Способен ученик (Лятото на покварата)

— Четиринайсет от идния месец. Не е толкова малък. Малко подранил, може би, но не толкова малък.

— Ти на колко години беше?

— На четиринайсет или петнайсет. Не помня точно. Спомням си, че се събуждах и мислех, че ще умра и ще се възнеса в небесата.

— Бил си по-голям, отколкото е сега Тод.

— Всичко това започна по-отрано. Може би от млякото… или от флуорида. Знаеш ли, че в тоалетните на момичетата, които построихме в Джаксън Парк миналата година, слагат дамски превръзки? А това е начално училище. Средната възраст на учениците е единайсет години. На колко години беше, когато ти дойде?

— Не помня — промълви тя. — Зная само, че сънищата на Тод не са като… като да умреш и да се възнесеш в небесата.

— Питала ли си го за сънищата?

— Само веднъж. Преди около шест седмици. Ти беше отишъл да играеш голф с онзи ужасен Ърни Джейкъбс.

— Онзи ужасен Ърни Джейкъбс се кани да ме направи пълноправен партньор от 1977 година, ако не хвърли топа преди това с високата си русокоса секретарка. Впрочем, той винаги плаща разходите за играта. И какво каза Тод?

— Че не помни нищо. Но нещо като… сянка мина по лицето му. Мисля, че наистина си спомни.

— Моника, аз не помня всичко от скъпата ми мъртва младост, но много добре помня това, че полюциите не винаги са приятни. Всъщност те могат да бъдат съвсем неприятни.

— Защо?

— Заради вината. Всички видове вина. Може би някои от тези чувства идват от бебето, което изведнъж открива, че е лошо да подмокриш леглото. После нещата, свързани със секса. Кой знае кое предизвиква полюциите? В автобуса ли става това? Или когато гледаш под полата на някое момиче в учебната стая? Не зная. Единственият случай, който наистина помня, беше на брега на басейна. Паднах във водата и си загубих гащите.

— Оправи ли се? — попита тя, като хихикаше тихичко.

— Да. Ако момчето не иска да говори с теб за своите неприятности, не го принуждавай.

— Ние адски се стараем да го отгледаме без тази ненужна вина.

— Не можеш да я избегнеш. Той я носи от училище в къщи като настинките, които хващаше в първи клас. От приятели, от начина, по който учителите преподават. Може и да го е получил от баща ми. „Не го пипай нощем, Тод, или ръцете ти ще се покрият с косми. Ще ослепееш и ще изгубиш паметта си, а след време това нещо ще почернее и ще се скапе. Внимавай, Тод!“

— Дик Боудън! Баща ти никога няма…

— Няма ли? Така твърдеше. Също като полската ти баба, която казвала, че ако събудиш някого от кошмар, може да превърти. Казваше ми да избърсвам преди сядане дъската в обществените тоалетни, за да не хвана „някоя зараза от хората“. Искаше да каже сифилис, струва ми се. Бас държа, че и баба ти е давала подобни съвети.

— Не, даваше ги майка ми — разсеяно го поправи тя. — Казваше ми винаги да пускам водата. Затова слизам долу.

— И все пак това ме буди — промърмори Дик.

— Какво?

— Нищо.

Този път той вече щеше да заспи, когато тя отново го извика по име.

— Какво? — малко нетърпеливо запита той.

— Ти даже не предполагаш… о, това няма значение. Спи, спи!

— Не, като започнеш, кажи си до край. Аз даже не предполагам какво?

— Този старец, мистър Денкър. Не мислиш ли, че Тод се среща прекалено често с него, а? Той като че… о, не зная… пълни главата на Тод с разни глупости.

— Истински солиден ужас — рече Дик. — Денят, в който Есенските моторни заводи паднаха под квотата. — Той тихичко зацвили.

— Това беше само една мисъл. — Гласът й звучеше сподавено. Завивките зашумоляха, когато се обърна на другата страна. — Извинявай, че те безпокоя.

