Стивън Кинг
Да се возиш на вагончето на смъртта
Мисля, че в увода към настоящия сборник казах всичко необходимо за този разказ. Пресъздал съм история, каквато можете да чуете във всяко провинциално градче. Също като в друг мой разказ от по-ранен период („Жената в стаята“, поместен в сборника „Нощна смяна“) се опитвам да споделя какво почувствах, като узнах, че майка ми е на смъртно легло. В живота на повечето от нас неизбежно настъпва момент, в който сме принудени да приемем като действителност смъртта на любими хора… а оттам и факта за собствената ни наближаваща смърт. Може би най-добрият сюжет в романите и разказите на ужаса е именно нашата потребност да проумеем тайна, която се разгадава само с помощта на оптимистично въображение.
През живота си не съм разказвал на никого тази случка и не вярвах, че ще го сторя — не от страх, че ще ме помислят за лъжец… а защото се срамувах… и защото аз съм
На каквото ти дойде на ума.
Бях първа година студент в Мейнския университет, когато госпожа Маккърди ми телефонира да ме съобщи за мама. Не помня баща си, защото е починал, когато съм бил твърде малък, нямах братя или сестри, затова ние двамата, Алан и Джийн Паркър, бяхме сами срещу целия свят. Госпожа Маккърди, съседката от къщата, намираща се срещу нашата, ми телефонира в апартамента, в който живеех с още трима колеги от университета. Каза, че е намерила номера в бележника, прикрепен с магнит за вратата на хладилника на мама.
— Получила е удар — обясни, говорейки провлечено като всички янки — докато е била на работа в ресторанта. Ама ти да не хукнеш като бесен насам, чу ли? Докторът вика, че майка ти е прескочила трапа, щото е в съзнание и говори.
— Добре, но дали говори свързано? — попитах. Мъчех се да говоря спокойно и дори шеговито, ала сърцето ми биеше до пръсване, внезапно ми се стори, че в дневната е прекалено горещо. Бях сам в апартамента — беше сряда и колегите ми имаха лекции през целия ден.
— И още как! Първото, което каза, бе да ти се обадя, ама да гледам да не ти изкарам ангелите. Май е свързано, а?
— Да — промърморих. Въпросът е, че наистина се изплаших. Как ще се почувствате, ако ви съобщят, че са закарали майка ви с линейка в болницата?
— Заръча да не мърдаш от там и да си гледаш науката. Другата седмица, ако не си много зает, ела да я видиш.
„Как не! — помислих си. — Как ли пък няма да остана през двата почивни дни в скапания апартамент, докато майка ми лежи в болницата на хиляди километри от тук и може би е на прага на смъртта.“
— Не бой се, синко — продължи приказливата госпожа Маккърди. — Майка ти още е млада и държелива. Само дето напоследък качи бая килограми и кръвното й е височко. Отгоре на всичко пуши… Ако иска да поживее някоя и друга годинка повече, трябва да откаже цигарите.
Съмнявах се, че мама ще спре цигарите… независимо от здравословното си състояние. Беше заклета пушачка. Благодарих на госпожа Маккърди, че ме държи в течение.
— Веднага щом се прибрах, ти звъннах. Та кога каза, че ще дойдеш, Алан? В събота ли? — В гласа й долових подигравателни нотки, сякаш тя се съмняваше, че ще посетя болната си майка.
Надникнах през прозореца — беше прекрасен октомврийски следобед, кристалносиньото небе на Нова Англия се извисяваше над дърветата, които ронеха пожълтели листа по тротоарите на Мил Стрийт. Погледнах часовника си. Три без двайсет. Телефонът иззвъня тъкмо когато тръгвах към университета — семинарът по философия започваше в четири.
— Шегуваш ли се? — възкликнах с престорено възмущение. — Чакайте ме още тази вечер.
Тя се изсмя, после се закашля — помислих си, че е адски нахално от нейна страна да поучава някого да се откаже от пушенето, след като пали една от друга любимите си цигари „Уинстън“.
— Браво, моето момче. Сигурно първо ще отидеш в болницата, после ще се прибереш в къщата, а?
— Да, сигурно — смотолевих. Нямаше смисъл да й обяснявам, че скоростната кутия на вехтата ми кола се е прецакала, поради което през близкото бъдеще таратайката нямаше да мръдне от мястото си. Казах си, че ще пътувам на автостоп до Луистън, после ще помоля някой да ме закара до родния ми дом в Харлоу, ако не е станало прекалено късно. В случай, че се забавех в болницата, щях да подремна на стол в чакалнята. И друг път се бях придвижвал по този начин, за да се прибера у дома от университета. Или пък бях прекарвал нощта облегнат на автомат за кока-кола.
— Ще оставя ключа под червената ръчна количка — заяви госпожа Маккърди. — Сещаш се за какво говоря, нали?
— Разбира се. — До вратата на бараката в задния двор майка ми държеше вехта ръчна количка, в която през лятото засаждаше цветя. Като се замислих за количката, сякаш за пръв път осъзнах какво се е случило; майка ми е в болницата, къщичката в Харлоу, в която бях израснал, тази вечер ще остане тъмна, защото няма кой да включи осветлението след падането на мрака. Госпожа Маккърди можеше да си разправя, че мама е млада, но когато си на двайсет и една, четирийсет и седем годишната ти майка ти изглежда на преклонна възраст.
— Карай внимателно, Алан. Не бързай. Както казват ченгетата, не превишавай скоростта.
Разбира се, скоростта на придвижването ми щеше да зависи от шофьора, който благоволи да ме качи на автостоп; честно казано, надявах се да се случи човек, който кара като луд. Нямах търпение по-скоро да стигна до Областната болница в Мейн. Нямаше смисъл обаче да създавам излишни тревоги на госпожа Маккърди.
— Няма — отговорих. — Още веднъж благодаря.
— Няма защо. И бъди спокоен, майка ти ще се оправи. Божке, как ще се зарадва, като те види!
Затворих, после написах бележка до моите съквартиранти, обяснявайки какво се е случило и къде отивам. Помолих Хектор Пасмор, на когото можех да разчитам, да се свърже с моите преподаватели и да им разкаже за неприятностите ми, за да не ме обвинят в самоволно отсъствие от лекциите — двама-трима от тях бяха много докачливи на тази тема. Натъпках в раницата една смяна бельо и поразкъсан екземпляр от „Увод във философията“ и потеглих на път. Само след седмица се отказах от този предмет, въпреки че имах високи оценки. През онази нощ мирогледът ми коренно се промени, а учебниците по философия не предлагаха отговори на въпросите, които ме вълнуваха. Вече знаех, разбирате ли — под повърхността — и нито един учебник не обяснява какво представляват. Струва ми се, че понякога е за предпочитане да забравиш за съществуването им. Стига да можеш, разбира се.
Разстоянието от Мейнския университет в Ороно до Луистън в окръг Андроскогин е сто деветдесет и два километра, а най-краткият път до там е по шосе №95. Само че ако пътуваш на автостоп, магистралата не е най-добрият избор; щатските полицаи най-безцеремонно те изритват дори ако само стоиш на банкета; случи ли се да те спипа едно и също ченге, глобата ти е в кърпа вързана. Ето защо тръгнах по шосе №68, което
