— А? — Тод произнесе това с презрение. — Мама и татко не ходят никъде, че да го знае.
— Срещал ли се е с тях професионално? Разговарял ли е някога с тях?
— Не. Винаги съм бил сред първите в класа. До сега.
— Какво знае той за тях? — попита Дюсандър, загледан сънено в чашата си, вече почти празна. — А, той знае всичко за теб. Водил си е бележки и може да ги използва. И сбиванията ти в двора на детската градина. Но какво знае той за тях?
Тод сложи настрани писалката и шишенцето с течност за изтриване на мастило.
— Ами, знае как се казват. Разбира се. На колко са години. Знае, че всички сме методисти. Може и да не личи, но моите хора винаги са били. Не ходим много на църква, но той знае какви са. Навярно знае какво работи татко; това също го има във формулярите. Те попълват данните всяка година. Аз съм съвсем сигурен, че това е всичко.
— Може ли да научи, ако родителите ти имат неприятности вкъщи?
— Какво ще рече това?
Дюсандър допи остатъка от бърбъна в чашата.
— Кавги. Побоища. Баща ти спи на кушетката. Майка ти се напива. — Очите му искряха. — Стигат до развод.
Тод се възмути.
— Нищо подобно не е ставало. Никога.
— Не съм казвал, че е имало. Помисли си само, момче. Да предположим, че нещата у вас „отиват с трамвай по дяволите“, дето се вика.
Тод само го гледаше навъсено.
— Ти ще си разтревожен — продължи Дюсандър. — Много разтревожен. Ще загубиш апетит, ще спиш зле. И най-неприятното от всичко: успехът ще пострада. Нали? Неприятно е за децата, когато вкъщи стават такива работи.
В очите на момчето проблесна разбиране. Разбиране и безмълвна признателност. На Дюсандър му бяха признателни.
— Да, безрадостно е положението, когато семейството крета до ръба на разрухата — величаво каза Дюсандър, наливайки си нова чаша бърбън. Беше си подпийнал. — Делнична телевизионна драма, правят ги съвсем точно. Има злъч. Има заяждане и лъжи. Нещо повече, има болка. Болка, моето момче. Нямаш представа в какъв ад живеят родителите ти. Те са така погълнати от собствените си грижи, че не им остава време за проблемите на техния син. Неговите проблеми изглеждат нищожни в сравнение с техните, нали? Един ден, когато белезите започнат да зарастват, те без съмнение отново ще проявят целия си интерес към него. Ала сега единственото съгласие е да изпратят при мистър Френч любимия дядо на момчето.
Очите на Тод все повече засияха, техният блясък стана огнен.
— Грандиозна работа! — мънкаше той. — Грандиозна, да, грандиозна работа, грандиозна… — Думите му секнаха внезапно. Очите му пак помръкнаха. — Не, не става. Не приличаш на мен, ни най-малко. Галоша Ед никога няма да повярва.
—
Отново се приближи до масата, като се движеше с изненадваща бързина. Сграбчи в шепата си русата коса на Тод и я дръпна рязко.
— Отрежи я — озъби се Тод, ала той се усмихна леко.
— Освен това — каза Дюсандър, сядайки в люлеещия стол, — ти имаш руса коса и сини очи. Моите очи също са сини, а преди косата ми да побелее, беше руса. Можеш да ми разкажеш историята на цялото семейство. Разкажи за твоите лели и чичовци. Хората, с които работи баща ти. Навиците на майка ти. Аз ще запомня всичко. Ще го науча и ще го запомня. След два дни пак ще го забравя, паметта ми вече е като платнена чанта, пълна с вода. Но ще го запомня достатъчно дълго. — Той се усмихна сурово. — По мое време бях начело на Визентал и хвърлях прах в очите на самия Химлер. Аз, ако един американски даскал от обществено училище не изпързалям, грабвам си мушамата и започвам да пълзя към гробищата.
— Може би — бавно произнесе Тод и Дюсандър видя, че е на път да приеме предложението. Очите му светеха от облекчение.
— Не,
Той се изкикоти, а люлеещият стол се мяташе насам-натам. Тод го погледна, озадачен и малко стреснат, ала след миг и той прихна. Те дълго се смяха в кухнята на Дюсандър — Дюсандър до отворения прозорец, откъдето полъхваше топлият калифорнийски ветрец, Тод отметнат назад на задните крака на кухненския стол, с гръб към вратата на печката, чийто бял емайл беше покрит с тъмни опушени черти — следи от кибритените клечки, които Дюсандър палеше на вратата.
Галоша Ед Френч (това е прякор, обясни Тод на Дюсандър, защото във влажно време винаги носи галоши върху гуменките си) беше невзрачен човек. Правеше се на интересен, като се разкарваше с кецове из училище. С този знак на неофициалност той се надяваше да спечели симпатиите на сто и шест деца на възраст от дванайсет до четиринайсет години, на които му беше възложено да бъде наставник. Сменяше пет чифта кецове в цветовата гама от убито синьо до крещящо лимоненожълто и изобщо си нямаше представа, че зад гърба му го познаваха не само като Галоша Ед, а като Гуменката Пит и Човека с кецовете, а още и като Кометата с кецовете. В колежа му викаха Темерута и за него щеше да бъде крайно унизително, ако научеше, че даже и този позорен факт е изровен от миналото.
Рядко слагаше връзка, предпочиташе пуловери с висока яка. Носеше ги от средата на шейсетте, когато Дейвид Маккалъм ги популяризираше в един нашумял филм —
Работата беше там, че се чувстваше дяволски зле всеки път, когато си спомнеше какво е да си на тринайсет години. Намираше, че тази е върховната цена, която трябва да платиш за израстването си през петдесетте години. Това и пътуването в славния нов свят на шейсетте му навлякоха прякора Темерут.
Сега, когато дядото на Тод Боудън дойде в кабинета му и затвори вратата с матово стъкло зад гърба си, Галоша Ед стана почтително, но не за да заобиколи бюрото и да поздрави стареца. Беше забелязал гуменките му. Понякога хората от старото време не разбират, че гуменките са психологическа помощ в общуването с хлапетата, ако имат прикрепен учител. Което ще рече, че някои по-стари хора не могат да отидат
Ето ти един много приятен дядка, помисли си Галоша Ед. Бялата му коса беше грижливо сресана назад. Неговият костюм с жилетка беше безупречно чист. Гълъбовосивата му връзка стоеше безупречно. В лявата си ръка носеше свит черен чадър — вън ръмеше още от уикенда. В начина, по който носеше чадъра, имаше нещо военно. Преди няколко години Галоша Ед и жена му ходиха на един купон у Дор77оти Сойър след като прочетоха всичко достъпно, което тази достопочтена дама беше написала. Сега му се стори, че този човек е рожбата на нейната фантазия — лорд Питър Уимсли в живота. Това беше Уимсли на седемдесет и пет години, дълго след като и Бънтър, и Хариет Вейн са си получили заслуженото. Отбеляза си наум, че трябва да разкаже на Сондра за това, когато се върне вкъщи.
— Мистър Боудън — каза той и протегна ръка.
— Приятно ми е. — Боудън се ръкува с него.
Галоша Ед внимаваше да избегне твърдото и безкомпромисно стискане, което прилагаше към ръцете на бащите, дошли за среща. Предпазливият начин, по който подаде ръка, говореше красноречиво, че старото момче страда от ревматизъм.