Способен ученик (Лятото на покварата)

— Хайде да теглим чертата, може ли? На педагогическия съвет предложих със серия писма да обърнем внимание на мистър и мисис Боудън. Напълно дискретно, разбира се. Човекът, комуто е възложено това — Хари Акерман, е мой добър приятел. Струва ми се, че не трябва да пращаме Тод при родителите му; според мен вие трябва да съобщите предложението. — Галоша Ед се усмихна щедро. — Надявам се заедно да възстановим нещата до юни. Това е напълно възможно.

Ала Боудън здравата се стресна от тази мисъл.

— Струва ми се, че може да се нахвърлят върху момчето, ако им предложа тази идея сега — заяви той. — Положението е много деликатно. Могат да се обърнат всякак. Момчето ми обеща да залегне здраво над учебниците. Той е много обезпокоен от падането на успеха му. — Боудън се усмихна тъничко — една усмивка, която Ед Френч не можа да разгадае. — По-обезпокоен, отколкото си мислите.

— Но…

— И те ще се нахвърлят върху мен — бързо продължи Боудън. — Бог ми е свидетел, ще го направят. Моника вечно мисли, че съм на всяко гърне мерудия. Опитвам се да не бъда такъв, но виждате ли какво става? Мисля, че е най-добре да оставим нещата да си вървят сами… засега.

— Имам натрупан голям опит в тази област — рече Галоша Ед на Боудън. Той кръстоса ръце над папката на Тод и погледна сериозно стареца. — Наистина мисля, че тук има нужда от консултации. Трябва да разберете, че моят интерес към съпружеските проблеми на сина ви и снаха ви започват и завършват с влиянието, което те имат върху Тод… и точно сега те имат силно влияние.

— Позволете да ви направя контрапредложение — каза Боудън. — Надявам се, че имате система за предупреждение на учениците със слаби бележки?

— Да — предпазливо се съгласи Галоша Ед. — Обяснение на Картите за промяна. Децата ги наричат „карти на провала“. Те ги получават, ако успехът им падне под седемдесет и пет процента. С други думи, ние даваме Картите за промяна само когато учениците получават двойка или единица по даден предмет.

— Много добре — рече Боудън. — Ето моето предложение: ако момчето получи една от тези карти… една-едничка — той вдигна щръкналия си пръст, — ще съобщя на моя син и на жена му за вашите консултации. Ще отида и по-далече. — Той произнесе „даече“. — Ако момчето получи една от картите на провала през април…

— Всъщност ние ги даваме през май.

— Нима? Ако тогава той получи една карта, гарантирам ви, че те ще приемат предложението ви за консултации. Те са загрижени за сина си, мистър Френч. Но сега така са се омотали в собствените си проблеми… — Той сви рамене.

— Разбирам.

— Нека им дадем малко време да си пооправят нещата. Човек се измъква сам, като дърпа връзките на собствените си обувки… това е американският начин, нали?

— Да, струва ми се, че е така — каза му Галоша Ед след кратко размишление и бърз поглед към часовника, който му подсказваше, че след пет минути има друга среща. — Приемам предложението.

Той стана, стана и Боудън. Отново стиснаха ръце и Галоша Ед беше особено внимателен към ревматизма на старата генерация.

— Но за да остана честен докрай, трябва да ви кажа, че малцина ученици могат да се измъкнат от деветнайсетседмично затъване само за четири седмици в клас. Трябва да се прехвърлят огромни камари пръст — огромни камари. Подозирам, че ще стигнете до това с вашата дума, мистър Боудън.

Боудън пак пусна своята тънка объркваща усмивка.

— Така ли? — Той каза само това.

През целия разговор нещо смущаваше Галоша Ед и той сложи пръст в раната докато обядваше в кафето повече от час след излизането на „Лорд Питър“ с чадъра, акуратно окачен на ръката му.

Той и дядото на Тод бяха говорили повече от петнайсет минути, даже по-скоро двайсет, и Ед не си спомни поне веднъж старецът да е споменал внука си по име.

