Способен ученик (Лятото на покварата)

после ще… ще падна в ямата. — Той погледна с възмущение към Дюсандър. — Те ще ме следят. По дяволите, те може да ме пратят на лекар. Не зная. Откъде мога да зная? Но аз няма да падна в ямата. Няма да ходя на никакво шибано лятно училище.

— Нито в поправителен дом — продължи думите му Дюсандър. Каза го много спокойно.

Тод спря да обикаля стаята. Лицето му се вкамени. Бузите и челото му, и без друго бледи, още повече пребледняха. Той се втренчи в Дюсандър и на два пъти отвори уста, преди да успее да проговори.

— Какво? Какво каза току-що?

— Скъпо момче — каза Дюсандър и сложи маската на голямото търпение, — през последните пет минути само те слушах да хленчиш и да скимтиш и от твоето хленчене и скимтене става ясно това: ти си натясно. Могат да те разкрият. Можеш да попаднеш във враждебна среда. — Като забеляза пълното внимание на момчето — най-сетне! — Дюсандър сръбна замислено от чашата си. — Мое момче — продължи той, — това е много опасно положение за теб. Опасно е и за мен. За мен възможната вреда е много по-голяма. Притеснява те бележника. П-ф-ф-ф! Тоя твой бележник.

Той го подметна от масата на пода с единия си жълт пръст.

— Мен ме е грижа за моя живот!

Тод не отговори, той само продължи да зяпа Дюсандър с оцъклен, леко откачен поглед.

— Израелците не ги е еня, че съм на седемдесет и шест години. Там все още се отнасят извънредно благосклонно към смъртното наказание, знаеш това, особено когато човекът на подсъдимата скамейка е нацистки военен престъпник, свързан с лагерите.

— Ти си американски поданик — възрази Тод. — Америка няма да допусне да те вземат. Четох за това. Аз…

— Ти четеш, но не чуваш. Аз не съм американски поданик! Документите ми са от „Коза ностра“. Ще бъда депортиран и агентите на „Мосад“, израелските тайни служби, ще ме чакат където и да сляза.

— Ще ми се да те обесят — смънка Тод, сви ръце в юмруци и погледна надолу към тях. — Отначало бях полудял да се забъркам с теб.

— Няма съмнение — рече Дюсандър и тъничко се усмихна. — Ти вече си забъркан с мен. Трябва да живеем в настоящето, момче, а не в миналото на „аз-никога-не-бих“. Трябва да разбереш, че нашите съдби са здраво преплетени. Ако ти „надуеш тръбата за мен“, както казват у вас, мислиш ли, че ще се колебая да надуя тръбата за теб? Седемстотин хиляди умряха в Патин. За широкия свят аз съм престъпник, чудовище, всяка отрепка може да се гаври с мен. Ти си допълнение към всичко това, мое момче. Знаеш за престъпление и незаконни връзки, но не си съобщил. Ако ме хванат, ще разкажа на света всичко за теб. Когато репортерите натикат микрофоните си в лицето ми, аз ще повтарям и ще повтарям твоето име. „Тод Боудън, да, това е името му… откога? Почти една година. Искаше да знае всичко… всяка гадна подробност. Така стана, да. Всяка гадна подробност“.

Дъхът на Тод секна. Тялото му се обля в пот. Дюсандър му се усмихна. Сръбна си от бърбъна.

— Мисля, че ще те тикнат в затвора. Могат да го нарекат поправителен дом или училище за превъзпитание. Могат даже да го нарекат „Свидетелство за успеха“ — устната му се повдигна леко, — но както и да го наричат, ще има решетки на прозорците.

Тод облиза устни.

— Ще те нарека лъжец. Ще им кажа, че току-що съм научил. Те ще повярват на мен, а не на теб. Запомни добре това.

Дюсандър запази тъничката си усмивка.

— Нали ми каза, че баща ти ще измъкне всичко от теб?

Тод заговори бавно, както говорят хората, когато мислите и говорът става едновременно.

— Може и да не стане. Може би не този път. Това не ти е да счупиш прозорец с камък.

Дюсандър трепна безмълвно. Подозираше, че преценката на момчето е вярна — при толкова голям залог той може би ще съумее да убеди баща си. В края на краищата, когато се сблъска с толкова неприятна истина, кой родител ще се откаже да го убедят?

