— Приятно ми е, мистър Френч — повтори Боудън и седна, като внимателно придърпа панталоните си. Сложи чадъра между краката си и се наведе напред като стар градски хищник, дошъл в кабинета на Галоша Ед Френч, за да бъде опечен. Той леко засегна старините, спомни си Галоша Ед, но това не беше сдъвканата интонация на английския последен клас, какъвто трябваше да е Уимсли, неговата беше по-широка, по европейска. Както и да е, приликата му с Тод беше поразителна. Особено в носа и очите.
— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза му Галоша Ед и седна на мястото си, — макар в такива случаи бащите и майките на учениците…
Започнаха с отворен гамбит, разбира се. Почти десетгодишният опит в работата с учениците го беше убедил, че когато лелята, чичото или дядото идваха на среща, това обикновено е знак за неприятности вкъщи, и то от онези, които в крайна сметка предизвикваха проблема. За Галоша Ед това дойде като облекчение. Семейните неприятности са досадни, ала за момче с интелигентността на Тод
— Да, разбира се — каза Боудън, като се опитваше да изглежда едновременно опечален и сърдит. — Синът ми и съпругата му ме помолиха да дойда и да поговоря за тези лоши работи с вас, мистър Френч. Внукът ми е добро момче, повярвайте ми. Тези неприятности с успеха са само временни.
— Е, всички се надяваме, че е така, нали? Можете да пушите, ако искате. Смята се, че е забранено в района на училището, но аз не го правя на въпрос.
— Благодаря.
Мистър Боудън извади смачкан пакет „Кемъл“ от вътрешния си джоб, сложи в устата си една от последните две цигари, които се прескачаха вътре, извади клечка „Дайъмънд Блу Тир“, драсна на една от черните си обувки и я запали. При първото всмукване се закашля със суха кашлица, угаси клечката и сложи почернелия остатък от нея в пепелника, който извади Галоша Ед. Галоша Ед следеше като омагьосан тоя ритуал, който изглеждаше толкова официален, колкото и обувките на стареца.
— Откъде да започнем? — запита Боудън, а напрегнатото му лице гледаше Галоша Ед през многобройните извивки на цигарения дим.
— Тъй — рече вежливо Галоша Ед, — самият факт, че идвате тук вместо родителите на Тод, ми подсказва нещо, нали разбирате?
— Да, предполагам, че е така. Много добре. — Той стисна юмруци. Цигарата между показалеца и средния пръст на дясната му ръка отиде малко напред. Той изправи гръб и леко повдигна брадичката си. Имаше нещо пруско в неговия начин на мислене, нещо, което го накара да си спомни старите военни филми от детството. — Синът ми и снаха ми имат неприятности вкъщи — продължи Боудън, като изговаряше старателно всяка дума. — Много големи неприятности, доколкото разбирам.
Очите му — старчески, но удивително ясни, следяха как Галоша Ед отваря папката, сложена върху попивателната на бюрото точно пред него. В нея имаше няколко листа хартия.
— И чувствате, че тези неприятности влияят върху успеха на Тод?
Боудън се наведе напред най-малко петнайсет сантиметра. Сините му очи не изпускаха кафявите очи на Галоша Ед. Настъпи тежка напрегната пауза, сетне Боудън каза:
— Майката пие.
Той възстанови предишното си положение и застана прав като шомпъл.
— О! — каза Ед.
— Да — потвърди Боудън и кимна решително. — Момчето ми каза, че два пъти се връщало вкъщи и я намирало захлупена на кухненската маса. То знае как синът ми се отнася към пиенето и често си готви обеда само. Дава й да пие много кафе, та поне да се събуди, когато се връща Ричард.
— Лошо! — каза Галоша Ед, макар да беше чувал и по-лоши неща — майки, които си бият хероин, бащи, които са си втълпили в главите, че трябва да бъхтят дъщерите си… или пък синовете си. — Мислила ли е мисис Боудън да потърси професионална помощ за нейния проблем?
— Момчето се мъчи да я убеди, че това е най-добрият изход. Тя се срамува, така си мисля. Ако й се даде малко време… — Той направи движение с цигарата и остави кръгче цигарен дим, който се разсея във въздуха. — Разбирате ли?
