Способен ученик (Лятото на покварата)

— Сигурно още съм гипсиран — каза Тод и отхапа парче бисквита. Много отдавна бе престанал да отказва на Дюсандър, когато му предлага храна. Дюсандър си мислеше, че е оставил писмо на някой приятел. Писмото беше блъф, естествено; приятели се намираха, но сред тях нямаше нито един, на който да вярва толкова много. Той предполагаше, че Дюсандър отдавна се е досетил, ала знаеше, че старецът не ще посмее да се усъмни пред прага на едно изключително изпитание като убийството.

— За какво да си поговорим днес? — осведоми се Дюсандър, като гаврътна остатъка от бърбъна. — Днес ти позволявам да не учиш, това харесва ли ти? А? А?

Когато пиеше, акцентът му ставаше по-силен. Тод намрази този акцент, ала сега той се чувстваше добре с него. Чувстваше се добре във всяко отношение. През цялото време се чувстваше много спокоен. Погледна ръцете си, ръцете, които ще бутнат. Те изглеждаха такива, каквито са си били винаги. Не трепереха, бяха съвсем спокойни.

— Не ме интересува — каза Тод. — За каквото щеш.

— Искаш ли да ти разкажа за специалния сапун, който правехме? За нашите експерименти с хомосексуалистите? Или може би искаш да чуеш как се измъкнах от Берлин, след като бях достатъчно глупав да се върна? Това е интересна история, мога да ти я разкажа. — Той показа безмълвно как бръсне едната си четинеста буза и се разсмя.

— Разкажи каквото и да е — рече Тод. — Наистина.

Той следеше как Дюсандър оглежда празната бутилка и после става, като я държи в едната си ръка.

Дюсандър я занесе до кошчето за боклука и я пусна вътре.

— Не, хайде да оставим тези неща — промърмори Дюсандър. — Нещо не си в настроение. — Той постоя замислен до кошчето, сетне прекоси кухнята и отиде към вратата на мазето. Вълнените му чорапи зашушнаха по олющения линолеум. — Мисля днес да ти разкажа историята на един старец, който беше уплашен.

Дюсандър отвори вратата към избата. Сега беше с гръб към масата. Тод седеше кротко.

— Той се страхуваше — продължи Дюсандър, — от някакво момче, което по един странен начин беше негов приятел. Хитро момче. Майка му наричаше момчето „способен ученик“ и старецът вече беше открил, че е наистина способен ученик… макар и не в този смисъл, както си мислеше майка му.

Дюсандър търсеше пипнешком старовремския електрически ключ на стената, опитвайки се да го завърти с подутите си непохватни пръсти. Тод тръгна, по-скоро се плъзна по линолеума, като избягваше да стъпва на местата, които пукаха или скърцаха. Вече познаваше тази кухня като своята собствена. Може би и по- добре.

— Отначало момчето не беше приятел на стареца — каза Дюсандър. Най-подир той успя да завърти ключа. Слезе на първото стъпало много внимателно, като пияч-ветеран. — Отначало старецът не харесваше много неща в момчето. После той стигна до… до радостта от неговата компания, макар че тук имаше силен елемент на неприязън.

Сега той гледаше към лавицата и все още държеше парапета. Тод, съвсем хладнокръвен — не, сега той беше леденостуден — застана зад него и прецени възможността за едно силно тласване, при което Дюсандър ще изпусне парапета. Реши да изчака, докато Дюсандър се наклони напред.

— Част от насладата на стареца идваше от чувството за равновесие — продължи замислено Дюсандър. — Нали разбираш, момчето и старецът се бяха вчепкали във взаимна мъртва хватка. Всеки знаеше по нещо, което другият искаше да запази в тайна. И тогава… е, тогава старецът прозря, че нещата са се променили. Да. Той поотслаби силата на хватката — част от нея или цялата, зависеше от това колко отчаяно и колко умно можеше да бъде момчето. През една дълга и безсънна нощ на стареца му текна, че няма да е зле за него да приложи нова хватка към момчето. За собствената му безопасност.

