Способен ученик (Лятото на покварата)

канализацията. Това, което искам от теб, е да разбереш положението, в което се намираме!

— Разбирам го — смънка Тод. Стисна здраво юмруци, докато Дюсандър крещеше срещу него — не беше свикнал да му викат. После отпусна пръсти и тъпо забеляза, че по дланите му са останали кървави дъги. Раните можеха да бъдат и много по-големи, ако през последните четири месеца не беше свикнал да си гризе ноктите, така предполагаше той.

— Добре. Сега ще се извиниш сърдечно и ще учиш. През свободното време ще учиш. Докато обядваш, ще учиш. След училище ще идваш тук и ще учиш, през почивните дни ще идваш тук и ще правиш същото.

— Не искам тук — бързо отсече Тод. — Искам вкъщи.

— Не. Вкъщи ще се туткаш и ще се размотаваш както досега. Когато си тук, ще те наблюдавам и ще следя какво правиш. Така мога да защитя собствения си интерес в тази работа. Мога да те изпитам. Мога да чуя уроците ти.

— Ако не искам да идвам тук, не можеш да ме накараш. Дюсандър отпи.

— Вярно. Нещата ще си вървят, както са вървели досега. Ще се провалиш. Тази ръководна личност Френч ще чака да се възползва от обещанието ми. Ако не го изпълня, ще извика родителите ти. Те ще се досетят, че добрият мистър Денкър се е представил за дядо ти по твоя молба. Ще научат за лошия ти успех. Те…

— Млъкни! Ще идвам.

— Вече си тук. Започни от алгебрата.

— Няма_ смисъл_. Тя е в петък следобед.

— Ще учиш всеки следобед — меко произнесе Дюсандър. — Започни от алгебрата.

Тод го погледна само за миг, преди да наведе очи и да извади учебника по алгебра от чантата си. Дюсандър забеляза в очите на момчето убийство. Не условно, а буквално убийство. Изминаха години от времето, когато беше виждал такива мрачни, изгарящи, несигурни погледи, ала човек никога не ги забравя. Помисли си, че сигурно щеше да го види и в собствените си очи в деня, когато зърна бялата и беззащитна шия на момчето, ако имаше насреща си огледало.

Трябва да се защитя — някак смаяно си помисли той. — Подценяването е за моя сметка.

Той изпи бърбъна, залюля се и погледна как момчето се свежда над уроците.

Към пет часа Тод се върна с колелото вкъщи. Чувстваше се смачкан, изцеден, очите му горяха от безсилна ярост.

Всеки път, когато погледът му се отклоняваше от печатния лист — от шантавия, неразбираем, шибан тъп свят на множества, подмножества и декартови координати — се обаждаше острият старчески глас на Дюсандър. Иначе той беше съвсем мълчалив, ако не се брои влудяващото шляпане с чехлите по пода и скърцането на люлеещия стол. Седеше си на мястото като лешояд, който очаква плячката му да издъхне. Защо се забърка в тази история? Помия, гадна помия! Беше понаучил нещичко този следобед, нещичко за теорията на множествата, на която го засякоха така жестоко точно преди Коледа и ударът попадна на място с шумно клъцване. Беше му невъзможно да си помисли, че може да научи достатъчно, за да се промъкне следващите седмици през дебрите на теста по алгебра даже с тройка.

Оставаха четири седмици до края на света.

На ъгъла видя сойка, паднала на тротоара. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Тя правеше напразни опити да се изправи на птичите си крака и да избяга с подскоци. Едното й крило беше прекършено и Тод предположи, че минаваща кола я е блъснала и я е хвърлила на тротоара като бълха. Едно от очите й, ситни като мъниста, гледаше нагоре към него.