— Да, разбирам — кимна Галоша Ед, тайно възхитен от жеста, който пусна кръгче дим. — Синът ви… бащата на Тод…
— И той не е без кусури — каза прегракнало Боудън. — Часовете на работа, нередовното хранене, нощите, когато трябва да излезе внезапно… ще ви кажа, мистър Френч, той по-скоро е венчан за работата, отколкото за Моника.
Възпитан съм във вяра, че за човек семейството е преди всичко. За вас не е ли така?
— Точно така — сърдечно отвърна Галоша Ед. Неговият баща беше нощен пазач в огромни складове в Лос Анджелис и той виждаше татко си само в почивните дни и през ваканциите.
— Това е другата страна на проблема — рече Боудън.
Галоша Ед кимна и се замисли за момент.
— А как стои въпросът с другия ви син, мистър Боудън? Ъ… — Той погледна в папката. — Харълд, чичото на Тод.
— Хари и Дебора сега са в Минесота — каза Боудън. — Той си е извоювал добро положение в Медицинския факултет на Университета. Ще му бъде трудно да напусне, много нечестно е да искам това от него. — Лицето му придоби праведен израз. — Хари и жена му имат щастлив семеен живот.
— Разбирам. — Галоша Ед надникна пак за малко в папката и я затвори. — Мистър Боудън, аз високо ценя вашата искреност. Ще бъда също така откровен.
— Благодаря — каза мъжествено Боудън.
— На равнището на съвета ние не можем да направим за нашите ученици това, което ни се иска. Тук имаме шест съветника и всеки от тях носи тежестта на повече от сто ученици. Най-новият ми колега Хепбърн има сто и петнайсет. На тази възраст в цялото общество всички деца имат нужда от помощ.
— Разбира се. — Боудън със замах угаси цигарата си в пепелника и сви още по-силно юмруци.
— Понякога лошите неща стигат до нас. Домашната среда и наркотиците са две от най-често срещаните причини. Тод поне не е замесен с разни треви и други гадости.
— Опазил ни господ!
— Понякога — поде Галоша Ед — ние просто нищо не можем да направим. Това ни потиска, но то е факт от живота. Обикновено слагат прът в машината ни побойниците в клас, мрачните затворени деца, онези, които даже отказват да опитат с помощ. Те са горещи глави, които чакат системата да ги преведе през бележките или чакат да пораснат, за да драснат без знанието на родителите си, да отидат в армията, да си намерят работа на някоя въртележка или да се оженят за приятелките си. Аз съм смаян. В нашата система, както казват, не всички колела са смазани добре.
Високо ценя вашата откровеност.
— Сърцето ти се къса да гледаш как машината мачка момче като Тод. Той бяга от час, пропуснал е общо деветдесет и два часа от изтеклата година и това го поставя сред застрашените ученици. От английски е пропуснал най-много. Той има вкус към писането, а това е нещо особено сред поколението на децата, които си мислят, че културата започва пред телевизора и свършва в кварталното кино. Говорих с жената, която му е била класен ръководител миналата година. Твърдеше, че Тод е написал най-хубавото съчинение, което е виждала за двайсет години като учител. Темата била за германските лагери на смъртта през Втората световна война. Писала му шест плюс — единствената оценка, която е дала на ученик за двайсет години.
— Четох я — кимна Боудън. — Беше чудесна.
— Той показва способности над средните в науките за живота и обществото и ако това не е най- големият сапунен мехур на века, всичките му бележки са на нивото на доброто старо училище… до тази година. Това е цялата история в нейната сърцевина.
— Да.
— Адски мразя да гледам как Тод се плъзга по наклонената плоскост, мистър Боудън. А лятното училище… е, нали ви казах, ще бъда откровен. Лятното училище носи на момчета като Тод повече вреда, отколкото полза. Летните занятия в прогимназията са зоопарк. Пълно е с маймуни и лаещи хиени, а за капак на всичко имате и пълен комплект изчезнали безкрили птици. Неприятна компания за момче като Тод.
— Безспорно.
