Слънчевото куче

работата на живота си или за мамене на летовниците и другите деца някак усещаха това като слаба миризма на скунк) бяха смятали за нещо естествено и през лятото трябваше да си свършиш работата, колкото може по-бързо, защото някоя от осите, които вече кръжаха между манната и двете дупки, които бяха небето, от което падаше манната, можеше всеки момент да забие жило в нежните малки момчешки бутове, а през зимата също трябваше да я свършиш, колкото може по-бързо, защото иначе нежните момчешки бутове можеха да се вкочанясат от студ. — „Добре — помисли си Пап, — толкова за Апарата на бъдещето. Трийсет и пет години и за това момче той ще е толкова интересен, колкото нужникът зад къщата.“

— Негативът оставаше на гърба — каза Пап. — А позитивът — е, той беше черно-бял, но беше фин черно-бял. Беше толкова контрастен и ясен, колкото би могло да се желае дори и днес. И до него беше това малко розово нещо — дълго колкото ученическа гума, доколкото си спомням; от него излизаше някакъв химикал с миризма на етер и с него трябваше да се натърка снимката, колкото може по-бързо, иначе снимката се навиваше на руло — като запушалка на чеп на бъчва.

Кевин избухна в смях, развеселен от тези приятни антики.

Пап замълча, колкото да запали лулата си отново. Естествено, успя и в заключение каза:

— Апарат като този — никой, освен хората от „Полароид“ не знаеше всъщност какво прави той — искам да кажа, онези хора ги разбираха, — но той беше механически. Можеше да го разглобиш.

Погледна с известно отвращение към „Слънце“-то на Кевин.

— А много пъти, когато някой се развалеше, това беше достатъчно. Идва човек с някой от тези апарати и казва, че не работи, като се оплаква за това, как трябва да го върне на хората от „Полароид“, за да го поправят, и как това сигурно ще трае месеци и дали не бих го погледнал. „Добре — казвам аз. — Сигурно нищо не мога да направя, това, което искам да кажа, е, че никой не познава истински тези апарати освен хората от «Полароид» и че само те наистина ги разбират, но ще хвърля един поглед.“ И през цялото време знам, че сигурно е просто разхлабен винт в кутията на затвора или може би изкривена пружина, или дявол знае, може би малкият е намазал с фъстъчено масло отделението за филма.

Едно от светлите му птичи очи намигна толкова бързо и толкова очарователно, че Кевин си помисли, че ако не знаеш, че говори за летовниците, може да си помислиш, че намигването е плод на болното ти въображение или по-вероятно, въобще да не го забележиш.

— Това, което искам да кажа, е, че си в отлично положение — каза Пап. — Ако можеш да го поправиш, значи си чудесен специалист. Е, синко, веднъж сложих в джоба си осем долара и петдесет цента, за да извадя няколко парченца пържени картофи изпод спусъка и пружината на затвора, а жената, която донесе този апарат, ме целуна по устата. Право… по… устата.

Кевин забеляза как окото на Пап зад полупрозрачната завеса от син дим за миг се затвори.

— И, разбира се, ако е нещо, което не можеш да поправиш, те не ти се сърдят, защото това, което искам да кажа, е, че никога не са очаквали наистина да можеш да направиш нещо. Ти си само последната надежда, преди да сложат апарата в кутия с напъхани около него вестници, за да не се счупи още повече при транспорта, и да го изпратят по пощата в град Шенектади. Но този апарат — той говореше с ритуалния тон, с който всички самоуки философи — от времето на златния век в Атина до времето на сегашния месингов век в някое малко магазинче — изразяват възгледите си върху ентропията, без да има нужда да ги излагат точно, — не е сглобяван, синко. Това, което искам да кажа, е, че той е излят. Може би мога да извадя обектива, и ще го направя, ако искаш, а погледнах и касетата на филма, макар че знаех, че няма да намеря нищо развалено — поне това знаех — и наистина не намерих. Но по-нататък не мога да отида. Мога да взема чук и да го стоваря върху него, това, което искам да кажа, е да го счупя, но да го поправя? — той разпери ръце в облак от дим. — Съвсем не.

— Тогава, предполагам, че просто трябва да… — „го върна, все пак“ искаше да довърши той, но Пап го прекъсна.