Той сложи ръка на голото й рамо.

— Ще ти кажа нещо, мила — подхвана той и спря за момент, като внимателно обмисляше и подбираше думите си. — И аз понякога съм се тревожил за Тод. Не за същите неща, които те безпокоят, но тревогата си е тревога, нали?

Тя се обърна към него.

— А за какво?

— Ами, аз израснах доста по-различен от него. Баща ми имаше магазин. Бакалинът Вик, така му викаха всички. Имаше тефтер, където вписваше имената на всички, които купуваха на вересия, и колко му дължеше всеки. Знаеш ли как наричаше тефтера?

— Не. — Дик рядко разправяше за детството си и тя мислеше, че е било тъжно. Сега слушаше внимателно.

— Наричаше го „Книга на лявата ръка“. Казваше, че дясната ръка е бизнесът, но дясната ръка не трябва да знае какво прави лявата. Казваше, че ако дясната ръка знае, тя вероятно ще грабне сатъра и направо ще отсече лявата.

— Никога не си ми казвал това.

— Знаеш ли, в началото, когато се оженихме, аз не харесвах много стареца. Вярно е, в повечето случаи той не ми харесваше. Все не можех да загрея защо аз трябва да нося подарени панталони, а мисис Мазурски може да вземе шунка на кредит с изтърканите приказки, че мъжът й се връща на работа от другата седмица. Единствената работа, която шибаното пиянде Бил Мазурски вършеше, беше да държи бутилката, за да не изчезне някъде. През онези дни исках само да се изскубна от средата, да скъсам с живота на моя старец. Изкарвах добри бележки, занимавах се със спорт, който всъщност не ми харесваше, и получих стипендия в университета. Бях адски сигурен, че съм в горните десет процента на класа, защото единствената книга на лявата ръка, която колежите пазеха в онези дни, беше за войниците, отиващи на война. Татко изпрати пари за учебници, но други пари получих от него само в един случай: когато изпаднах в паника и му писах, че са ме скъсали по френски. Тогава те срещнах. По-късно мистър Холек от махалата ми каза, че татко му сложил запор за колата, за да избие тези двеста долара. Сега имам теб, имам и Тод. Винаги съм го мислил за дяволски добро момче и правех така, че да му осигуря всичко необходимо… всяко нещо, което ще му помогне да стане добър човек. Често се смеех на оня стар виц за човека, който искал синът му да е по- добър, отколкото бил всъщност, ала с напредването на възрастта това ми изглежда все по-малко смешно и по-вярно. Никога не съм искал Тод да носи подарени панталони, за да може жената на пияницата да получава шунка на кредит. Разбираш ли?

— Да, разбирам — каза тя спокойно.

— По-късно, преди десетина години, тъкмо преди моят старец да се умори от борбата с новите хора в града и да се пенсионира, получи слаб удар. Влезе за десет дни в болница. Комшиите от махалата — гвинейци, шваби, някои от онези момчета, които се поразшетаха през 1955 година — взеха, че му платиха болничната сметка. Всеки шибан цент. Не можех да повярвам. Държаха бакалницата отворена. Фиона Кастелано уговори четири-пет нейни приятели да дават дежурство. Когато моят старец се върна от болницата, всичко излезе до последния цент.

— Уха — каза тя много деликатно.

— И знаеш ли какво ми каза моят старец? Винаги се е страхувал, че ще остарее. Че самият той ще стане наплашен и жалък. Че ще влезе в болница и няма да си върже сметките. Че ще умре. Каза, че след удара вече не се страхува. Надяваше се, че ще умре добре. „Искаш да кажеш, че ще умреш щастлив, татко?“ — попитах го. „Не“ — каза ми. — „Не мисля, че някой умира щастлив, Дики“. Винаги ме наричаше Дики и още ме нарича така. Това е нещо, с което, струва ми се, никога няма да свикна. Каза, че според него никой не