Способен ученик (Лятото на покварата)

— Много обичам миризмата на лула, господин Денкър. А вие?

— Наистина ми харесва, госпожо — отговори Дюсандър. Изпитваше непреодолимата нужда да кихне.

Боудън неочаквано се пресегна през масата и потупа сина си по рамото. Тод подскочи.

— Много си тих тази вечер, синко. Добре ли си?

Тод пусна особена усмивка, сякаш изглеждаше раздвоен между баща си и Дюсандър.

— Много добре. Спомних си, че вече съм чувал тези разкази.

— Тод! — каза Моника. — Не мога да…

— Момчето просто иска да бъде честно — рече Дюсандър. — Привилегия на момчетата, която липсва на възрастните.

Дик се засмя и кимна.

— Може ли Тод да ме придружи до моя дом? — попита Дюсандър. — Сигурно има да учи.

— Тод е много способен ученик — каза Моника, ала думите й излизаха автоматично, докато гледаше съвсем объркана Тод. — Само шестици и петици. Последния срок получи четворка, но обеща да подобри френския до март. Нали, Тод-бейби?

Тод отново пусна особената си усмивка и кимна.

— Няма нужда да вървите — рече Дик. — Ще се радвам да ви закарам вкъщи.

— Разхождам се, за да подишам и да се раздвижа — каза Дюсандър. Аз наистина настоявам… освен ако Тод не иска да дойде.

— Не, предпочитам да се разходя — побърза да каже Тод. Майка му и баща му засияха.

Вече наближаваха улицата на Дюсандър, когато старецът наруши мълчанието. Заваля ситен дъжд и той отвори чадъра си над двамата. А ревматизмът му дремеше спокойно. Изумително!

— Ти си като моя ревматизъм — промълви той.

Тод вдигна глава.

— А?

— И двамата няма какво да кажете тази вечер. Какво имаш под езика си, момче? Котка или дяволица?

— Нищо — смънка Тод. Те завиха на ъгъла.

— Можех да се досетя — каза Дюсандър с нотка на злорадство. — Когато дойде да ме вземеш, ти се страхуваше, че ще допусна грешка. Ще пусна котката от торбата, както казвате тук. Тази вечеря трябваше да се състои — нищо не може де те оправдае, задето будалкаш родителите си. Сега си смутен, защото всичко мина добре. Не е ли вярно?

— Кой знае? — отвърна Тод и мрачно сви рамене.

— Имаше ли причини да не мине добре? — попита Дюсандър. — Станах лицемер, преди да си се родил. Ти пазиш тайни много добре, признавам. Признавам ти го най-великодушно. Но забеляза ли какво направих тази вечер? Аз ги очаровах. Очаровах ги!

Изведнъж Тод избухна:

— Не трябваше да правиш това.

Дюсандър спря и се взря в Тод.

— Да не го правя? Не? Мислех, че точно това искаш, момче! Сигурно няма да възразят, ако продължиш да идваш и „да ми четеш“.

— Ти си сигурен, че нещата вървят добре — разпали се Тод. — Може и да съм получил всичко, което искам от теб. Мислиш ли, че някой ме кара насила да идвам в твоята съборетина и да гледам как лежиш и се наливаш като онези пияници, които се навъртат край депото? Така ли си мислиш? — гласът му се извиси до тъничко истерично трептене. — Защото никой не ме кара насила. Ако искам — ще дойда, ако не искам — няма.

— По-тихо, момче. Хората ще чуят.

— Не ми пука — рече Тод и отново продължи напред, този път съвсем свободно, извън закрилата на чадъра.

— Да, никой не те насилва да идваш — съгласи се Дюсандър. И нанесе пресметнат удар в тъмното: — Всъщност, прав ти път. Повярвай ми, момче, самотното пиянство не ме плаши много. Изобщо не ме плаши.

Тод го погледна презрително.

— Даже ти харесва, нали?

Дюсандър само се усмихваше неопределено.

— Добре, да забравим това.

Бяха стигнали до пътеката, водеща към верандата на Дюсандър. Той бръкна в джоба си за секретния ключ. Ревматичната болка пламна в ставите на пръстите му и след това затихна, сякаш изчакваше. Сега Дюсандър си помисли, че разбира какво очаква: отново да бъде свободен. Тогава всичко ще си отиде.

— Ще ти кажа нещо — започна Тод. Гласът му звучеше странно задъхано. — Ако знаеха какъв си бил, само да им кажа, те ще те заплюят и ще те ритнат в дъртия кльощав задник.

Във влажния мрак Дюсандър погледна Тод отблизо. Лицето на момчето беше обърнато предизвикателно към него, ала кожата му беше бледа, торбичките под очите бяха тъмни и леко подпухнали, такива оттенъци на кожата има човек, който будува дълго след като всички заспят.

— Сигурен съм, че ще изпитат към мен само отвращение — каза Дюсандър и лично за себе си помисли, че по-възрастният Боудън може да сдържа отвращението си достатъчно дълго, за да зададе въпросите, които синът му вече беше задал. — Само отвращение. Но какво ще изпитат към теб, момче, когато им кажа, че знаеш за мен от осем месеца и нищо не си казал? — В тъмнината Тод гледаше безмълвно към него. — Идвай да ме видиш, ако ти харесва — каза равнодушно Дюсандър. — Ако не ти харесва, стой си вкъщи. Лека нощ, момче.

Той тръгна по пътеката към външната врата и остави Тод да го гледа с увиснало чене под ситния дъжд.

На другата сутрин, докато закусваха, Моника рече:

— Татко ти много хареса господин Денкър, Тод. Каза, че му напомня за дядо ти.

Тод смотолеви нещо нечленоразделно заради препечената филийка. Моника погледна сина си. Помисли си дали е спал добре. Изглеждаше блед. Бележките се отразяваха зле на кожата му. Тод никога не получаваше четворки.

— Добре ли си тия дни, Тод?

Той я погледна за миг с празен поглед, сетне на лицето му се появи слънчевата усмивка, която я омайваше и утешаваше. На брадичката си имаше петънце от ягодово сладко.

— Да — рече. — Екстра.

— Тод-бейби — каза тя.

— Моника-бейби — отвърна той и двамата се засмяха.

9

Март 1975 година.

— Коте-коте — каза Дюсандър. — Тууука, коте-коте. Пис-пис? Пис-пис?

Той седеше на задната площадка с розова пластмасова паничка до десния крак. В купичката имаше мляко. Часовникът показваше един и половина, денят беше горещ, небето леко забулено. Огньовете, които горяха някъде далеч на запад, изпълваха въздуха с есенен мирис, който някак странно се разминаваше с календара. Ако момчето беше решило да дойде, то щеше да се появи до един час. Ала сега момчето не винаги идваше. Вместо седем пъти седмично то идваше само четири-пет пъти. Малко по малко интуицията на стария човек се разви и му подсказваше, че момчето си има своите неприятности.

— Коте-коте — обади се пак Дюсандър. Бездомната котка беше в другия край на двора, изчакваше до оградата върху тревната ивица, обрасла с бурени. Беше мъжкар, рошав като бурените, сред които клечеше. Всеки път, когато се обаждаше, ушите на котарака щръкваха. Очите му не изпускаха купичката с