— Може би да. Може би не. А как ще обясниш всичките книги, които си ми прочел, защото бедният мистър Дюсандър е полусляп? Очите ми не са каквито бяха, но аз мога да чета хубав текст със очила. Мога да го докажа.

— Ще кажа, че си ме баламосвал.

— Така ли? За какво ставаш, че да те баламосвам?

— За… за приятелство. Защото си самотен.

Това, помисли си Дюсандър, е много близо до истината, могат да повярват. Веднъж, в самото начало, момчето би могло да го каже. Ала сега момчето е скапано; беше станало на дреб като палто, стигнало до края на своята полезна работа. Ако малко дете извадеше на улицата пистолет с капси, това момче щеше да подскача и да пищи като момиче.

— Твоите училищни бележници ще подкрепят моята теза — каза Дюсандър. — „Робинзон Крузо“ ли ти намали така рязко успеха, а, моето момче?

— Затваряй си човката, разбра ли? Стига за това!

— Не — поклати глава Дюсандър. — Няма да си затварям устата за това. — Той запали цигара, като драсна дървената клечка на вратата на печката. — Поне докато те накарам да видиш голата истина. Ние сме вътре, натопени и мокри. — Той погледна към Тод през полегатата струйка дим без усмивка. Със старото си набраздено лице приличаше на влечуго. — Ще те повлека, момче. Обещавам ти. Ако нещо излезе наяве, всичко ще излезе наяве. Обещавам ти.

Тод се взря в него навъсено и не отговори.

— А сега — каза бодро Дюсандър като човек, който е оставил зад гърба си полезната неприятна работа, — въпросът е какво да направим в това положение? Имаш ли някаква идея?

— Това ще оправи бележника — рече Тод и измъкна от джоба на якето си ново шишенце с течност за изтриване. — А за шибаното писмо нямам представа.

Дюсандър погледна одобрително шишенцето с течността. Преди години беше фалшифицирал много от собствените си рапорти. Когато цифрите стигнаха до границата на фантазията и още, още по-надолу. И както в сегашното положение, бяха хлътнали — съществуваха такива неща като фактурите… онези, които изчисляваха загубите от войната. Всяка седмица щеше да получава кутии със скъпоценности, всички за изпращане в Берлин със специални железопътни вагони, които приличаха на огромни сейфове на колела. Отстрани на всяка кутия имаше кафеникав плик, а в плика имаше проверен опис на съдържанието на кутията. Толкова пръстени, колиета, синджирчета, толкова грама злато. Обаче Дюсандър си имаше своя кутия със скъпоценности — не много скъпи, но не и толкова незначителни. Нефрит. Турмалин. Опал. Няколко перли с дребни дефекти. Промишлени диаманти. А когато видеше сред материала за Берлин нещо, което хващаше окото или изглеждаше добро капиталовложение, той щеше да го вземе и да го замени с изделие от своята кутия. Използваше течност за изтриване, променяше съдържанието със своето. Беше станал голям експерт по шашмите, талант, който щеше да му помага много често след края на войната.

— Добре — рече той на Тод. — Колкото до останалото…

Дюсандър пак се залюля, като си пийваше от чашата. Тод дръпна един стол към масата и започна да се труди над бележника си, който вдигна от пода, без да пророни дума. Видимото спокойствие на Дюсандър му повлия и сега той работеше мълчаливо. Главата му беше прилежно наведена над бележника, като на американско момче, намерило най-хубавата работа на божия свят, без значение дали е питчър в Малката лига на Световните серии, дали отглежда царевица или фалшифицира оценки в бележника си.

Дюсандър гледаше леко помургавелия му, чист тил между косата и кръглата яка на тениската. Очите му се плъзнаха към горното чекмедже на бюфета, където пазеше месарските ножове. Един бърз удар — той знаеше къде да го стовари — и ще прекъсне гръбначния му мозък. Устата му щеше да замлъкне завинаги. Дюсандър се усмихна със съжаление. Много въпроси можеха да се повдигнат, ако момчето изчезнеше. Твърде много. Някои отправени към него. И дори да нямаше писмо у приятел, не можеше да избегне внимателното разследване. Жалко.

— Тоя тип Френч — започна той, като размахваше писмото, — познава ли общественото положение на родителите ти?