основа в екосистема „Додж“, воняща на урина, и изглеждаше разочарован, че отхвърлих предложението му. Беше най-обикновен старец, който не може да свикне с бандажа против херния. Да му се не види, от какво се изплаших?
— Много благодаря, че ме докарахте дотук, и за любезното предложение — казах. — Обаче знам, че като тръгна нататък — посочих Плезънт Стрийт, — за нула време някой ще ме качи.
Няколко минути той не проговори, накрая въздъхна и кимна:
— Тъй-тъй! Добре си го намислил! Обаче не влизай в града — никой не качва стопаджии в града, щото трябва да спре, а онези отзад бибипкат с клаксоните.
Виж, тук имаше право — глупаво е да се надяваш, че някой ще те вземе на стоп в града дори в забутано градче като Гейтс Фолс. Старият куфелник очевидно не бе излъгал, когато каза, че навремето доста е попътувал на автостоп.
— Ама, синко, наистина ли си сигурен? Знаеш поговорката: „По-добре една птичка в ръката, отколкото ято в небето.“
Отново се поколебах. По отношение на птичката моят нов приятел имаше право. На около два километра от светофара Плезънт Стрийт вече се наричаше Ридж Роуд, който цели двайсет и четири километра криволичи сред гъсти гори, докато се слее с шосе №196 в покрайнините на Луистън. Падаше мрак, а от опит знаех, че нощем е по-трудно да се пътува на автостоп — когато стоиш на банкета на второстепенен път и фаровете те осветят, изглеждаш като беглец от изправителното училище за малолетни престъпници, ако ще и косата ти да е прилежно сресана, а ризата — напъхана в панталона. Обаче не ми се щеше повече да пътувам със стареца. Въпреки че вече бях на безопасно разстояние от него, все ми се струваше, че в този човек има нещо зловещо… може би защото речта му беше изпъстрена с възклицания. Освен това не се съмнявах, че някой ще ме закара до Луистън — когато пътувам на автостоп, късметът ми винаги работи.
— Да, сигурен съм — отговорих. — Много съм ви задължен. Честна дума.
— Няма защо, синко. Няма защо! Жена ми… — Млъкна, а аз видях, че се е просълзил. Отново му благодарих, после затворих вратата, за да му попреча да добави още нещо.
Забързано прекосих улицата, под жълтата мигаща светлина сянката ми ту се появяваше, ту изчезваше. Като се отдалечих, се обърнах. Вехтият додж още стоеше до магазина с табелка „При Франк — газирани напитки и плодове“. Уличните лампи, макар и слаби, осветяваха колата — видях, че старецът се е привел над волана. Ни в клин, ни в ръкав ми хрумна, че съм го убил, като отказах помощта му.
Иззад ъгъла се появи кола, шофьорът включи на дълги светлини. Този път старецът превключи на къси и така разбрах, че е жив. След миг потегли, направи плавен завой и се отдалечи. Наблюдавах доджа, докато изчезна от погледа ми, сетне вдигнах очи към луната. Вече не беше толкова подпухнала, оранжевият й цвят не беше толкова наситен, ала въпреки това пак изглеждаше зловеща. Хрумна ми, че никога досега не бях чувал поверието човек да си пожелае нещо при пълнолуние — според мен желанията се сбъдват само когато зърнеш вечерницата в небето. Докато стоях на улицата сред сгъстяващия се мрак, отново ми се прииска да си „взема обратно желанието“.
Тръгнах по Плезант Стийт и зърнех ли кола, вдигах палец, но нито един шофьор не благоволи дори да намали скоростта. Отначало от двете страни на улицата имаше къщи и магазини, ала скоро тротоарът свърши и дърветата безмълвно завладяха територията. Всеки път, когато фарове осветяваха пътя, изтласквайки сянката ми пред мен, се обръщах, вдигах палец и подкупващо се усмихвах, за да покажа, че съм благонадежден. Всеки път автомобилът профучаваше край мен, без дори да намали скорост. Веднъж някой извика: „Хвани се на работа, нещастнико!“, чуха се смехове.
Не се страхувам от мрака — по-точно тогава не се страхувах — но с всяка крачка все повече съжалявам, че не приех предложението на стареца да ме остави пред главния вход на болницата. Може би преди да тръгна, трябваше, да залепя на един картон лист, на който с големи букви да напиша: „МОЛЯ, ЗАКАРАЙТЕ МЕ ПРИ БОЛНАТА МИ МАЙКА“, макар че и това едва ли щеше да помогне. В края на краищата всеки психар може да си направи подобна табела, нали?
