„Сделката“, която сключих с Джордж Строб, щеше да си остане между двама ни.
Стори ми се, че изминаха часове, докато стоях в ярко осветеното фоайе и чаках сестрата от четвъртия етаж отново да се обади. Ивон сведе поглед към документите пред себе си и започна да поставя отметки до някои имена; изведнъж ми хрумна, че ако съществува ангел на смъртта, вероятно прилича на тази жена — преуморена служителка, седнала пред компютъра и затрупана с досадна писмена работа. Докато поставяше отметките, тя с рамо притискаше слушалката към ухото си. По високоговорителя повикаха доктор Фаркар спешно да се яви в радиологията. На четвъртия етаж медицинска сестра на име Ан Кориган се взира в майка ми, която лежи мъртва и с изцъклени очи, а устата й, която поради инсулта е била изкривена в иронична усмивка, най-сетне се отпуска.
Някой заговори в слушалката. Ивон изпъна гръб и се заслуша, сетне каза:
— Добре… да, разбирам. Благодаря, Мюриъл. — Затвори телефона и опечалено ме погледна: — Можете да се качите, но само за пет минути. На майка ви са дали успокоителни и е доста замаяна.
Не помръднах, само я зяпах.
— Господин Паркър, наистина ли сте добре?
— Да — промърморих. — Помислих си, че се е случило най…
Усмивката й отново разцъфна, този път изразяваше съчувствие.
— Повечето хора си мислят най-лошото. Съвсем естествено е. Обаждат ви се изневиделица, бързате да дойдете тук… естествено е да си мислите най-лошото. Повярвайте, че Мюриъл нямаше да ви пусне, ако майка ви е зле.
— Благодаря — прошепнах. — Много благодаря.
Тъкмо когато понечих да се обърна, тя попита:
— Господин Паркър, мога ли да ви попитам нещо? Ако идвате от Мейнския университет, защо носите тази значка? Доколкото ми е известно, лунапаркът се намира в Ню Хампшир.
Погледнах надолу и видях значката, закачена на джоба на ризата ми: „ВОЗИХ СЕ НА ВЛАКЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Спомних си как си помислих, че Джордж ще изтръгне сърцето ми, ала сега разбрах, че ми е закачил значката, преди да ме изхвърли от колата. Все едно ме беше дамгосал, вече не можех да се преструвам, че срещата ни е била плод на въображението ми. Лилавите полумесеци на ръцете ми и значката бяха красноречиво доказателство. Джордж Строб ме принуди да избирам и аз направих своя избор.
Как е възможно майка ми да е още жива?
— А, значката ли? — Докоснах я с палеца си, дори се престорих, че я лъскам. — Тя ми е талисманът, който ми носи късмет. — Лъжата беше толкова отвратителна, че в нея имаше нещо величествено. — Според мен е от времето, когато с мама посетихме лунапарка. Заедно се возихме на Вагончето на смъртта.
Ивон се усмихна така, сякаш никога не беше чувала толкова трогателна история.
— Прегърни я и я целуни — каза ми, заговаряйки ми на „ти“. — Ще й подейства по-добре от таблетките, които й е предписал лекарят. Тръгни по коридора, асансьорите са в дъното.
Тъй като часовете за посещения при пациентите бяха приключили, само аз чаках асансьора. До вратата за будката за вестници, която беше затворена, видях кошче за смет. Изтръгнах значката от ризата си и я хвърлих в кошчето, сетне избърсах в панталона дланта си. Още я търках в тъканта, когато вратата на единия асансьор се отвори. Качих се и натиснах бутона за четвъртия етаж. Над таблото с бутоните беше залепен плакат за кръводарителска акция през следващата седмица. Докато се взирах в него, ми хрумна нещо… по-точно изведнъж разбрах, че майка ми умира, докато бавният асансьор се изкачва към четвъртия етаж. Аз бях избрал тя да умре, затова именно на мен беше съдено да я намеря. Логично, нали?