Тод дълго не можа да откъсне поглед от сойката, а ръцете му леко стискаха дръжките на кормилото. Денят беше изцедил последната си топлина, въздухът беше студен. Момчето предполагаше, че приятелите му са се позабавлявали този следобед в игралната зала „Бейб Рут“ на Уолнат стрийт, може би в настолната игра на футбол, но най-вероятно са играли на кегли — три топки — шест фигури. Беше онова време на годината, когато започваш да си пробиваш път в бейзбола. От известно време се канеха да разтурят детския си отбор и да образуват неофициална градска лига. Имаше достатъчно родители, готови да се навъртат около игрището. Тод, разбира се, щеше да бъде питчър. Миналата година той стана звезда в Малката лига. Щеше да бъде питчър.

А сега какво? Трябваше да им каже не. Трябваше само да им каже: Момчета, аз се забърках с един военен престъпник. Хванах го право за макарите, и тогава — ха, ха, това ш,ви убие, момчета — тогава разбрах, че той ми държи топките толкова здраво, колкото аз неговите. Започнах да сънувам странни сънища и да се обливам в студена пот. Бележките ми отидоха по дяволите, аз ги фалшифицирах в бележника, за да не разберат нашите. Сега чета здравата за пръв път в живота си. Никак не се страхувам, че ще остана. Страхувам се да не отида в поправителен дом. Затова, момчета, няма да играя с вас в отбора тази година. Тъй стоят нещата, момчета.

Една ехидна усмивчица, която повече приличаше на подхилкването на Дюсандър, отколкото на неговата широка усмивка, раздвижи устните му. В нея нямаше ведрина, тя беше мрачна усмивка. Нямаше шега, нямаше вяра. Тя просто казваше: Тъй стоят нещата, момчета.

Той подкара велосипеда през сойката изискано бавно, като чуваше как перата й шумолят като вестник, а кухите й кости пращят под гумите. Върна се и мина повторно през нея. Тя още се бъхтеше. Той продължаваше да я мачка, караше напред-назад, напред-назад. Птицата вече престана да мърда, тя беше стъпкана, беше смачкана на пихтия, тя се отправи към огромния птичарник в небето, ала Тод все така си караше напред-назад през раздробеното й тяло. Той продължи така към пет минути и ехидната усмивчица не слезе от лицето му. Тъй стоят нещата, момчета.

10

Април 1975 година.

Старецът стоеше с широка усмивка насред пътеката между клетките, докато Дейв Клинджърман идеше да го посрещне. Бесният лай, който изпълваше въздуха, не му пречеше ни най-малко нито пък можеше да му попречи миризмата на козина и урина, както и джавкането и воят на стотици други изгубени животни, които се мятаха ту в единия, ту в другия край на мрежата. Клинджърман се отнесе към старото момче като човек, който обича кучетата — без пръчка. Усмивката му беше мека и приятна. Той подаде предпазливо подпухналата си ревматична ръка и Клинджърман я стисна в същия дух.

— Здравейте, сър — провикна се той. — Адски шумно, а?

— Не обръщам внимание — рече старецът. — Никакво внимание. Казвам се Артър Денкър.

— Клинджърман. Дейв Клинджърман.

— Приятно ми е да се срещна с вас, сър. Четох във вестниците и даже не ми се вярва, че вие изпращате кучета оттук. Сигурно съм разбрал погрешно. Наистина си мисля, че съм разбрал погрешно.

— Не, ние ги изпращаме, точно така — каза Дейв. — Ако не можем, трябва да ги унищожим. Шейсет дни, толкова ни дава правителството. Какъв срам! Елате в кабинета ми. По-спокойно е. И по-приятно мирише.

В кабинета Дейв чу история, която му беше позната и доста банална: Артър Денкър е прехвърлил седемдесетте. Пристигнал в Калифорния след смъртта на жена си. Не е богат, но се отнася грижливо към всичко, което има. Той е самотен. Единственият му приятел е едно момче, което понякога го навестява и му чете книги. В Германия имал хубаво санбернардско куче. Сега в Санто Донато има къща с голям заден двор. Дворът е ограден. И той прочел във вестника… възможно ли е той да…

— Нямаме никакви санбернари — обясни Дейв. — Свършват се бързо, защото са много мили с децата…

— О, разбирам. Нямах предвид да…