Способен ученик (Лятото на покварата)

Някъде далеч от него гласът на Дюсандър отбелязваше пулса, кръвното налягане, дишането, алфа- вълните, броя на тласъците.

Когато върховната наслада започна да нараства в него, Тод се вцепени и стисна крушата. Очите й, които до сега бяха затворени, щяха да изскочат от орбитите си. Езикът й се замята в розовата кухина на устата. Ръцете и краката й се блъскаха. Но истинската сила се усещаше в тялото, то се надигаше и отпускаше, разтърсваше се, всеки мускул

(о, всеки мускул всеки мускул се напряга всеки)

всеки мускул и усещането за върховната наслада беше

(екстаз)

о, то беше, то беше

(краят на думата избухна като гръм).

Той се събуди от тоя трясък и от звука на дъжда. Лежеше свит като тъмна топка в единия край на леглото, а сърцето му биеше с ритъма на спринтьор. В долната си част коремът му беше покрит с гореща лепкава течност. За миг го обхвана панически ужас, като си помисли, че кръвта му изтича и ще умре… сетне разбра какво всъщност е станало и го обзе плахо, гадно отвращение. Семе. Сперма. Изпразване. Сокът на джунглата. Думи от оградите, от съблекалните, от стените на тоалетните по бензиностанциите. В тях нямаше нищо от това, което жадуваше.

Ръцете му се свиха безпомощно в юмруци. Кулминацията от съня се върна при него малко поизбледняла, безсмислена, плашеща. Тялото му тръпнеше и бавно се отдръпваше от върховната точка. Последната сцена от съня беше отвратителна и някак си натрапчива като неочаквана хапка от тропичен плод, когато след закъснение от една секунда разбираш, че вкусът му е изумително сладък само защото плодът е гнил.

Тогава му дойде наум какво ще направи.

Имаше само един начин да намери отново пътя към себе си. Трябваше да убие Дюсандър. Това беше единствения начин. Играта свърши, времето на приказките мина. Идваше оцеляването.

— Убий го и всичко ще свърши — прошепна той в мрака, а вън валеше дъжд и спермата засъхваше на корема му. С шепота успя да го почувства истински.

Дюсандър винаги държеше три-четири бутилки „Старо време“ на лавицата над стръмната стълба към мазето. Той ще отиде до вратата, която понякога е полупритворена, а по-често не е, и ще слезе две стъпала. После ще се наклони, ще сложи едната си ръка на лавицата, а с другата ще сграбчи пълната бутилка за гърлото. Подът на мазето няма настилка, ала пръстта е добре трамбована и Дюсандър със своята по-скоро пруска, отколкото германска ефективност я мажеше с някакви препарати, за да не се завъдят буболечки. Циментов или не, стари кости лесно се трошат. На старите хора им се случват нещастия. Прегледът след смъртта ще покаже, че „мистър Денкър“ се е налял до козирката, когато е „паднал“.

Какво стана, Тод?

Той не ми отвори и аз си послужих с ключа, който ми даде. Понякога той заспива. Отидох в кухнята и видях, че вратата към мазето е отворена. Слязох по стълбите и той… той…

После, разбира се, сълзи.

Ще свърши работа.

Той ще се върне към себе си.

Тод дълго лежа буден в мрака и слушаше как бурята се оттегля на запад, към Тихия океан, унесен в тайнственото шумолене на дъжда. Мислеше, че ще остане буден до края на нощта, като остава все над нея. Ала само след няколко секунди той заспа без сънища с юмрук, свит под брадата. На първи май се събуди напълно отпочинал. Това му се случваше за първи път от месеци насам.

11

Май 1975 година.

За Тод този петък беше най-дългият през целия му живот. Той седеше в часовете по различни предмети и не чуваше нищо, чакаше само последните пет минути, когато учителят или учителката ще извади малко снопче карти на провала и ще ги раздаде. Всеки път, когато учителят наближаваше до масата на Тод с купчинката карти, го втрисаше. Всеки път, когато той или тя минаваше, без да спре, усещаше замайване и стигаше до границата на истерията.