Сега Дюсандър пусна парапета и се наведе над стъпалата на стълбището към мазето, ала Тод остана съвсем неподвижен. Мъртвешкият студ вътре в него се изпари, смени го розов изблик на ярост и объркване. Когато Дюсандър хвана пълната бутилка, Тод си помисли със злоба, че старецът има най-зловонното мазе в целия град въпреки смазката, с която покриваше пода. То смърдеше, сякаш някой е пукнал вътре.

— И тогава старецът стана веднага от леглото си. Какво е сънят за един стар човек? Едно нищо. Той седна на малкото си бюро с мисълта колко хитро беше забъркал момчето в много престъпления, минали през неговата собствена глава. Седеше и мислеше колко упорито учеше момчето, как изключително упорито се трудеше да си повиши бележките. И как когато си оправи успеха, то вече няма да има нужда от живия старец. И ако старецът умре, момчето ще се освободи.

Сега той се обърна, хванал за гърлото пълна бутилка „Старо време“.

— Чух те, разбра ли? — рече той почти нежно. — От мига, в който бутна стола и стана. Не си толкова спокоен, колкото си въобразяваш, момче. Поне засега.

Тод мълчеше.

— И тъй — продължи Дюсандър, стъпвайки обратно в кухнята и затваряйки вратата зад себе си, — старецът написа всичко на хартия, nicht wahr6? Написа го на хартия от първата дума до последната. Когато той свърши, вече се зазоряваше и ръката го щракаше от ревматизма, от проклетия ревматизъм, но той се чувстваше добре за първи път от много седмици насам. Чувстваше се в безопасност. Върна се в леглото и спа до следобед. Всъщност ако беше спал малко повече, щеше да изпусне любимата си „Обща болница“.

Той пак се върна към люлеещия се стол. Извади стар сгъваем нож с пожълтяла дръжка от слонова кост и започна да реже с болезнен вид пластмасовата обвивка, която покриваше гърлото на бутилката с бърбън.

— На другия ден старецът облече най-хубавия си костюм и отиде в банката, където държеше скромните си спестявания. Поприказва си с един от банковите чиновници, който отговори на всичките въпроси на стареца най-задоволително. И нае една касетка. Банковият чиновник обясни на стареца, че ще получи ключ, банката също ще има ключ. За отваряне на касата трябват двата ключа. Никой освен стареца няма право да използва неговия ключ без подписано и нотариално заверено пълномощно от самия старец. С едно изключение.

Дюсандър се усмихна беззъбо пред бялото угрижено лице на Тод Боудън.

— Изключението се прави в случай, че умре наемателят на касетката — произнесе той. С поглед към Тод и все така усмихнат, Дюсандър сложи сгъваемия нож в джоба на хавлията си, отви капачката на бутилката и отново си наля бърбън в чашата.

— И какво става после?

— После касетката се отваря в присъствието на банков представител и представител от службата на Държавното съкровище. Съдържанието на кутията се инвентаризира. В този случай те ще намерят само документ от дванайсет страници. Необлагаем, но изключително интересен.

Ръцете на Тод плъзнаха една към друга и пръстите им се сплетоха здраво.

— Не си направил това — изрече той с учуден и недоверчив глас. Това беше глас на човек, който гледа как някой ходи по тавана. — Не си… не си направил това.

— Мое момче — благо каза Дюсандър, — аз го направих.

— Но… аз… ти… — Гласът му внезапно се извиси до агонизиращ крясък. — Ти си стар. Не знаеш ли, че си стар! Можеш да умреш! Можеш да умреш всеки миг!

Дюсандър стана. Отиде до една от кухненските секции и извади малка чаша. Някога тя беше пълна със смес, в която танцуваха картонени герои. Тод ги позна всичките: Фред и Уилма Флингстоун, Барни и Бети Ръбъл, Пеблс и Бам-Бам. Беше израснал с тях. Той гледаше как Дюсандър съвсем церемониално избърсва чашата с кърпа за чинии. Гледаше как Дюсандър налива един пръст бърбън в нея.

— Това за какво е? — промърмори Тод. — Аз не пия. Пиенето е за дърти скапаняци като теб.

— Вдигни чаша, момче. Случаят е особен. Днес ще пиеш.

Тод дълго го гледа, сетне взе чашата. Дюсандър чукна с дяволит вид евтината си керамична чаша в неговата.