— Ъхъ, ъхъ, точно това е, което искам да кажа.
— Но това не е.
— Ще свърши — каза Пап. Той протегна ръка към Кевин и Кевин му подаде апарата „Слънце“. — Ще свърши днес. Той вдигна апарата, завъртя го в ръцете си. — Това е човешки труд. Не знам
— „Господин Деливън“ ми харесваше повече.
— Добре — каза Пап и въздъхна. — Виждам, че не искате да погребете миналото.
— Да.
Кевин погледна от единия мъж към другия с разстроено лице.
— Е, няма значение — каза Пап. Забележимо рязко и лицето, и гласът му станаха студени и той изобщо не приличаше на Дядо Коледа. — Когато казах, че което е минало, е минало и което е сторено, е сторено, исках да кажа точно това… освен когато засяга нещата, които хората правят тук и сега. Но ще ви кажа едно, господин Деливън: аз не съм мошеник и вие го знаете.
Пап произнесе тази чудесна лъжа с такова хладнокръвие, че и двамата й повярваха — господин Деливън дори се почувства малко засрамен от себе си, колкото и невероятно да беше това.
— Сделките са си сделки. Вие ми казахте какво искате, аз ви казах какво трябва да получа в отплата, вие ми го давате и край. Това е друго нещо. — И тогава Пап каза една още по-чудесна лъжа — лъжа, която просто беше твърде голяма, за да не й повярват. — Аз нямам полза от това, господин Деливън. Не искам нищо друго освен да помогна на момчето ви. То ми харесва.
Той се усмихна и Дядо Коледа се върна — толкова бързо, че Кевин забрави, че изобщо беше изчезвал. И още нещо: Джон Деливън, който в течение на месеци беше работил на предела на изтощението, а може би дори на смъртта между валяците, за да плати прекалената цена, която този мъж бе искал, та да изкупи моментното си безразсъдство — Джон Деливън също забрави това друго изражение.
Пап ги поведе по лабиринт от коридори, през миризмата на стари вестници и покрай тиктакащите часовници и спокойно сложи апарата „Слънце 660“ на работната маса малко прекалено близо до ръба (точно както Кевин беше направил в собствената си къща, след като беше направил първата си снимка), а после просто продължи към задните стълби, които водеха до малкия му апартамент. На стената до тях имаше прашно старо огледало и Пап погледна в него, за да види дали момчето или баща му няма да вдигнат апарата или да го преместят по-далеч от ръба. Не мислеше, че някой от тях ще го направи, но беше възможно.
Те му отделиха само един кратък поглед, а Пап ги поведе нагоре по тесните стари стълби, застлани с проядена гума, и се заусмихва по начин, който не трябваше да бъде видян от никого. „По дяволите, бива си ме!“ — помисли той.
Отвори вратата и тримата влязоха в апартамента му.
Нито Джон, нито Кевин Деливън някога бяха влизали в жилището на Пап и Джон не знаеше някой да е влизал. Това някак си не беше изненадващо — никой и не мислеше да определя Пап като първи най-важен жител на града. Джон си каза, че не е
На Кевин му мина мисълта за господин Бейкър любимия му учител. Той се почуди дали по някаква случайност господин Бейкър не е попаднал в такава беда, в която да се нуждае от човек като Пап, който да го измъкне. Изглеждаше му невероятно, както и мисълта Пап да има приятели изглеждаше невероятна на баща му… но тогава, преди час, мисълта, че собственият му баща…
Е, може би най-добре беше да не мисли за това.
Пап наистина имаше един-двама приятели (или поне познати), но не ги водеше тук. Не искаше. Това беше неговото място и то почти разкриваше природата му — повече, отколкото той би желал някой да види. Тук бяха правени опити за подреждане, но без успех. По тапетите имаше петна от вода — не особено ярки, неясни и кафяви — като мисли фантоми, които тревожат обърканите умове. В едновремешната дълбока мивка имаше клеясали чинии и въпреки че масата беше чиста и капакът на пластмасовото кошче беше затворен, се усещаше миризма на сардели и на нещо друго — може би на немити крака, — която беше почти неуловима. Миризма също толкова неясна, колкото петната по тапетите.