Най-зле се чувстваше по алгебра. Сторман се приближи… поколеба се… и точно когато Тод беше сигурен, че ще отмине, остави една карта на провала, обърната с лице към масата. Тод я погледна студено, останал почти без чувства. Сега, когато това вече стана, усещаше само студ. Е, това е, помисли си. Точка, игра, сет, мач. Освен ако Дюсандър е измислил нещо друго. В което се съмнявам.

Обърна картата без особен интерес да види колко не му достигат да изкара своята четворка. Трябваше да е някъде близо до нея, но старият Стоуни Сторман не пуска гювеч. Погледна мястото на оценките и видя, че е съвсем празно. В графата за КОМЕНТАР имаше следното съобщение: Много се радвам, че не трябва да ти давам една такава истинска. Сторман.

Замайването отново се върна, този път по-жестоко, главата му бучеше като балон, пълен с хелий. Той се вкопчи в краищата на масата с всички сили, като си повтаряше едно и също с напълно завладялата го настойчивост: Няма да се провалиш, няма да се провалиш, няма да се провалиш. Малко по малко вълните на световъртежа отминаха и той овладя желанието си да изтича между редиците след Сторман и да му извади очите с току-що подострения молив, който държеше в ръка. И докато си мислеше, цялото му лице оставаше съсредоточено бледо. Единственият признак, че нещо става в него, беше лекият тик на едното му око.

Учебната седмица свърши след петнайсет минути. Тод бавно се въртеше край зданието, дето държаха велосипедите. Вървеше с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете, а учебниците си носеше под мишницата на дясната си ръка, безразличен към тичащите и кресливи ученици. Хвърли учебниците в коша на колелото, отключи своя Шуин и го подкара. Отиваше към къщата на Дюсандър.

Днес, помисли си той._ Днес е твоят ден, старче._

— И тъй — каза Дюсандър и наля бърбън в чашата си, когато Тод влезе в кухнята, — обвиняемият се връща от подсъдимата скамейка. Какво казаха те, затворнико?

Беше облечен с хавлия, а на краката си носеше чифт мъхнати вълнени чорапи, които стигаха до средата на пищялите му. С такива чорапи, помисли си Тод, човек лесно се подхлъзва. Той стрелна с поглед бутилката „Старо време“, която Дюсандър обработваше в момента. От питието бяха останали само три пръста.

— Без единици, без двойки, без карти на провала — отговори Тод. — През юни бележките ми ще са още по-добри. През този срок ще имам само петици и шестици, ако продължа да уча така.

— Ще продължиш да учиш, разбира се — съгласи се Дюсандър. — И дотам ще стигнем. — Той отпи и отново наля бърбън в чашата си. — Тая работа трябва да се полее.

Езикът му леко се заплиташе, много малко, за да си личи, ала Тод знаеше, че дъртият пръч е пиян както винаги. Да, днес. Това ще стане днес.

Ала оставаше невъзмутим.

— Ще празнуваме свински лайна — рече той на Дюсандър.

— Боя се, че момчето за доставка вкъщи още не е дошло с белугата и трюфелите — заяви Дюсандър, без да му обръща внимание. — Тия дни на помощ не може да се разчита. Какво ще кажеш за малко бисквити „Риц“ и сирене „Вилвиита“, докато чакаме?

— Добре — рече Тод. — Каквото и да е.

Дюсандър стана, блъсна си коляното в масата и потрепери от болка. Отиде до хладилника. Извади сирене, взе ножа от чекмеджето, сетне подноса от бюфета и пакет бисквити „Риц“ от кутията за хляба.

— Всичко е грижливо инжектирано с пруска киселина — обясни той на Тод, когато сложи сиренето й бисквитите на масата. Той се ухили и Тод видя, че и днес не си е сложил ченето. Карай да върви, ухили му се Тод. — Толкова е спокойно днес! — възкликна Дюсандър. — А можеше да се очаква, че само ще се премяташ през глава в коридора. — Той изпразни остатъка от бутилката в чашата си, отпи и облиза устни.