Когато слязох от асансьора, погледът ми попадна на друг плакат. На него беше изобразен карикатурен пръст, притиснат до червени карикатурни устни. Надписът отдолу гласеше: „ПАЦИЕНТИТЕ ВИ БЛАГОДАРЯТ, ЧЕ ПАЗИТЕ ТИШИНА!“ Коридорът се разклоняваше вляво и вдясно. Стаите с нечетни номера бяха вляво. Тръгнах по този коридор, но с всяка стъпка маратонките ми сякаш все повече натежаваха. Когато стигнах до стая 479, забавих крачка, а когато се озовах между 481 и 483, спрях като ударен от гръм. Не, не можех да го направя. По челото ми избиха капчици пот, студена и лепкава като захаросан сироп. Стомахът ми се беше свил като юмрук в тясна ръкавица.
Понечих да тръгна обратно към асансьора, в този момент някаква медицинска сестра надникна от стаята, намираща се през две врати… от стаята на майка ми.
— Вие ли сте господин Паркър? — прошепна.
В един кратък миг на умопомрачение ми хрумна да отговоря отрицателно. Сетне кимнах.
— Побързайте преди да е станало прекалено късно.
Именно тези думи очаквах, но когато ги чух, изтръпнах, краката ми се подкосиха.
Тя забеляза състоянието ми и се втурна към мен; лицето й беше изкривено от страх, полата на колосаната й униформа шумолеше. На малката златна табелка, прикрепена към горния й джоб, пишеше „Ан Кориган“.
— Не, не се плашете. Исках да кажа, че й дадох сънотворно и вече се унася. Божичко, каква глупачка съм! Майка ви е добре, господин Паркър. Нали няма да припаднете? — Тя ме хвана под ръка.
— Не — промълвих, макар че всичко пред очите ми кръжеше, а ушите ми бръмчаха. Ни в клин, ни в ръкав си спомних как пътят пред нас, осветяван от сребристата луна, сякаш се придвижваше на подскоци като на кадър от архивен черно-бял филм.
Ан Кориган ме въведе в стаята. Както вече споменах, майка ми беше пълна жена, а болничното легло — късо и тясно, въпреки това тя се губеше на него. Прошарената й коса, в която сега имаше много повече сребърни нишки, бе разпиляна на възглавницата. Ръцете й върху завивката приличаха на ръчичките на дете или дори на кукла. Устата й не беше изкривена, както си бях представял, ала лицето й бе восъчножълто. Лежеше със затворени очи, но когато сестрата прошепна името й, тя повдигна клепачи. Имаше тъмносини очи, които й придаваха младежки вид, бистрият й поглед ми подсказа, че инсултът не е засегнал разума й. Усмихна се и се опита да протегне ръце. Едната се вдигна, другата потрепери, после безжизнено падна върху завивката.
— Ал — прошепна мама.
Пристъпих към нея и се разплаках. До стената имаше стол, но аз коленичих на пода и я прегърнах. Беше топла, миришеше на чисто. Целунах я по слепоочието, по страната, по устните. Тя вдигна здравата си ръка, докосна ме под окото.
— Не плачи — прошепна. — Не трябва.
— Дойдох веднага щом научих. Бетси Маккърди ми телефонира.
— Казах й… другата седмица — промълви тя. — Казах й да дойдеш чак другата седмица.
— Да бе! — отвърнах и я прегърнах.
— Колата… поправи ли я?
— Не. Пътувах на автостоп.
— Божичко!
Виждах, че й струва много, за да говори, но не заваляше думите, разумът й не беше засегнат. Знаеше коя е, позна ме, известни й беше къде и защо се намираме. Единственото, което подсказваше, че е прекарала инсулт, беше немощната й лява ръка. Почувствах неописуемо облекчение. Строб ми беше изиграл лоша шега… а може би не е имало никакъв Строб, може би, колкото и банално да ми се струва, всичко наистина е било сън. Сега, когато я държах в прегръдките си и вдъхвах едва доловимия й парфюм, теорията за съня ми изглеждаше много по-правдоподобна.
— Ал, на яката ти има кръв. — За миг тя затвори очи, после пак ме погледна. Предположих, че клепачите й са натежали като моите маратонки преди малко.
— Ударих си главата, мамо, но изобщо не съм се наранил. Не се тревожи.
