минава югозападно от Бангор. Движението по този път е доста оживено и ако не приличаш на психар, избягал от лудницата, винаги ще се намери някой да те качи. Пък и ченгетата не са толкова нахъсани и, общо взето, те оставят намира.
Първият шофьор, който ме взе, беше някакъв намусен застрахователен агент. След като ме свали в Нюпорт, двайсетина минути стоях в вдигнат палец на кръстопътя с шосе №2, после над мен се смили старец, пътуващ за Боудънам. Докато шофираше, той непрекъснато се пипаше отпред, като че ли се мъчеше да хване нещо, което пълзи по чатала му.
— Жена ми все ми викаше, че ще свърша в канавката с нож в гърба, ако продължавам да качвам стопаджии — обясни той, — ама като видя младок да стои край пътя, ми идва наум за моите си младини. Хабер си нямаш колко пъти съм вдигал палец. А гледай какво стана — тя от четири години гние в гроба, а аз съм жив и здрав и си карам все същия стар додж! Понявгаш ми е много чоглаво без нея! — Отново се хвана за чатала и попита: — А ти къде отиваш, синко?
Обясних му причината, поради която искам да се добера до Луистън.
— Гадна работа — промърмори той. — Горкичката ти майка! Много съжалявам!
Съчувствието му беше толкова искрено и спонтанно, че неволно се просълзих. Примигнах, за да не се разплача. Последното, което исках, бе да избухна в ридания пред стареца, шофиращ вехта таратайка, воняща на урина.
— Госпожа Маккърди — съседката, която ми съобщи новината — каза, че положението не е толкова сериозно. Майка ми е още млада, едва четирийсет и осем годишна е.
— Тъй си е, обаче ударът е лоша работа. — Изглеждаше искрено загрижен. Костеливите му пръсти като нокти на граблива птица се вкопчиха в провисналия панталон от груб зелен плат. — Да, винаги има опасност да стане някоя беля! Знаеш ли какво, синко, щях да те закарам право в болницата, честна дума, щях да те оставя пред главния вход, ако не бях обещал на брат ми Ралф да отидем в старческия дом в Гейтс! Жена му е там, хванала я е онази болест на забравянето… Да пукна, ако си спомням как й викаха… май беше Андерсън… не, Алварец или нещо такова.
— Алцхаймер — казах.
— Тъй, тъй. Май и мен започва да ме хваща. Да му се не види, как ми се иска да те закарам!
— Не е необходимо. Лесно ще се придвижа от Гейтс до Луистън.
— Тъй си е. Горката жена! Толкова е млада! Още няма и петдесет! — Пак се зачеса отпред. — Скапаният бандаж ще ме побърка! — възкликна, после се изкиска — едновременно отчаяно и развеселено. — Гадна херния! Запомни от мен, синко — ако живееш дълго, чарковете ти се скапват. Накрая Господ ти тегли як шут отзад, да го знаеш! Хм, ама ти си добро момче, щом си зарязал учението и си хукнал при горкичката жена!
— Тя е прекрасна майка — промълвих и очите ми отново засмъдяха от напиращите сълзи. Като заминах да уча в Мейн, не изпитвах носталгия по родния дом — само първата седмица ми беше малко криво — но в този момент ужасно ми домъчня за вкъщи и за мама. Както вече споменах, с нея сме сам-самички на света, нямаме близки родственици. Не можех да си представя живота без нея. Госпожа Маккърди каза, че мама е прескочила трапа. „Дано не ме е излъгала, глупачката! — помислих си. — Дано!“
Известно време двамата със стареца мълчахме. Той не беше шофьорът-фурия, за който мечтаех — караше с шейсет километра в час, само чат-пат преминаваше в другото платно, но разстоянието беше голямо, пък и трябваше да съм благодарен, че съм намерил някой да ме качи. Шосе №68 се разстилаше пред нас като дълъг бинт, развиван от невидими пръсти; от двете му страни се нижеха безкрайни гори, градчета се мяркаха за една-две минути, после оставаха зад нас — Ню Шарън, Офелия, Уест Офелия, Ганистан (ако щете вярвайте, но на времето това градче се наричаше Афганистан), Меканик Фолс, Касъл Вю, Касъл Рок — във всяко неизменно имаше бар и бензиностанция на самообслужване. Отминаващият ден сякаш изцеди ярката синева на небето и то избледня; старецът включи първо сигналните светлини, после фаровете. Изглежда, не забелязваше, че кара на дълги, въпреки че шофьорите на автомобилите, пътуващи в отсрещното платно, също включваха фаровете на дълги светлини, за да го подсетят, че ги заслепява.
