Да се возиш на вагончето на смъртта

— Приятно ми е да се запознаем, Хектор — каза той. — Аз съм Джордж Строб.

Ръката ми се протегна, но имах усещането, че сънувам. Искаше ми се да е сън, ала не беше; случващото се бе прекалено реалистично. Под миризмата на боровия ароматизатор се долавяше друга, на някакъв химикал, може би формалдехид. Возех се с мъртвец.

* * *

Със сто километра в час мустангът се носеше по Ридж Роуд, преследвайки дългите светлини на фаровете си под луната, която приличаше на излъскано медно копче. Дърветата, които притискаха шосето от двете страни, танцуваха и се гърчеха под напора на вятъра. Джордж Строб ми се усмихна с празните си очи, пусна ръката ми и отново се загледа в пътя. В гимназията бях чел „Дракула“, а сега едно изречение от романа възкръсна в съзнанието ми, отеквайки като камбана: „Мъртвите карат бързо.“

„Не бива да му позволя да разбере — тази мисъл също отекна в съзнанието ми. — Не бива да му позволя да разбере, не бива, не бива.“ Запитах се къде ли е сега старецът. Дали е в безопасност в дома на брат си? Или пък и той има пръст в тази история. Представих си как шофира след нас със стария си додж — превил се над волана и дърпа бандажа. И той ли е мъртъв? Може би не е. Според Брам Стокър мъртвите карат бързо, а той така и не надвиши шейсет километра в час. Усетих как в гърлото ми се надига безумен смях, ала съумях да го потисна. Знаех, че ако се разсмея, той ще се досети. А това не биваше да се случи, защото беше единствената ми надежда.

— Няма нищо по-хубаво от сватбата — отбеляза Джордж.

— Аха — кимнах. — Затова човек трябва да се ожени поне два пъти.

Ръцете ми се бяха вкопчили една в друга, чувствах как ноктите се впиват в плътта над кокалчетата, ала усещането бе някак смътно. Най-важното бе да не му позволя да разбере. Заобикаляха ни гъсти гори, единствената светлина идваше от белезникавата луна, а аз не биваше да издавам страха си, че пътувам с мъртвец. Защото той съвсем не беше безобиден призрак. Призрака може да видите, но какво е онова, което ще ви качи на автостоп? Що за изчадие? Зомби? Вампир? Нито едно от двете?

Джордж Строб се засмя:

— Да се ожениш два пъти, а? Да, братле, всички в моето семейство са го правили.

— И в моето. — Говорех спокойно — типичен стопаджия, който дрънка каквото му дойде на ума, за да убие времето и някак си да се отплати на любезния шофьор. — Няма нищо по-хубаво от погребението.

— От сватбата — поправи ме той. На светлината от таблото лицето му изглеждаше восъчнобледо, лице на мъртвец, преди да го гримират. Най-потресаваща беше шапката, обърната наопаки. Човек си питаше какво ли е останало под нея. Някъде бях чел, че служителите в погребалното бюро отстраняват горната част на черепа, изваждат мозъка и на негово място напъхват памук, обработен с химикали. Може би за да не хлътне лицето… кой знае?

— Сватбата — повторих и макар че едва движех вцепенените си устни, дори съумях да се засмея. — Исках да кажа „сватбата“.

— Според мен винаги казваме каквото мислим — отбеляза шофьорът. Все още се усмихваше.

Да, и Фройд беше на същото мнение, бях го прочел в неговата „Психоанализа“. Твърде се съмнявах, че човекът зад волана познава теориите на Фройд — не мисля, че онези, които ги изучават, носят тениски без ръкави и бейзболни шапки, обърнати наобратно — но все пак знаеше достатъчно. Бях казал „погребение“. Мили Боже, бях казал „погребение“! В този момент ми хрумна, че той също се старае да ме заблуди. Не исках да издам страха си, че пътувам с мъртвец. Той пък не искаше да разбера, че знае как съм го разконспирирал. Затова не биваше да му позволя да разбере, че аз съм разбрал, че…

Прималя ми. След секунда светът пред очите ми щеше да се завърти… после да се завихри и тогава щях да припадна. Затворих очи, но още виждах луната, само че обагрена в зелено.

— Добре ли си, братле? — попита той. Загрижеността му беше потресаваща.

— Да — отговорих и отворих очи. Замайването бе преминало. Болката в опакото на дланите ми, в които бях забил нокти, беше силна и истинска. Разбрах, че освен миризмата на боров ароматизатор и химикали долавям мирис на пръст.

