— Вдигам тост, момче, за дългия живот! Дълъг живот за двама ни!
Тод го изпи. Имаше вкус на неприятно лекарство, което запали огън вътре в него.
— Не мога да повярвам, че по цял ден пиеш тая помия — изтръгна се от устата му. Сложи чашата на масата и потръпна. — Трябва да го зарежеш. Да зарежеш пиенето и пушенето.
— Твоята грижа за здравето ми е трогателна — каза Дюсандър. Той извади смачкан пакет цигари от същия джоб на хавлията, в който изчезна сгъваемият нож. — Аз съм не по-малко загрижен за твоето здраве, момче. Почти всеки ден чета във вестниците за велосипедисти, премазани на оживените кръстовища. Трябва да зарежеш колелото. Трябва да ходиш. Или да пътуваш с автобус като мен.
— Я се еби! — избухна Тод.
— Мое момче — Дюсандър си наля бърбън и отново се разсмя, — ние се ебем взаимно. Не знаеше ли това?
Около една седмица по-късно той седеше на бракувана пощенска платформа в изоставеното депо. От време на време хвърляше парчета сгурия по ръждясалите, обрасли в бурени вагони.
И тъй като разсъждаваше логично, логичният отговор дойде пръв. Няма никакъв смисъл. Рано или късно Дюсандър ще умре и като се има предвид неговите навици, това ще бъде скоро. Дали ще го убие или Дюсандър ще умре от сърдечен удар във ваната си, всичко ще излезе на бял свят. Така поне ще има удоволствието да извие шията на стария хищник.
Рано или късно, това изглеждаше логично.
А може да стане и късно, помисли си Тод.
Някъде отдолу се чу неясно сумтене.
Тод скочи на крака и пусна шепата сгурия, която държеше в ръка. Сумтенето се чу отново.
Той застина, готов да офейка, но сумтенето вече не се чуваше. На деветстотин метра оттук магистрала с осем платна се простираше до хоризонта над тази буренясала и задръстена с ръждиви отпадъци задънена улица с нейните пустеещи сгради, с ръждиви циклонови огради и изкорубените, прогнили вагони. По магистралата колите се плъзгаха под слънцето като екзотични твърдотели бръмбари.
Осем платна в движението нататък, а тук никой освен Тод, няколко птици… и нещо, което сумти.
Той се наведе внимателно с ръце на коленете и надникна под седалките. Там един пияница се търкаляше сред пожълтелите плевели, празни консервни кутии и прашни стари бутилки. Невъзможно беше да определи на каква възраст е; Тод му даде от трийсет до четиристотин години. Носеше тениска на ивици, изцапана със засъхнали петна от повръщане, зелени панталони, бая широчки за него, и обувки от сива кожа, скъсани на стотина места. Тод си помисли, че смърди като мазето на Дюсандър.
Пияницата отвори зачервените си очи и се вторачи в Тод с бледо подобие на почуда. Както става в такива случаи, Тод помисли за ножа на швейцарската армия модел „Англер“ в джоба си. Откри го в спортния магазин в Редондо Бийч миналата година. В главата му прозвучаха думите на продавача, който го обслужваше:
Хиляда и петстотин на година.
Пъхна ръка в джоба си и сграбчи ножа. Окото на неговия разум видя как сгъваемият нож на Дюсандър разкъсва обвивката около гърлото на бутилката с бърбън. Миг след това усети, че е настъпила ерекция.
Обзе го хладен ужас.
Пияницата прокара ръка по напуканите си устни и ги облиза с език, боядисан завинаги от тютюна в мрачен жълт цвят.
— Да ти се намират десет цента, момче?
Тод го погледна с безразличие.
— Отивам в Лос Анджелис. Трябва ми някой цент за автобуса. Имам среща. Имам предложенийце за работа. Хубаво момче като теб трябва да има десет цента. Може да ти се намира и четвърт долар.
Гласът на пияницата се сниши. Превърна се в доверителен, мрачен шепот.
— За долар ще ти го духам, както не ти го е духал никой. Ще ти изкарам акъла, момче, ти ще…
Тод извади ръка от джоба си. Не знаеше какво има в нея, докато не я отвори. Две по четвърт долар. Две десетцентови. Петцентова. Няколко съвсем дребни. Запокити ги срещу пияницата и избяга.
12
Юни 1975 година.
Тод Боудън, вече на четиринайсет години, наближи с велосипеда алеята към дома на Дюсандър и изправи колелото на стойката. Лосанджелиският
Някъде наблизо се чуваше натрапчивия трясък на сенокосачка. Погледна тревата в двора на Дюсандър и видя, че трябва да се окоси; трябваше да му каже да си вземе момче с машина. Напоследък Дюсандър много често забравяше дребните неща от тоя сорт. Може би това беше старческо забравяне. А може би „Старото време“ му се отразяваше на мозъка. Такива мисли на възрастен човек се въртяха в главата на едно четиринайсетгодишно момче, но такива възрастни мисли не го спохождаха поединично. Тези дни му се явиха много мисли на възрастен човек. Повечето от тях не бяха чак толкова велики.
Той влезе вътре.
Изпита, както обикновено, мига на хладен ужас, когато пристъпи в кухнята и видя Дюсандър леко смъкнат настрани в люлеещия се стол. Чашата му и полуизпитата бутилка с бърбън стояха на масата. Догорялата му цигара беше пробила дупка в кутията от майонеза, където се търкаляха смачкани още няколко фаса. Устата на Дюсандър зееше. Лицето му бе прежълтяло. Големите му ръце падаха безжизнено над облегалките на стола. Нищо не показваше, че диша.
— Дюсандър — извика момчето малко дрезгаво. — Стани и засияй, Дюсандър.
Усети вълна от облекчение, когато старецът се стресна, премигна и най-подир се поизправи.
— Ти ли си? Толкова рано?
— Пуснаха ни по-рано за последния учебен ден — обясни Тод. Той показа догорялата цигара в кутията от майонеза. — Някой ден така ще подпалиш къщата.
— Може би — каза с безразличие Дюсандър. Подири с ръка цигарите и извади една от пакета. Цигарата дълго се търкаля по края на масата, преди Дюсандър да успее да я хване. Запали я. Връхлетя го продължителен пристъп на кашлица и Тод потръпна от отвращение. Когато старецът наистина пушеше, Тод едва ли не очакваше да избълва сивочерни парчета от белите си дробове върху масата, и ако това станеше, вероятно щеше да се ухили.
Най-сетне кашлицата понамаля дотолкова, че позволи на Дюсандър да каже:
— Какво правихте днес?
— Раздаваха ни бележниците.
Дюсандър взе бележника, отгърна го и го отдалечи на една ръка разстояние, за да прочете написаното:
— Английски — 6. История на Америка — 6. География — 5+ . Твоят кръг и ти — 5. Начален френски —
