верижка на една гайка на колана му. Отвори го и измъкна десетдоларова банкнота, поколеба се и добави две еднодоларови с очевидна неохота. — Мисля, че това ще покрие половината.
„Да, така е“ — помисли си Кевин.
— Ако наистина се интересуваш от номера, който прави този апарат, мисля, че ще се бръкнеш за останалите, нали? — Очите на Пап блеснаха срещу него като очите на стар, любопитен котарак.
Кевин разбра, че този човек не само очаква от него да каже „да“; за Пап беше недопустимо той да каже „не“. Кевин си помисли: „Ако кажа «не», той няма да ме чуе; ще каже: «Добре значи, разбрахме се» и аз ще се окажа на тротоара с парите му в джоба си, независимо от това дали съм искал, или не.“
А той имаше пари от рождения си ден.
Както и да е, трябваше да си помисли и за онзи студен вятър. Онзи вятър, който сякаш духаше не от повърхността, а направо от вътрешността на онези снимки, въпреки привидно плоските им, блестящи повърхности. Той чувстваше как този вятър идва от тях въпреки безмълвната им декларация, която гласеше: „Ние сме полароидни снимки и в никакъв случай не можем да говорим или да разбираме, ние само показваме спокойната повърхност на нещата.“ Вятърът съществуваше. Какво да прави с вятъра?
Кевин се поколеба още миг, а ясните очи зад очилата без рамки го измерваха. „Няма да те питам дали си мъж, или мишка — казваха очите на Пап Мерил. — Ти си на петнайсет и това, което искам да кажа, е, че на петнайсет може още да не си мъж, — не съвсем, но си прекалено стар, за да си мишка, и ние двамата го знаем. И освен това не си от гората — ти си от града също както и аз.“
— Разбира се — каза Кевин с куха лекота в гласа. Тя не можеше да излъже нито единия, нито другия. — Мисля, че мога да взема филма тази вечер и да донеса снимките утре след училище.
— Не — каза Пап.
— Утре затворено ли е при вас?
— Не — каза Пап и понеже
— Така мисля. — Но Кевин
— Не искам да ги правиш наведнъж — каза Пап. — Няма значение
Пап пресметна и дори написа списък на часовете за снимане и Кевин го прибра в джоба си.
— Така! — каза Пап и бързо потри ръце. Чу се звук, като че ли се търкаха две парчета шкурка. — Ще дойдеш при мен след… о, три дни или как?
— Да… така.
— Обзалагам се, че във всички случаи си съгласен да почакаш до понеделник след училище. — Той хвърли четвърто намигване към Кевин — бавно, лукаво и крайно унижаващо. — Така че приятелите ти да не видят, че идваш тук, и после да ти натякват, искам да кажа.
Кевин се изчерви и наведе очи към работната маса, после започна да събира снимките, за да има какво да прави с ръцете си. Когато беше притеснен, а ръцете му бяха свободни, той пукаше с кокалчетата си.
— Аз… — той започна някакъв абсурден протест, който не беше насочен срещу никого от двамата, после спря и се загледа в една от снимките.
— Какво? — попита Пап. За пръв път, откакто Кевин беше дошъл при него, гласът на Пап звучеше съвсем човешки, но Кевин почти не чуваше думите му — само леко тревожния му тон. — Сега изглеждаш, като че ли
— Не — каза Кевин. — Никакъв призрак. Виждам кой е направил снимката. Кой
— За какво говориш?
Кевин посочи една сянка. Той, баща му, майка му, Мег и очевидно и самият господин Мерил я бяха взели за сянката на дърво, което не е в кадъра. Но не беше дърво. Кевин видя това сега, а това, което си видял, вече не можеш да не видиш.
Нови йероглифи върху колоната.
— Не разбирам какво имаш предвид — каза Пап. Но Кевин знаеше, че той
— Първо погледнете към сянката на кучето — каза Кевин. — После отново погледнете към тази тук. — Той почука върху лявата страна на снимката. — На снимката слънцето или залязва, или изгрява. Затова всички сенки са дълги и е трудно да се каже какво ги хвърля. Но като погледнах тази, точно сега ми стана ясно.
—
— Това е сянка на мъж, нали? — каза Пап. — Да бъда проклет, ако сянката не е на мъж.
— Или жена. Не може да се познае. Това са крака — сигурен съм — но те могат да принадлежат и на жена, която носи панталони. Или дори на дете. Когато сянката е такава дълга…
— Ъхъ, не може да се познае.
Кевин каза:
— Това е сянката на този, който е направил снимката, нали?
— Ъхъ.
— Но това не съм
— Наричай ме Пап — каза безизразно старецът и погледна към сянката на снимката, а Кевин почувства как гърдите му се изпълват с удоволствие. Няколкото часовника, които все още можеха да избързват, започнаха да сигнализират на другите, че е време да се отбележи половината час.
ГЛАВА 3
Когато в понеделник след училище Кевин пристигна отново в „Рогът на изобилието“ със снимките, листата бяха започнали да пожълтяват. Той беше на петнайсет години от цели две седмици и тази новост вече се беше изтъркала.
Новостта от онази колона,
„Той е мой“ — беше помислил Кевин и тази мисъл отново и отново се връщаше, но това не беше
— Номерира ли ги, както те помолих? — попита Пап, когато Кевин ги извади.
— Да, от едно до петдесет и осем — каза Кевин. Той потупа пачката фотографии и показа на Пап малките числа в кръгчета в долния ляв ъгъл на всяка снимка. — Но не знам дали това има значение. Аз реших да се отърва от апарата.
— Да се отървеш от него? Сигурно не искаш да кажеш това.