— Жената на брат ми даже не помни името си — промърмори. — Хал-хабер си няма от нищичко! Направо я скапа тая болест на Андерсън, синко! А погледът й е един… тя като че ли казва:
— Да — отвърнах. Дълбоко си поех въздух и се запитах дали миризмата на урина лъха от стареца, или той има куче, което често се вози до него. Чудех се дали ще се обиди, ако сваля стъклото. В края на краищата се престраших, през прозореца лъхна свеж въздух. Очевидно това не му направи впечатление, както не му правеха впечатление сигналите на другите шофьори.
Към седем часа превалихме хълма преди Уест Гейтс и моят шофьор възкликна:
— Гле’й, гле’й, синко! Луната! Бива я, а?
Небесното светило наистина го биваше — грамадна оранжева топка, увиснала на хоризонта. Незнайно защо ми се стори, че в нея има нещо зловещо. Изглеждаше и бременна, и порочна. Докато се взирах в нея, внезапно ми хрумна ужасяваща мисъл — ами ако майка ми не ме познае, когато застана до леглото й? Ами ако напълно е загубила паметта си и хал-хабер си няма от нищичко? Ами ако лекарят ми каже, че някой трябва да се грижи за нея до края на живота й? Този някой ще бъда аз, разбира се — тя си няма никого другиго. Ще трябва да се сбогувам с университета. Какво ще кажете по въпроса, приятели и съседи?
— Пожелай си нещо, момче! — извика старецът. От възбуда гласът му изтъня и стана някак неприятен и остър — сякаш парченца стъкло се забиваха в тъпанчетата ми. Отново се зачеса отпред, нещо изплющя като разтеглен ластик. Запитах се как е възможно при такова дърпане и усукване да не откъсне топките си, ако ще да носи и два бандажа. — Пожелаеш ли си нещо по пълнолуние, винаги се сбъдва, така знам от баща ми.
Пожелах си, като вляза в болничната стая, майка ми да ме познае, очите й да проблеснат, да произнесе името ми. Пожелах го, но след миг си пожелах да не го бях искал; хрумна ми, че каквото и да си пожелаеш под светлината на тази зловеща луна, няма да е на добро.
— Ах, синко! — въздъхна старецът. — Моето желание е жена ми да е жива. Ще й се извиня за всяка крива дума, дето съм й казал!
След двайсет минути, когато небето на запад още светлееше, а разплутата луна все така се кокореше от небето, пристигнахме в Гейтс Фолс. На кръстовището с Плезант Стрийт има светофар, който винаги е на жълто. Малко преди да го наближим, моят шофьор зави надясно, като блъсна в банкета предното дясно колело на доджа. От внезапния удар едва не си прехапах езика. Старецът предизвикателно ме изгледа, изражението му беше на необуздана възбуда — всъщност всичко в него беше необуздано, само че останалото не го бях забелязал; като го гледах, непрекъснато ми се натрапваше асоциацията с натрошените стъкълца. А всичко, което кажеше, звучеше като възклицание.
— Ще те закарам до там! Да, сър! Майната му на Ралф! Само кажи!
Исках час по скоро да видя майка си, но мисълта, че още четирийсет километра ще ме лъха вонята на урина, а колите в отсрещното платно ще ме заслепяват с фаровете си, не беше особено съблазнителна. Неприятна бе и перспективата да седя до стария куфелник, докато доджът слаломира между четирите платна на Лисбон Стрийт. Но най-неприятното беше самият старец. Нямаше да издържа още четирийсет километра, докато той дърпа топките си и ми надува главата със стържещия си глас.
— Не е необходимо — отвърнах. — Не бива да нарушавате обещанието пред брат си. — Отворих вратата и тогава се случи тъкмо онова, от което се страхувах — той ме сграбчи за рамото. Впи в плътта ми пръстите, с които през цялото време чешеше пакета си.
— Само кажи! — повтори, в прегракналия му глас прозвучаха заговорнически нотки. — Ще те оставя пред централния вход на болницата. Тъй-тъй! Пет пари не давам, че се виждаме за пръв и сигурно за последен път! Хич даже! Ще те закарам право…
— Не е необходимо — повторих, изведнъж ми се прииска да изскоча от колата, да се освободя от хватката му, без да ме е грижа дали парче от ризата ми ще остане в грабливите, костеливи пръсти. Вкопчил се беше в мен като удавник. Страхувах се, че като понеча да сляза, той ще ме хване още по-здраво, дори ще се опита да ме стисне за шията, ала страховете ми се оказаха напразни. Когато протегнах крак навън, старецът охлаби хватката си, после отдръпна ръка. А пък аз се запитах, както винаги правим, когато премине необяснимата ни паника, защо толкова съм се шубелисал. Той беше само форма на живот на въглеродна