Всекидневната беше мъничка. Тук миризмата не беше на сардели и (може би) крака, а на престоял дим от лула. Изгледът от прозорците не беше много живописен — беше към пряката, която извиваше зад улица „Мълбъри“, и докато стъклата все пак показваха известни признаци, че някога са били мити — или поне забърсвани — ъглите им бяха замъглени, опушвани с години от сгъстения дим. В цялата квартира се носеше аромат на мръсотии, сметени под избелелите сбръчкани килими и скрити зад старомодните, натруфени кресло и канапе. Мебелите бяха светлозелени и на окото му се искаше да определи доколко си отиват, но не можеше, защото не беше така. Или поне не съвсем.
Единствените нови неща в стаята бяха един нов телевизор „Мицубиши“ с екран шейсет и четири сантиметра и видеомагнетофон на масичката до него. Вляво от масичката имаше стойка, която привлече погледа на Кевин, защото беше абсолютно празна. Пап беше решил, че за известно време е най-добре да прибере в килера над седемдесетте порнографски филма, които притежаваше.
Върху телевизора в кутия без надпис имаше една видеокасета.
— Седнете — каза Пап и посочи издутото канапе. Отиде до телевизора и извади касетата от кутията.
Господин Деливън погледна канапето с моментно изражение на съмнение, като че ли мислеше, че в него може да има дървеници, и после седна предпазливо. Кевин седна до него. Страхът се беше върнал, по-силен от всякога.
Пап включи видеомагнетофона, пъхна вътре касетата и я натисна.
— Познавам един човек в града — започна той (за жителите на Касъл Рок и съседните градчета „в града“ винаги означаваше Люистън), — който от двайсетина години държи магазин за фотоапарати. Веднага, след като се появиха видеомагнетофоните, той започна с тях, каза, че те били бъдещето. Искаше да участвам наполовина с него, но аз го мислех за побъркан. Е, искам да кажа, че в този случай съм сбъркал, но…
— Минете към въпроса — каза бащата на Кевин.
— Опитвам се — каза Пап, очите се разшириха от обида. — Ако ми разрешите.
Кевин леко побутна баща си с лакът и господин Деливън не каза нищо повече.
— Както и да е, преди две-три години той откри, че да се дават касети под наем на хората за гледане не е единственият начин да се правят пари с тези играчки. Ако имаш желание да вложиш не повече от осемстотин долара, можеш да взимаш филмите и снимките на хората и да им ги записваш на видеолента. Много по-лесно за гледане.
Кевин, без да иска, изахка, а Пап се засмя и кимна.
— Ъхъ. Ти си направил петдесет и осем снимки с този твой апарат и ние всички видяхме, че всяка от тях е леко различна от предишната, и мисля, че ние знаехме какво означава това, но аз исках да се уверя сам. Искам да кажа, че няма нужда да бъдеш тъп, за да бъдеш упорит.
— Опитали сте се да направите филм от онези снимки? — попита господин Деливън.
— Не се
— Истински филм? — Попита Кевин. Той разбра какво беше направил Пап и част от него дори беше разочарована, че той сам не се е сетил за това, но все пак беше потресен (и зарадван) от тази идея.
— Вижте сами — каза Пап и включи видеомагнетофона. — Петдесет и осем снимки. Когато този човек прави снимки за хората, обикновено записва на видеолента всяка от тях по пет секунди — достатъчно дълго, за да бъдат разгледани добре, така казва, но не и достатъчно дълго, за да ти стане досадно, преди да преминеш към следващата. Казах му, че искам всяка от тези снимки да се показва само за една секунда и да се пуснат всички без паузи между тях.
Кевин си спомни за една игра, която беше играл в началното училище през междучасията. Имаше малко блокче, на корицата пишеше „Дъга“, защото имаше трийсет жълти страници, после трийсет бледорозови, после трийсет зелени и така нататък. За да играеш играта, отваряш на последната страница и в долната й
