Слънчевото куче

— Не. Мисля, че не. Ще го счупя с боен чук.

Пап го погледна с проницателните си малки очи.

— Така ли?

— Да — каза Кевин и твърдо посрещна проницателния му поглед. — Миналата седмица бих се изсмял на тази идея, но сега не се смея. Мисля, че това нещо е опасно.

— Е, мисля, че може и да си прав и мисля, че можем да го овържем със заряд от динамит и да го взривим, да го направим на парчета, ако искаш. Той е твой, искам да кажа. Но защо не почакаш малко? Има нещо, което искам да направя с тези снимки. Може да ти бъде интересно.

— Какво?

— По-добре да не казвам — отговори Пап, — в случай, че не стане. Но в края на седмицата може да имам нещо, което ще ти помогне да решиш по-добре — дали така, или иначе.

— Аз съм решил — каза Кевин и почука по нещо, което се беше появило на последните две фотографии.

— Какво е това? — попита Пап. — Гледах го с лупата си и чувствам, че трябва да знам какво е — искам да кажа, това е като име, което не можеш да си спомниш напълно, но се върти на върха на езика ти.

— Предполагам, че мога да изчакам някъде до петък. — Кевин реши да не отговаря на въпроса на стареца. — Наистина не искам да изчаквам много повече.

— Страх ли те е?

— Да — каза просто Кевин. — Страх ме, е.

— Каза ли на вашите?

— Не всичко, не.

— Е, може и да ти се прииска. Искам да кажа, най-малкото можеш да поискаш да кажеш на татко си. Имаш време да си помислиш, докато аз се погрижа за онова, за което искам да се погрижа.

— Независимо от това, какво искате да направите, смятам да го ударя с бойния чук на татко ми, като стане петък — каза Кевин. — Дори не искам вече апарат. Нито полароид, нито никакъв друг.

— Къде е той сега?

— В чекмеджето на бюрото ми. И там ще си остане.

— Мини край магазина ми в петък — каза Пап. — Вземи апарата със себе си. Ще разгледаме тази малка моя идея и после, ако искаш да строшиш това проклето нещо, аз сам ще донеса боен чук. Безплатно. Дори отзад имам един дръвник, на който можеш да го сложиш.

— Дадено — каза Кевин и се усмихна.

— Само какво си казал на родителите си за всичко това?

— Все още решавам. Не исках да ги тревожа. Особено майка ми. — Кевин го погледна с любопитство. — Защо казахте, че може да искам да кажа на татко?

— Ако строшиш този апарат, татко ти ще ти се кара — каза Пап. — Това не е толкова лошо, но той може да те помисли и за малко глупак. Или, което искам да кажа, за стара дама, която крещи за крадец, когато чуе скърцане на дъска.

Кевин леко се изчерви и си помисли как се беше разсърдил баща му, когато беше чул мисълта за свръхестественото, после въздъхна. Изобщо не беше мислил за това в такава светлина, но сега помисли, че Пап вероятно е прав. Не му харесваше мисълта, че баща му може да му се разсърди, но можеше да я понесе. Мисълта, че баща му може да го помисли за страхливец, глупак или и двете — това беше съвсем друга опера.

Пап го гледаше проницателно, сякаш четеше мислите, които минаваха по лицето на Кевин с лекота, с каквато човек може да прочете заглавията на първите страници на вестниците със сензации.

— Мислиш, че той може да те види тук в петък към четири следобед?

— Изключено — каза Кевин. — Той работи в Портланд. Много рядко се връща вкъщи преди шест.

— Ако искаш, мога да му се обадя — каза Пап. — Ако го извикам, той ще дойде.

Кевин го изгледа с широко отворени очи. Пап леко се усмихна.

— О, аз го познавам — каза той. — Познавам го отдавна. Той не обича много да разказва за мен, както и аз за него, и аз го разбирам, но това, което искам да кажа, е, че го познавам. Познавам много хора в този град. Ще се изненадаш, синко.

— Откъде?

— Веднъж му направих услуга — каза Пап. Той драсна клечка кибрит с нокътя си и скри очите си зад дима, който беше достатъчен, за да не можеш да кажеш дали изписаното в тях е удивление, съчувствие или презрение.

— Каква услуга?

— Това — каза Пап — е само между него и мен. Точно като нашата работа тук… Това е, което искам да кажа.

— Ами… добре… мисля. Трябва ли да му кажа нещо?

— Не! — изчурулика Пап. — Позволи ми аз да се погрижа за всичко.

И за момент, въпреки падналия между тях гъст облак дим от лулата, в очите на Пап Мерил се мярна нещо, за което Кевин Деливън не го беше грижа. Той излезе — горчиво обидено момче, което знаеше със сигурност само едно нещо — че иска това да е свършило.

Когато Кевин излезе, Пап остана мълчалив и неподвижен близо пет минути. Остави лулата в устата му да угасне, барабанеше по масата с пръсти, които бяха толкова обучени и талантливи, колкото пръстите на концертиращ цигулар, но бяха маскирани като инструменти, които по-скоро принадлежат на копач на канавки или бетонджия. Когато димът се разсея, очите му се видяха ясно — бяха студени като лед в декемврийска локва.

Изведнъж той прибра лулата в калъфа й и се обади на един магазин за фото и видеотехника в Люистън. Зададе два въпроса. Отговорът и на двата беше „да“. Пап затвори телефона и отново започна да барабани с пръсти по масата до снимките. Това, което беше планирал, не беше много честно спрямо момчето, но момчето беше повдигнало крайчеца на нещо, което не само не разбираше, но и не искаше да разбере.

Честно или не, Пап не смяташе да остави момчето да извърши това, което бе намислило. Не беше решил какво смята да направи самият той — поне не още, не докрай, но беше достатъчно мъдър, за да се подготви.

Това винаги беше мъдро.

Седеше, барабанеше с пръсти и се чудеше какво е нещото, което беше видяло момчето. То очевидно беше почувствало, че Пап ще разбере — или би могъл да разбере, но Пап изобщо не се досещаше. Момчето може би щеше да му каже в петък. Или не. Но дори момчето да не му кажеше, бащата, на когото Пап някога беше дал на заем четиристотин долара, за да изплати един бас за баскетболен мач — бас, който беше изгубил и за който жена му не знаеше, сигурно щеше да го направи. Стига да можеше. Дори и най-добрите бащи не знаят всичко за синовете си, когато тези синове вече са станали на петнайсет, но Пап си помисли, че Кевин е много отскоро на петнайсет и че баща му знае повечето неща… или поне може да ги разбере.

Усмихваше се и барабанеше с пръсти, а всички часовници започнаха уморено да бият пет часа.

ГЛАВА 4

В петък, в два часа следобед, Пап Мерил обърна табелата, която висеше на вратата му, от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“, мушна се зад кормилото на шевролета си, модел 1959, който от години поддържаха в отлично състояние в сервиза „Тексако“ на Съни при това абсолютно безплатно (издължаване на друг малък заем — Съни Джакет беше още един от хората в града, който по-скоро би тръгнал по нажежени въглени, отколкото да признае, че не само познава, но е и дълбоко задължен на Пап Мерил, който го беше извадил от безнадеждно положение в Ню Хемпшир през 1969), и потегли към Люистън — град, който мразеше, защото му изглеждаше, че в него има две (или най-много три) улици, които не са еднопосочни. Пристигна така, както правеше винаги, когато Люистън и само Люистън можеше да му свърши работа — не влезе направо в него с колата, а стигна някъде до околностите му и започна да кара по спирала бавно, все по-навътре по