е?
— В случая това изобщо няма значение — отвърна призрачният шофьор. — Важното е, че кадилакът се е продавал на безценица. Кой не би се изкушил? В края на краищата винаги можеш да караш със свалени стъкла, нали? Пък и това е само една измислена история. Спомних си я заради
Той замълча. Помисли си: „Чака да кажа нещо, да сложа край на този фарс.“ И аз исках същото. Наистина го исках. Само че… какво щеше да се случи после? Какво щеше да стори Строб?
Той прокара палец по значката с надпис: „ВОЗИХ СЕ НА ВАГОНЧЕТО НА СМЪРТТА В ЛУНАПАРКА В ЛЕЙКОНИЯ“. Забелязах, че под ноктите му има кал.
— Днес бях там — обясни. — Посетих лунапарка. Направих услуга на един приятел, а той ми даде пропуск за целия ден. Щяхме да ходим заедно с моята мацка, обаче в последния момент тя се обади да каже, че й е зле — горкичката, понякога, когато загази, се превива от болка. Кофти работа, ама винаги си казвам, че ще е още по-кофти, ако не й дойде. Тогава и двамата ще загазим. — Той се изсмя, звукът приличаше на дрезгав лай. — Затова отидох сам, та да не изгори пропускът. Бил ли си в този лунапарк?
— Да — отвърнах. — Само веднъж. Когато бях дванайсетгодишен.
— Кой те заведе? Няма начин да си ходил сам, щом си бил само на дванайсет.
Не му бях разказвал за това преживяване, нали? Не! Той си играеше с мен като котка с мишка. Изкуших се да отворя вратата и да скоча от колата, като се помъча с ръце да предпазя главата си, обаче знаех, че Строб ще ме хване, преди да се изплъзна. Пък и бях като парализиран, можех само да стискам ръцете си, вкопчени една в друга.
— Разбира се — отговорих. — Татко ме заведе.
— Качихте ли се на Вагончето на смъртта? Возил съм се на него четири пъти. Леле, братче, като се спомня как се преобръщаше! — Погледна ме и от гърлото му отново се изтръгна смях, подобен на лай. Луната освети очите му и ги превърна в бели окръжности… превърна ги в празните очи на статуя. В този момент разбрах, че освен мъртъв, той е умопобъркан. — Вози ли се, Алан?
Исках да му кажа, че греши името, че се казвам Хектор, но нямаше смисъл. Развръзката наближаваше.
— Да — прошепнах. Навън цареше мрак, прорязван само от лунните лъчи. Дърветата от двете страни на шосето танцуваха като разкаяли се грешници по време на евангелистка церемония. Пътят препускаше под нас. Погледнах спидометъра — колата се движеше със сто и трийсет километра в час. С Джордж Строб се возехме на Вагончето на смъртта; мъртвите карат бързо. — Да, возих се на Вагончето на смъртта.
— Тц! — промърмори той. Дръпна от цигарата си, отново видях как димът се процежда през зашития разрез на шията му. — Не е вярно. Нито пък си бил с баща си. Наистина се нареди на опашката, но беше с майка ти. Опашката беше дълга, винаги много хора чакат да се качат на Вагончето на смъртта, а на майка ти не й се висеше под палещото слънце. Още тогава беше прекалено пълна и жегата я мъчеше. Но ти през целия ден й опява, опява, опява, а най-големият майтап, братле, е, че когато ви дойде редът, ти се шубелиса. Нали така?
Не отговорих. Езикът ми беше залепнал за небцето.
Строб протегна ръка — на светлината, идваща от уредите на таблото, кожата му изглеждаше жълтеникава, под ноктите му имаше кал — и сграбчи стиснатите ми длани. Когато ме докосна, сетните сили ме напуснаха, дланите ми се раздалечиха като възел, който илюзионистът разплита, докосвайки го с магическия си жезъл. Ръката му беше студена като змийска кожа.
— Нали така?
— Да — прошепнах, едва събирайки сили да проговоря. — Когато видях отблизо колко високо се изкачва… как се преобръща, като стигне връхната точка, и чух писъците на хората вътре… се изплаших. Тя ми зашлеви плесница и не ми проговори, докато пътувахме обратно. Никога не съм се возил на Вагончето на смъртта. — „Тоест до днес“ — добавих мислено.