— Сигурен ли си?

— Само малко съм уморен. Цял ден пътувам на стоп. Като се возя на кола, от време на време ми прилошава. — Внезапно получих вдъхновение свише. — Знаеш ли какво, май е по-добре да сляза. Ще глътна чист въздух и стомахът ми ще се оправи. Някой ще мине по шосето и…

— Не мога — заяви той. — Не мога да те оставя сред гората. Не, в никакъв случай. Друга кола може би ще мине чак след час, пък и нищо чудно шофьорът изобщо да не спре. Ще се погрижа за теб. Как беше онази песен? Заведи ме в църквата навреме, а? В никакъв случай няма да те изоставя. Свали стъклото и ще ти стане по-добре. Знам, че мирише доста гадно, затова окачих ароматизатора. Обаче тия глупави елхички не вършат никаква работа. Разбира се, някои миризми са по-упорити. Искаше ми се да посегна към ръчката и да сваля стъклото, за да вдъхна глътка чист въздух, но мускулите ми отказваха да се свият. Можех само да седя, вкопчил ръцете си една в друга така, че ноктите са се впили в плътта. Едни мускули отказват да работят, други пък не престават да действат. Какъв майтап!

— Историята е следната — продължи той. — Всъщност сигурно я знаеш — разказва се за един хлапак, който купува почти нов кадилак за седемстотин и петдесет долара.

— Аха — произнесоха едва-едва вкочанените ми устни. Разбира се, не я знаех, но ми беше ясно, че не искам да я чуя. Не исках да чуя нито една история, разказана от него. — Че кой не я знае… много е известна — промълвих, докато гледах как пътят пред нас сякаш се придвижва на подскоци като на кадър от архивен черно-бял филм.

— Да, адски е известна. И така, този хлапак си търси кола и един ден вижда чисто нов кадилак на моравата пред къщата на един тип.

— Казах, че я…

— А на прозореца на къщата е поставена табела с надпис: „ПРОДАВА СЕ ОТ СОБСТВЕНИКА“.

Зад ухото си беше затъкнал цигара. Като посегна да я вземе, тениската му се повдигна. Видях друга грапава черна линия, още шевове. После той се приведе да включи запалката на таблото и памучната материя закри шевовете.

— Малкият знае, че не може да си купи кадилак, няма пари да си купи дори много по-евтин автомобил, но е любопитен, нали разбираш? Затова се приближава до онзи тип и го пита колко струва колата. А онзи спира водата — защото в момента мие колата с маркуч — и отвръща: „Момче, днес е щастливият ти ден. Даваш седемстотин и петдесет долара и колата е твоя.“

Запалката изскочи. Строб я извади и притисна нажежената жичка към върха на цигарата си. Вдъхна дълбоко, а аз видях как димът излиза през шевовете на шията му.

— Малкият поглежда през сваленото стъкло откъм шофьора и вижда, че колата е само на трийсет хиляди километра. Обръща се към собственика и казва: „Вицът си го бива. Смешен е като врата с мрежа против комари, монтирана на подводница.“ А онзи отвръща: „Говоря сериозно, хлапе. Събери парите и колата е твоя. Дори съм готов да приема чек — на лицето ти е изписано, че си честно момче.“ На което хлапакът отговаря…

Втренчих се в предното стъкло. Наистина бях чувал тази история, но много отдавна, може би още когато бях гимназист. Във версията, която ми разказаха, колата не беше кадилак, а форд „Тъндърбърд“, но другите подробности съвпадаха. Хлапето казва: „Не съм глупак, никой не продава за седемстотин и петдесет долара такава кола, особено с толкова малък пробег.“ На което непознатият отговаря, че иска да се отърве от автомобила заради миризмата в купето — какво ли не е опитвал да я премахне, но без успех. Разказва на момчето, че заминал в командировка и отсъствал от дома си близо…

— … две седмици — каза онзи зад волана. Усмихваше се като човек, разказващ виц, който много му допада. — Когато се връща, намира колата в гаража, а мъртвата му жена седи вътре — по-късно се разбира, че е умряла още през първия ден, след като е заминал. Той не знае дали се е самоубила, или е получила инфаркт и прочие, но цялата е подпухнала и в купето вони на леш, затова иска да се отърве от колата. — Джордж Строб се засмя. — Страхотна история, а?

— Питам се защо не се е обадил вкъщи. — Устата ми говореше сама. Съзнанието ми беше блокирало. — Защо, след като е отсъствал цели две седмици, не е телефонирал на съпругата си да се поинтересува как