Продължих да вървя по банкета, дребни камъчета скърцаха под маратонките ми, вслушвах се в звуците на падащата нощ — лай на куче, който се чуваше отдалеч, бухане на бухал почти досами пътя, въздишката на надигащия се вятър. Небето бе озарено от лунната светлина, но самата луна не се виждаше — на това място високите дървета я скриваха от погледа ми.
Като напуснах очертанията на града, все по-малко коли минаваха край мен. С всяка изминала минута отказът ми да се възползвам от предложението на стареца ми се струваше все по-глупав. Започнах да си представям как майка ми се е проснала в болничното легло, устата й е изкривена, животът постепенно я напуска, ала тя се е вкопчила в него като удавник за сламка, за да ме види, без да подозира, че няма да я заваря жива само защото не са ми допаднало пискливият глас на един старец и колата му, воняща на урина.
Изкачих един стръмен хълм и като се озовах на върха му, лунната светлина отново ме обля. Вдясно от пътя вместо дървета имаше малко гробище. Надгробните камъни блестяха под бледата светлина. Нещо малко и черно се беше сгушило до един от тях и ме наблюдаваше. Пристъпих по-близо, за да го разгледам. Едва когато черното кълбо подскочи, видях че е катерица. Животинчето раздразнено ме стрелна с червеникавите си оченца, после се скри сред високата трева. Изведнъж осъзнах, че съм капнал от умора… всъщност бях на прага на пълното изтощение. Откакто преди пет часа госпожа Маккърди ми телефонира, действах под влияние на адреналина, ала сега запасите ми очевидно бяха изчерпани. Това беше лоша новина. Добрата бе, че натрапчивата и безумна мисъл, че трябва да бързам, преди да е станало прекалено късно, ме беше напуснала… поне засега. Избрал бях да тръгна по Бридж Роуд вместо по шосе №68 и дори да съжалявах, нямаше смисъл да се упреквам. Майка ми често казваше: „Говореното — изговорено, стореното — сторено.“ Много си падаше по подобни дзен афоризми, повечето от които ми се струваха безсмислени. Безсмислени или не, този ми подейства успокояващо. Дори да я заваря мъртва, като се добера до болницата, значи така е било писано. А може би няма да се случи най-лошото. Госпожа Маккърди твърдеше, че според доктора мама била прескочила трапа; каза още, че майка ми още е млада. Само дето напоследък е качила бая килограми и кръвното й е височко. Отгоре на всичко пуши, обаче още е много млада, нали така?
Междувременно се намирах в гориста пустош и бях капнал от умора — внезапно се почувствах така, сякаш маратонките ми са се превърнали в циментови блокчета.
В ниската каменна стена, отделяща гробището от шосето, имаше широка пролука, през която в праха бяха очертани два коловоза. Седнах на стената така, че да наблюдавам Ридж Роуд и в двете посоки. Казах си, че видя ли фарове на кола, движеща се по посока на Луистън, ще застана край пътя и ще вдигна палец. Дотогава ще поседя с раницата на скута си и ще чакам поне малко сила да се върне в уморените ми крака.
От тревата се надигаше блестяща мъглица. Усилващият се вятър шумолеше в клоните на дърветата, които заобикаляха гробището. Някъде наблизо ромонеше вода, от време на време се чуваше крякане на жаба. Гледката беше прекрасна и ми подейства успокояващо, сякаш гледах илюстрация в книга с романтични стихове.
Огледах пътя и в двете посоки, но дори на хоризонта не се виждаше блясък от фаровете на приближаващ се автомобил. Станах и влязох в гробището. Кичур коса бе паднал на челото ми, ала вятърът го приглади обратно. Мъглата лениво се стелеше около обувките ми. Надгробните камъни в дъното явно бяха поставени отдавна, повечето бяха килнати или повалено. Онези, намиращи се близо до мен, бяха по- скорошни. Наведох се, за да разгледам един, който беше отрупан с още неувехнали цветя. На лунната светлина прочетох името — Джордж Строб. Датите отдолу бележеха краткия житейски път на Джордж Строб 19 януари 1977 от едната страна, а от другата — 12 октомври 1998. Ето защо цветята още не бяха увехнали — 12 октомври беше преди два дни, а от 1998 бяха изминали две години. Родствениците и приятелите на Джордж бяха дошли на гроба му, за да почетат паметта му. Под името и датите беше написано още нещо. Наведох се още повече, за да го прочета…
…и панически отскочих назад, давайки си сметка, че съм съвсем сам в някакво гробище, озарено от