— Във всички случаи, синко, мисля, че си го знаел. Това, което искам да кажа, е, че си умно момче и виждаш, когато едно нещо не може да се разглоби. Едва ли си донесъл този апарат тук, за да бъде поправен. Мисля, че си знаел, че дори и ако не беше неразглобяем, човек не може да го поправи и да го накара да снима нормално поне не само с една отвертка. Мисля, че си го донесъл, за да ме попиташ дали знам какво му е.

— Знаете ли? — попита Кевин. Изведнъж го обзе напрежение.

— Може би — каза спокойно Пап Мерил. Той се наведе над купчината снимки — вече двайсет и осем, ако се брои и тази, която Кевин беше направил, за да го демонстрира, и тази, която беше направил самият Пап, за да си го демонстрира сам. — Тези подредени ли са?

— Не съвсем. Макар че почти. Има ли значение?

— Мисля, че да — каза Пап. — Малко се различават, нали? Немного, но малко.

— Да — каза Кевин. — В някои от тях виждам разлика, но…

— Знаеш ли коя е първата? Може би и сам мога да преценя, но времето е пари, синко.

— Това е лесно — каза Кевин и избра една от малката разхвърляна купчина. — Виждате ли опръсканото? — Той посочи малко кафяво петънце по бялата рамка на снимката.

— Ъхъ — Пап не отдели повече от един бегъл поглед на кафявата точица. Той погледна снимката и след миг отвори чекмеджето на работната си маса. Вътре имаше разхвърляни инструменти. На едната страна, в отделено за него място имаше предмет, увит в бижутерско кадифе. Пап го извади, разви кадифето и от него се показа голяма лупа с копче в основата си. Той се наведе над снимката и натисна копчето. Върху снимката падна ярък кръг светлина.

— Страхотно! — каза Кевин.

— Ъхъ — отново каза Пап. На Кевин му се стори, че за Пап той вече не присъстваше. Пап изучаваше снимката отблизо.

Ако не се знаеха обстоятелствата, при които е направена, снимката едва ли би заслужавала такова обстойно внимание. Като повечето снимки, които са направени с приличен апарат, добър филм и от фотограф, който е поне достатъчно интелигентен, за да не държи пръста си пред обектива, тя беше ясна, разбираема… и като толкова много снимки от полароид странно безизразна. Беше снимка, на която можеш да различиш и да назовеш всеки предмет, но съдържанието му е толкова плоско, колкото и повърхността. Не беше добре композирана, но не композицията беше това, което не беше наред — за тази безизразна плоскост едва ли би могло да се каже, че не е в ред, поне не повече, отколкото може да се каже, че не е в ред един обикновен ден в обикновения живот само защото през него не се е случило нищо, от което си струва да се направи телевизионен филм. Както и в толкова много снимки от полароид нещата на снимката само бяха там — като празен стол на веранда или празна детска люлка в задния двор, или кола без пътници, която стои до незабележим бордюр, без дори да има спукана гума, която да я направи интересна или уникална.

Това, което не беше наред със снимката, беше чувството, че тя не е наред. Кевин си спомняше усещането на тревога, което беше изпитал, докато композираше обектите за снимката, която искаше да направи, и настръхването по гърба си, когато при светването на светкавицата си беше помислил „Той е мой“. Ето това не беше наред и както при човека от луната, когото не можеш да не видиш, след като веднъж си го видял, той откриваше, че не можеш да не изпитваш определени чувства… а що се отнася до тези снимки, тези чувства бяха лоши.

Кевин си помисли: „Като че ли от тази снимка вее вятър — много лек, много студен.“

За пръв път мисълта, че може да има нещо свръхестествено — че това е част от Знамението — не само го заинтригува. За пръв път той усети, че желае просто да се беше отказал от това нещо. „Той е мой“ — това си беше помислил, след като пръстът му беше натиснал бутона за снимане за пръв път. Сега откриваше, че се чуди дали наистина беше помислил това.

„Страх ме е от него. От това, което прави.“

Тази мисъл го подлудяваше и той се наведе през рамото на Пап Мерил с гримаса на човек, който усилено търси загубен диамант в купчина пясък, твърдо решен, че независимо от това, какво ще види (винаги предполагаше, че трябва да види нещо ново, но не мислеше, че ще види; беше изучавал всички тези снимки достатъчно често и смяташе, че е видял всичко, което можеше да се види на тях), той ще го погледне, ще го проучи и за нищо