— Изпуснал си страхотно преживяване, братче. Нищо не може да се сравни с него. Да, нищо на този свят. На връщане купих няколко бири от магазина, дето е на границата между двата щата. Щях да се отбия при моята приятелка да й подаря значката — за майтап, нали разбираш? — Докосна значката, прикрепена на тениската му, после свали стъклото и изхвърли фаса си навън, във ветровития мрак. — Само че… вероятно се досещаш какво се случи.
Разбира се, че се досещах. Това е класическият сюжет за разказ за призраци, нали? Катастрофирал с мустанга, а когато ченгетата пристигнали на местопроизшествието, в колата, смачкана до неузнаваемост, открили трупа му зад волана; главата му била на задната седалка, бейзболната шапка била обърната наобратно, изцъклените му очи се взирали в тавана… и оттогава той пътува по Ридж Роуд, когато има пълнолуние и духа бурен вятър… Драги слушатели, ще подновим предаването след рекламите.
Сега знам нещо, което не подозирах — най-страшните истории са онези, които чуваш през целия си живот. Те са истинските кошмари.
— Няма нищо по-хубаво от погребението. — Той се засмя. — Цитирам те, братле. Тогава се издаде. Издаде и себе си предаде.
— Пусни ме — прошепнах. — Моля те.
— Много бързаш — промърмори той и се обърна към мен. — Първо ще поговорим, нали така? Знаеш ли кой съм, Алан?
— Ти си дух.
Строб презрително изсумтя, под призрачната светлина от таблото видях как се смръщи.
— Хайде, братле, напрегни въображението си. Скапаният Каспър е дух. Летя ли във въздуха? Виждаш ли през мен? — Вдигна ръка, няколко пъти сви и разпери пръстите си. Чух как проскърцват сухожилията му.
Помъчих се да кажа нещо. Не зная какво и всъщност нямаше значение, защото от гърлото ми не излезе нито звук.
— Аз съм нещо като посланик — продължи Строб. — Нещо като експресна поща от отвъдното — как ти харесва сравнението? И не съм единствен, да знаеш — в зависимост от обстоятелствата се появяват мнозина като мен. Знаеш ли какво мисля? Че онзи, който е господар на вселената и ни направлява — Бог или някой друг — обича да се забавлява. Винаги иска да разбере дали ще запазиш каквото вече притежаваш, или ще те придума да пожелаеш онова, което е скрито зад завесата. Но само при благоприятно стечение на обстоятелствата — като тази вечер например. Ти си сам сред гората… майка ти е болна… отчаяно търсиш някой да те качи на автостоп…
— Ако бях приел предложението на стареца, нямаше да съм в това положение — промълвих. — Нали? — Неприятната миризма на формалдехид, примесена с вонята на разлагаща се плът, ме лъхна още по-силно, запитах се как още в първия момент не съм я усетил.
— Трудно е да се каже — отвърна Строб. — Може би старецът за когото говориш, също е бил мъртъв.
Спомних си стържещия глас на дядката, напомнящ на остри парченца стъкло, плющенето на бандажа. Не, не беше мъртъв, а пък аз в глупостта си бях заменил миризмата на урина в купето на доджа с друга, и то много по-отвратителна.
— Тури му пепел, братле, нямаме време да го обсъждаме. След седем-осем километра са първите къщи край шосето, а след още толкова ще бъдем в Луистън. Което означава, че трябва бързо да вземеш решение.
— Какво решение? — попитах, макар да се досещах за отговора.
— Кой ще се вози на Вагончето на смъртта и кой — не. Ти или майка ти. — Обърна се и впери в мен очите си, сребристи като луната. Широко се усмихна, едва сега забелязах, че повечето му зъби липсват, защото са били избити при катастрофата. Той удари с длан по волана. — Ще взема един от двама ви, братле. Тъй като си ми под ръка, изборът е твой. Е, какво решаваш?
Понечих да кажа: „Сигурно се шегуваш!“, но осъзнах колко е безсмислено. Разбира се, говореше сериозно. Дяволски сериозно.
В съзнанието ми като на филмова лента се заизреждаха годините, които живеехме двамата заедно, Алан и Джийн Паркър срещу целия свят. Имах много хубави спомени, но и доста, от които изтръпвах. Спомних си как тя кърпеше панталоните ми и винаги приготвяше топла храна за вечеря. Повечето мои съученици се хранеха в училищния стол, а пък аз винаги си носех сандвич с фъстъчено масло или със салам,
