзема, като смъркаш кокаин. По средата на третия куплет ръката ми, която държеше бръснача, застина във въздуха. „Главата ми се мае от уиски — звучеше дрезгавият глас на Дейв, — в корема ми бълбука джин. Докторът рече, че някой ден туй ще ме убие, но не каза кога.“ Ето го отговорът, разбира се. Гузното ми съзнание ме беше навело на мисълта, че майка ми ще умре веднага, а Строб не благоволи да ме поправи — и защо, след като така и не го попитах — но очевидно бях сгрешил.
„Защо се самобичувам? — помислих си. — Та нали изборът ми е в съзвучие с естествения порядък в природата? Родителите винаги си отиват преди децата си.“ Онзи мръсник се опита да ме изплаши, да ме изнуди чрез чувството ми за вина, но аз не бях толкова глупав, че да се хвана на въдицата му. В края на краищата всеки се качва на Вагончето на смъртта, нали?
Отворих очи и се втренчих в отражението си.
— Постъпих правилно — казах. Не бях напълно сигурен в твърдението си, но предполагах, че с течение на времето ще си повярвам.
С госпожа Маккърди отидохме в болницата и научихме, че състоянието на майка ми се е подобрило. Отидохме в стаята й и аз я попитах дали си спомня за съня си за лунапарка в Лекония. Тя поклати глава:
— Смътно си спомням дори снощното ти посещение. Умирах за сън. Важно ли е?
— Никак — отвърнах и я целунах по слепоочието. — Няма никакво значение.
След пет дни я изписаха от болницата. Известно време тя понакуцваше, после се оправи, след месец се върна на работа — отначало на половин ден, след това на пълна смяна, все едно нищо не се беше случило. Аз пък се върнах в университета и се хванах на работа в една пицария в Ороно. Заплащането беше мизерно, но парите щяха да стигнат за ремонт на колата ми. Сега тя ми беше необходима повече от всякога — дори някога да ми е харесвало да пътувам на автостоп, бях загубил всякакво желание за подобни авантюри.
Майка ми се опита да откаже цигарите и за кратко време успя. Ала когато един ден по-рано от очакваното пристигнах у дома за пролетната ваканция, заварих кухнята изпълнена с цигарен дим. Макар че се смути, мама предизвикателно ме изгледа:
— Не мога! Съжалявам, Ал — знам колко го искаш и че цигарите наистина ми вредят, но без тях животът ми е празен. Не мога да ги откажа, само че проклинам мига, в който запалих първата цигара.
Две седмици след като се дипломирах, мама отново получи инсулт — отново в лека форма. Лекарят й чете конско заради цигарите, тя пак се помъчи да ги откаже, ала напълня с двайсет и пет килограма и пак пропуши. Още след първото интервю бях назначен на добре платена длъжност в Портланд — предполагам, че извадих късмет — и започнах да убеждавам мама да прекъсне работа. Отначало тя и е искаше да чуе. Вероятно щях да вдигна ръце от нея, ала един спомен ме караше отново и отново да се опитвам да преодолея ината й, типичен за всички янки.
— Гледай да спестиш някой и друг долар и да се ожениш, мен кучета ме яли — повтаряше тя. — Ако си пръскаш парите заради мен, няма да усетиш вкуса на истинския живот.
— Ти си истинският ми живот — казвах й и я целувах. — Независимо дали ти харесва, но е така.
Накрая се предаде.
Последваха няколко щастливи години — седем на брой. Не живеех с мама, но почти всеки ден отивах да я видя. Играехме на карти, често взимах видеокасети под наем, които гледахме заедно с нея (още щом започнах работа, й подарих видеокасетофон). Прекарвахме си страхотно, както повтаряше тя. Не зная дали дължахме щастието си на Джордж Строб, но наистина бяхме щастливи. А споменът за нощта, през която той ме качи в колата си, не избледня, както очаквах; всяка подробност — как старецът ми каза да си пожелая нещо, щом е пълнолуние, и допирът на ледените пръсти на Строб, когато прикрепи значката на джоба на ризата ми — бе запечатан в паметта ми. Един ден потърсих значката, но не я намерих. Знаех, че беше в мен, когато се пренесох в малкия апартамент във Фалмът — държах я в най-горното чекмедже на нощното шкафче при гребените, двата комплекта копчета за ръкавели и „политическа“ значка с надпис „БИЛ КЛИНТЪН — ПРЕЗИДЕНТ НА БЕЗОПАСНИЯ СЕКС“ — но като я потърсих, беше изчезнала. А когато след един- два дни телефонът иззвъня, веднага разбрах защо плаче госпожа Маккърди. Чух ужасната новина, която непрестанно очаквах; говореното — изговорено, стореното — сторено.
След погребението, когато върволицата хора, изказващи ми съболезнованията си, най-сетне секна, отидох в къщичката в Харлоу, в която майка ми беше прекарала последните си години, прекалявайки с цигарите и с поничките, поръсени с пудра захар. Доскоро бяхме двамата — Джийн и Алан Паркър — срещу целия свят; сега бях сам.
Прегледах имуществото й, отделих документите, които по-късно трябваше да се уредят, опаковах в кашони вещите, които исках да запазя, и ги поставих в другия край на стаята, за да се различават от кашоните с предмети и дрехи, предназначени за Армията на спасението. Преди да си тръгна, коленичих и надникнах под леглото… видях онова, което през цялото време търсих, без да го признавам пред себе си — прашна значка с надпис „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Стиснах я в шепата си. Иглата се забоде в плътта ми, ала аз още по-здраво свих юмрук, изпитвайки горчива наслада от болката. Когато отново погледнах значката, очите ми бяха замъглени от сълзи и буквите изглеждаха двойни. Все едно без специални очила гледах триизмерен филм.
