част рисуваш човече, което носи торбести шорти и е протегнало ръце. На следващата страница рисуваш същото човече, със същите торбести шорти, но сега ръцете му са леко повдигнати… съвсем малко. Правиш същото на всяка следваща страница, докато ръцете не се вдигнат над главата на човечето. После, ако още имаш време, продължаваш да рисуваш същото човече, но сега ръцете му се спускат надолу. Като завършиш, ако прелистиш страниците много бързо, получаваш нещо като елементарно анимационно филмче, което показва боксьор, който се радва след победа с нокаут — той вдига ръце над главата си, стиска ги, разтърсва ги и ги сваля.
Той потрепери. Баща му го погледна. Кевин поклати глава и промърмори:
— Нищо.
— Така че това, което искам да кажа, е, че лентата трае само около минута — каза Пап. — Трябва да гледате внимателно. Готови ли сте?
„Не“ — помисли Кевин.
— Мисля, че да — каза господин Деливън. Той все още се опитваше гласът му да звучи сърдито и раздразнено, но Кевин беше сигурен, че въпреки желанието му му става интересно.
— Добре — каза Пап Мерил и натисна копчето за пускане.
Кевин продължаваше да си повтаря, че е глупаво да се чувства изплашен. Казваше си го, но това не му помагаше ни най-малко.
Знаеше какво ще види, защото и той, и Мег бяха забелязали, че „Слънце“-то правеше и нещо друго освен да възпроизвежда един и същ образ отново и отново — като обикновен копирен апарат — не им трябваше много, за да разберат, че всяка следваща снимка показва движение.
— Виж — беше казала Мег. — Кучето се движи!
Вместо да й отговори с една от приятелските, но отегчени мъдрости, които обикновено пазеше за сестра си, Кевин беше казал:
— Наистина, така изглежда… но не може да се каже със сигурност, Мег.
— Може — каза тя. Бяха в неговата стая и той навъсено гледаше апарата. Беше седнал върху бюрото си, на което, бутнати настрани, бяха новите му учебници, които смяташе да подвързва. Мег беше огънала гъвкавото рамо на настолната му лампа, така че тя да хвърля ярък кръг светлина в средата на бюрото. Тя премести апарата настрана и сложи първата снимка — тази с петното от торта върху нея — в центъра на светлината. — Брой стълбовете на оградата между задницата на кучето и дясната страна на снимката.
— Не стълбове, а колове. — Той ги преброи. Виждаше четири и част от петия, въпреки че мършавите задни крака на кучето почти го закриваха.
— Сега виж тази.
Тя сложи пред него четвъртата снимка. Сега се виждаше
Наистина последните двайсет и пет секунди от лентата бяха такива, въпреки че, помисли си Кевин, картинките, които беше рисувал той във втори клас, бяха наистина по-добри… възприемането на действието на боксьора, който вдигаше и сваляше ръцете си, беше по-гладко. В последните двайсет и пет секунди на видеолентата действието се движеше накъсано и на тласъци, така че в сравнение с него старите филми за полицаите от Кийстоун изглеждаха като чудо на съвременната филмова техника.
Все пак ключовата дума беше
А първите трийсетина секунди…
Той очакваше действие, предполагаше, че ще има — в блокчето му имаше действие, както имаше действие и в анимационните филми в събота сутрин, които бяха просто по-усложнен вариант на блокчето, но това, което не беше очаквал, беше, че първите трийсет секунди на лентата не бяха като гледането на страниците, които бързо преминават под палеца ти, не бяха дори като примитивно анимационно филмче. Първите трийсет секунди (по-точно, двайсет и осем) — неговите единични снимки — странно приличаха на истински филм. Не на холивудски филм, разбира се, дори не на някой от евтините филми на ужасите, които Мег понякога го тормозеше да взима под наем за техния видеомагнетофон, когато майка им и баща им излизаха вечер; бяха по-скоро като парче от домашен филм, направен от някой, който току-що е получил осеммилиметрова камера и все още не знае добре как да си служи с нея.
През тези първи двайсет и осем секунди черното, куче с неопределена порода ходеше на едва доловими тласъци покрай оградата, от която се виждаха пет, шест, седем кола — то дори спираше втори път край един от тях, за да го подуши, очевидно за да прочете още една от онези кучешки телеграми. После продължаваше с глава, наведена към оградата и със задница към апарата. А в средата на първата част Кевин забеляза още нещо, което не беше виждал преди: фотографът очевидно беше движил апарата си, за да запази кучето в кадър. Ако той (или тя) не беше направил това, кучето просто щеше да излезе извън снимката и на нея щеше да остане само оградата. Коловете в десния край на първите две или три снимки изчезваха отвъд дясната граница на снимката, а от лявата страна се появяваха нови колове. Виждаше се, че са нови, защото върхът на единия от двата най-десни кола беше отчупен. Сега той вече не беше в кадър.
Кучето отново започна да души… и после вдигна глава. Здравото му ухо се изправи; онова, което лежеше безформено и отпуснато — последица от някакъв отдавнашен бой, се опита да направи същото. Нямаше звук, но Кевин почувства с неоспорима увереност, че кучето започва да ръмжи. Кучето усещаше нещо или някого. Какво или кого?
Кевин погледна сянката, на която отначало не бяха обърнали внимание, която бяха помислили за сянка на клон или може би на телефонен стълб и разбра.
Главата на кучето започна да се обръща… и точно тогава започна втората част на този странен „филм“ — трийсет секунди накъсано и подскачащо действие, от което те заболява главата и в очните ти ябълки почват да парят. Пап е имал предчувствие, помисли си Кевин, или може би дори е чел за неща като това. Както и да е, това беше доказано и беше твърде очевидно, за да се нуждае от отбелязване. Когато снимките се приближаха плътно една до друга, дори точно една след друга, действието ма „филма“ протичаше почти гладко. Не съвсем, но почти. Но когато времето между фотографиите беше по-голямо, това, което гледаха, ставаше дразнещо за очите, защото те искаха да видят или игрален филм, или поредица от неподвижни снимки, а виждаха и двете, и нито едното.
Времето течеше и в този плосък полароиден свят. Не със същата скорост, както течеше в този
(реален?)
свят, защото слънцето вече трябваше да е изгряло (или залязло) повече от три пъти и това, което щеше да прави кучето, щеше да е направено (ако въобще то
Главата на кучето се завърташе, за да се обърне към фотографа — собственик на сянката, както глава на куче, хванато на каишка — в един миг лицето и дори формата на главата бяха скрити от клатещото се ухо; после се виждаше едно черно-кафяво око, заобиколено от кръгъл и някак си мръсен белтък, който навяваше на Кевин мисълта за развалено яйце; после се виждаше половината муцуна с леко сбърчени устни, като че ли кучето се готвеше да започне да лае или ръмжи; последно от всичко се виждаше три четвърти от муцуната, която по някакъв начин беше по-ужасна, отколкото се полагаше на муцуна на обикновено куче дори и на зло. Белите петънца около нея показваха, че то вече не е младо. В самия край на лентата се виждаше, че устните на кучето наистина се дръпват назад. Имаше и отблясък на нещо бяло, което Кевин помисли за зъб. Не го беше видял до третото пускане. Окото приковаваше погледа му. Беше око на убиец. Това куче без порода почти крещеше неистово. И беше безименно — той знаеше и това. Знаеше без всякакво съмнение, че никакъв полароиден мъж, нито полароидна жена, нито полароидно дете не бяха дали име на това полароидно куче — то беше улично, родено улично, израснало улично, остаряло и станало зло улично — въплъщение на всички кучета, които някога са ходили по земята — безименни и бездомни,