Тод стигна задъхан до пътеката на Дюсандър и остави колелото си на стойката. Беше излязъл от училище преди петнайсет минути. Прескочи стъпалата с един скок, отключи със собствения си ключ и през коридора мина бързо към слънчевата кухня. На лицето му беше запечатана смесица от ведра надежда и мрачни облаци. Поспря за миг на вратата на кухнята и стомахът му се сви, а гласните му струни се преплетоха, щом видя Дюсандър да се люлее с чаша бърбън в ръка. Седеше все още облечен в най-хубавия си костюм, ала с отпусната вратовръзка и изгубено горно копче на ризата. Лицето му се стори на Тод безизразно, гущерските му очи бяха полузатворени.

— Е? — успя най-подир да изрече Тод.

Дюсандър го остави да тръпне един дълъг миг, един миг, който за Тод продължи най-малко десет години. Сетне Дюсандър сложи предизвикателно чашата си до бутилката „Старо време“ и каза:

— Глупакът повярва на всичко.

Тод изпусна въздишка в креслив порив на облекчение.

Преди още да нададе втори вик, Дюсандър добави:

— Искаше твоите бедни, изстрадали родители да изтърпят едно педагогическо заседание в града. Беше доста настойчив.

— Исусе! Как… какво направи… как успя да оправиш нещата?

— Аз мисля бързо — отвърна Дюсандър. — Като момиченцето в разказа на Саки, измислицата върху дребните факти е една от най-силните ми страни. Обещах му, че твоите родители ще отидат на такова заседание, ако получиш поне една карта на провала през май.

Кръвта изчезна от лицето на Тод.

— Какво направи? — той почти пищеше. — От началото на срока се провалих два пъти по алгебра и веднъж на теста по история. — Той влезе в стаята, бледото му лице лъсна от пот. — Днес следобед ни изпитваха по френски и също се изложих. Зная, че се изложих. През цялото време си мислех само за проклетия Галош Ед и дали ще се разбереш с него. Добре, вие сте се разбрали — завърши той с горчивина. — Да не получа карта на провала? Сигурно ще получа пет или шест.

— Това беше най-доброто, което можех да сторя, без да си навлека подозрения — рече Дюсандър. — Тоя Френч, колкото и голям глупак да е, просто си върши работата. Сега ти свърши твоята.

— Какво искаш да кажеш? — лицето на Тод беше грозно и буреносно, гласът му звучеше рязко.

— Ще учиш. През следващите четири седмици ще учиш така, както не си учил през живота си. Нещо повече, в понеделник ще отидеш при всички свои учители и ще се извиниш за лошото си поведение досега. Ще…

— Това е невъзможно — заяви Тод. — Не можеш да го направиш, човече. Невъзможно е. Закъснявам с пет седмици по история и другите предмети. По алгебра изоставам с десет.

— Въпреки това — каза Дюсандър. Той си наля още уиски.

— Мислиш се за голям хитрец, нали? — кресна му Тод.

— Слушай, не можеш да ми заповядваш. Времето, когато си заповядвал, отдавна е минало. Загря ли? — Той рязко понижи глас. — Най-смъртоносното нещо, което ти се е случило през тези дни вкъщи, е липсата-на-лепенки-против-насекоми. Ти си един скапан дядка, който яде макарони, а дриска развалени яйца. Бас държа, че се напикаваш в леглото.

— Чуй какво ще ти кажа, сополанко — изрече спокойно Дюсандър. При тези думи главата на Тод рязко и сърдито се завъртя. — До днес — внимателно продължи Дюсандър, — беше възможно, напълно възможно да се отречеш от мен и да излезеш чистичък. Не вярвам да стигнеш до някаква работа с твоите нерви в сегашното им състояние, но да оставим това. Все пак щеше да е технически възможно. Ала нещата се промениха. Днес аз се представих за твоя дядо, някой си Виктор Боудън. Никой не прояви и най-малкото съмнение, че го направих с… как му казваха… с мълчаливото ти съгласие. Ако това стане известно, ще станеш по-чер от дявола. Няма да имаш оправдание. Днес се погрижих за това.

— Исках…

— Искаше! Ти искаше! — закрещя гръмогласно Дюсандър. — Твоите желания нямат значение, от твоите желания ме боли глава, твоите желания са като малки купчинки кучешки лайна в