Слънчевото куче

— Не.

— Някога играл ли си си с „уиджа“?

— Не.

— И недей — каза Пап по-печално от всякога. — Тези проклети неща са опасни.

Кевин не посмя да каже на стареца, че няма и най малката представа какво значи дъска „уиджа“.

— Както и да е, те слагат магнетофон, който да записва в празна стая. Предполага се, че това става в стара къща, искам да кажа, къща е история, ако могат да намерят такава. Знаеш ли какво искам да кажа, кога то казвам „къща с история“, синко?

— Мисля… като къща с призраци? — рискува Кевин. Откри, че леко се изпотява, както беше ставало миналата година всеки път, когато госпожа Уитекър обявяваше контролно по алгебра.

— Е, нещо такова. Тези… хора… най-много обичат, ако това е къща с жестока история, но приемат и каквото могат да намерят. Както и да е, слагат машинката и записват тази празна стая. После, на другия ден — искам да кажа, че те винаги правят това през нощта, не са доволни, ако не могат да го направят през нощта и дори в полунощ, ако могат да го направят в полунощ, — на следващия ден прослушват записаното.

— Празна стая?

— Понякога — каза Пап със замислен глас, който може би прикриваше някакво по-дълбоко чувство — на лентата има гласове.

Кевин отново потрепери. Все пак върху тази колона имаше йероглифи. Нищо, което да искаш да прочетеш, но все пак… да. Имаше ги.

— Истински гласове?

— Най-често въображение — каза разочароващо Пап. — Но веднъж или два пъти съм чувал хора, на които вярвам, да казват, че са чували истински гласове.

— Но вие никога не сте чували, нали?

— Веднъж — кратко каза Пап и дълго не добави нищо, но тъкмо когато Кевин помисли, че е свършил, добави: — Това беше една дума. Ясна като камбанен звън. Беше записана в антрето на празна къща в Бат. Там един мъж беше убил жена си през четирийсет и шеста.

— Каква беше думата? — попита Кевин и знаеше, че няма да му я кажат, беше толкова сигурен, както и че няма сила на земята, а още по-малко неговата сила на волята, която да му попречи да попита.

Но Пап му каза.

— Леген.

Кевин премига.

— Леген?

— Ъхъ.

— Това не означава нищо.

— Би могло да означава — каза спокойно Пап, — ако знаеш, че той е прерязал гърлото й и после е държал главата й над леген, за да събере кръвта.

— О, Боже!

— Ъхъ.

— О, Боже, наистина ли?

Пап не си направи труда да отговори.

— Дали не са го подправили?

Пап посочи с мундщука на лулата си към снимките от полароида.

— А тези подправени ли са?

— О, Боже!

— Сега, за снимките — каза Пап, както разказвачът бързо преминава към нова глава от романа и прочита думите „През това време, на едно друго място в гората.“ — Виждал съм снимки, на които има хора, за които другите хора се кълнат, че не са били там, когато е правена снимката. А има една — тя е известна, — която една дама направила в Англия. Тя снимала група ловци на лисици, които се връщали вкъщи в края на деня. Виждаш ги, общо двайсет души, как минават по малък дървен мост. От двете страни да моста има селски път, ограден с дървета. Тези, които са най-отпред, вече са преминали моста. А в дясната част на снимката, до пътя, е застанала дама с дълга рокля и шапка с воалетка, така че лицето й не се вижда, а на гърдите й има медальон или може би часовник, има и чантичка, преметната през ръка. Е, когато дамата, която направила снимката, я видяла, била много разстроена и никой не може да й си сърди, синко, защото това, което искам да кажа, е, че тя искала да направи снимка на онези ловци на лисици, които се връщали вкъщи, и на никой друг, защото там нямало никой друг. Само че на снимката има. И когато я погледнеш съвсем отблизо, изглежда, като че ли можеш да видиш дърветата през онази дама.

„Той си измисля всичко това, баламосва ме, а когато си отида, ще има да се смее гръмогласно“ — помисли си Кевин, но знаеше, че Пап Мерил не прави нищо такова.

— Дамата, която направила тази снимка, била отседнала в една от онези големи английски къщи, каквито ги показват на учебните филми по телевизията, и когато показала снимката, казват, че мъжът от къщата веднага припаднал. Тази част може и да е измислена. Вероятно е така. Звучи измислена, нали? Но аз видях тази снимка заедно с рисуван портрет на бабата на този човек и това спокойно може да е била тя. Не може да се каже със сигурност заради воалетката. Но би могла да бъде.

— Би могло и да е някакъв номер — каза слабо Кевин.

— Би могло — каза с безразличие Пап. — Хората измислят всякакви работи. Виж например племенника ми, Ейс — носът на Пап се сбърчи. — Седя четири години в Шоушенк и за какво? Захвана се с хитрини и шерифът Пангборн го тикна в пандиза. Малкият негодник получи каквото заслужаваше.

Кевин, проявявайки мъдрост не за годините си, не каза нищо.

— Но когато на фотографиите се показват призраци, синко — или, както казваш ти, това, което хората обявяват за призраци — това почти винаги става на фотографии от полароид. И почти винаги изглежда като че е станало случайно. А пък снимките на летящи чинии и на Лохнеското чудовище — те почти винаги се появяват на снимки от другия вид. На тези, които някой се е изхитрил да подправи в тъмната стаичка.

Той намигна на Кевин за трети път, за да намекне за всички хитрини (всички възможни), които един безскрупулен фотограф може да е направил в добре оборудвана тъмна стаичка.

Кевин понечи да го попита дали е възможно някой да изхитрува с „уиджа“, но реши да продължи да си затваря устата. Това без съмнение изглеждаше най-мъдрото поведение.

— Да си дойдем на думата — аз те питах дали не си видял нещо познато на тези снимки от полароид.

— Не, не съм — каза толкова сериозно Кевин, че реши, че Пап ще помисли, че лъже, както винаги мислеше майка му, когато той направеше тактическата грешка да прояви настойчивост.

— Ъхъ, ъхъ — каза Пап. Повярва му толкова лесно, че Кевин почти се разстрои.

— Е — каза Кевин след миг тишина, ако не се брояха петдесетте хиляди часовника, — мисля, че това е всичко, нали?

— Може би не — каза Пап. — Това, което искам да кажа, е, че ми идва някаква идея. Имаш ли нещо против да направиш още няколко снимки с този апарат?

— Защо? Те всички са едни и същи.

— Точно там е работата. Не са.

Кевин отвори уста, после я затвори.

— Дори ще ти дам пари за филма — каза Пап и когато видя удивения поглед на Кевин, бързо уточни: — Поне малко.

— Колко снимки искате?

— Ами, ти имаш… какво? Вече двайсет и осем, така ли?

— Да, така мисля.

— Още трийсет — каза Пап след моментен размисъл.

— Защо?

— Няма да ти кажа. Не веднага. — Той извади дебело портмоне, което беше закачено с желязна