Слънчевото куче

Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака да пристигнат двамата Деливън. Пап качи видеокасетата в разхвърляния малък апартамент на горния етаж, където живееше. Сложи я върху видеомагнетофона, който беше купил, за да гледа порно филми, каквито лесно можеш да си купиш днес, после седна да си прочете вестника. Видя, че е имало самолетна катастрофа в Пакистан. Сто и трийсет души загинали. Тези глупаци винаги загиват, помисли си Пап, но какво толкова. Какво лошо на света да останат няколко пакистанци по-малко? После отгърна на спорта да види резултата на „Ред сокс“. Те все още имаха добър шанс да спечелят в Източната дивизия.

ГЛАВА 5

— Какво каза? — попита Кевин, когато се приготвиха да тръгнат. Бяха сами в къщата. Мег беше на урок по балет, а в този ден беше редовният бридж с приятелки на госпожа Деливън. Тя щеше да се върне вкъщи в пет часа с голяма гарнирана пица и с новините кой се развежда или поне се кани да го направи.

— Не е твоя работа — каза господин Деливън с рязък глас, който беше и сърдит, и притеснен.

Денят беше, студен. Господин Деливън търсеше лекото си яке. После спря, обърна се и погледна сина си, който стоеше зад него, облякъл собственото си яке, и държеше апарата „Слънце“ в ръка.

— Добре — каза той. — Никога досега не съм те забърквал в тези работи и не ми се иска да започвам сега. Знаеш какво искам да кажа.

— Да — каза Кевин и си помисли: „Искам да кажа, че знам точно за какво говориш.“

— Майка ти не знае нищо за това.

— Няма да й кажа.

— Не казвай това — каза остро баща му. — Не тръгвай по този път, защото той може да не свърши никога.

— Но ти каза, че никога…

— Че никога не съм й казвал — каза баща му, намери най-накрая якето си и го навлече. — Тя никога не е питала и аз никога не съм й казвал. Щом никога не те питат, никога не ти се налага да казваш. Това звучи ли ти като глупаво обяснение?

— Да — каза Кевин. — Да ти кажа право, да.

— Добре — каза господин Деливън. — Добре… но така правим всички. Ако този въпрос се повдигне — ние трябва да кажем. Ако не — не трябва. Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните. Звучи кофти, предполагам, и понякога наистина е кофти, но така правим. Можеш ли да го приемеш?

— Да, сигурно.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха през двора един до друг, вдигнаха в движение циповете на якетата си. Вятърът си играеше с косата по слепоочията на Джон Деливън и Кевин за пръв път забеляза — с неприятна изненада, — че те са започнали да побеляват.

— Не е нещо кой знае колко интересно — каза господин Деливън. Като че ли говореше на себе си. — При Пап Мерил никога няма интересни неща. Той не е от хората, с които стават интересни неща, ако разбираш какво искам да кажа.

Кевин кимна.

— Той е доста богат човек, разбираш ли, но причината не е в онзи негов магазин за боклуци. Той се явява нещо като Шейлок3 на Касъл Рок.

— Като кого?

— Няма значение. Рано или късно ще прочетеш пиесата, ако образованието не е пропаднало окончателно. Той дава на заем пари с лихви, които са по-високи, отколкото позволява законът.

— Защо хората взимат на заем от него? — попита Кевин, докато вървяха към центъра на града под дърветата, чиито червени, морави и златни листа бавно окапваха.

— Защото — каза кисело господин Деливън — не могат да вземат на заем отникъде другаде.

— Искаш да кажеш, че не им дават кредит?

— Нещо подобно.

— Но ние… ти…

— Да. Сега сме добре. Но не сме били винаги добре. Отначало, когато се оженихме с майка ти, бяхме всичко друго, но не и добре.

За известно време господин Деливън отново замълча и Кевин не прекъсна мълчанието му.

— Е, имаше един човек, който една година много се гордееше със „Селтикс“ — каза баща му. Гледаше надолу, в краката си, като че ли го беше страх да не стъпи в дупка. — Те бяха се класирали за финалите срещу „Севънти сиксърс“ от Филаделфия. Те — „Селтикс“, бяха фаворити в предвижданията, но с много малко за разлика от обикновено. Аз имах чувството, че „Севънти сиксърс“ ще победят, че това е тяхна година.

Погледна бързо към сина си — почти крадешком, както крадец взима малък, но ценен предмет и го мушва в палтото си, а после отново се загледа в дупките по тротоара. Сега вървяха по „Касъл Хил“ към единствения светофар в града, на пресечката с долната част на Главната улица и улица „Уотърмил“. След кръстовището през потока Касъл Стрийм минаваше мост, който местните хора наричаха Тенекиения мост. Парапетът му разделяше дълбокото синьо есенно небе на правилни геометрични форми.

— Мисля, че това е чувството — тази особена увереност, която заразява бедните души, които губят банковите си спестявания, къщите си, колите си, дори дрехите си, когато застават в казиното и до масите за игра на покер. Чувството, че си получил телеграма от Господа. Аз го изпитах само веднъж и благодаря на Бога за това. По онова време се хващах на приятелски басове с разни хора — мисля, че най-много на по пет долара, а обикновено беше на нещо много по-малко — просто нещо символично, четвърт долар или пакет цигари например.

Този път Кевин хвърли поглед крадешком, само че господин Деливън го улови, въпреки че търсеше дупки в тротоара.

— Да, по това време и пушех. Сега не пуша и не се хващам на басове. След последния път — не. Онзи последен път ме излекува. Тогава майка ти и аз бяхме женени само от две години. Ти още не беше роден. Работех като помощник-земемер и докарвах едва около сто и шейсет долара на седмица. По-точно това ми оставаше, след като се разплащах, след като правителството си вземеше своето. Човекът, който беше толкова запален по „Селтикс“, беше един от инженерите. Той дори идваше на работа с една от онези зелени грейки на „Селтикс“, от тези, които имат на гърба трилистник. През седмицата преди финалите той постоянно разправяше, че иска да намери някой, който е достатъчно смел и достатъчно глупав да се хване на бас за „Севънти сиксърс“, защото бил намерил четиристотин долара, които просто чакали да му донесат печалба. Вътрешният ми глас ставаше все по-силен и в деня, преди да започнат сериите от шампионата, отидох при него през обедната почивка. Чувствах, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите, толкова бях уплашен.

— Защото не си имал четиристотин долара — каза Кевин. — Онзи човек е имал, но ти — не. — Сега той гледаше баща си открито, за пръв път след първото си посещение при Пап Мерил напълно беше забравил за фотоапарата. Чудото от това, което правеше „Слънце 660“ се беше загубило — поне временно — в това по-ново, по-светло чудо: като млад неговият баща беше извършил нещо поразително глупаво точно както други мъже, за които Кевин бе чувал, точно както някой ден можеше да постъпи и той, когато стане самостоятелен и няма възрастен от племето на Разумните, който да го предпазва от подобни ужасни импулси и вредни инстинкти. Баща му, както се разбираше, за кратко беше членувал в племето на Инстинктивните. Беше трудно за вярване, но не беше ли доказателство!

— Точно така.

— Но си се хванал на бас с него.

— Не веднага — каза баща му. — Казах му, че мисля, че „Севънти сиксърс“ ще станат шампиони, но четиристотин долара бяха прекалено много, за да ги рискува човек, който е само помощник-земемер.

— Но никога не си си признавал пред него, че нямаш парите.

— Боя се, че отидох още по-далеч, Кевин. Държах се като че ли ги имам. Казах, че не мога да си позволя да загубя четиристотин долара и това най-малкото не