Слънчевото куче

убиващи пилета, ядящи боклук от кофите, които отдавна са се научили да прекатурват, спящи в каналите и под верандите на изоставени къщи. Техните умове не са силни, но инстинктите им са остри и горещи. То…

Когато Пап Мерил заговори, Кевин така дълбоко и внезапно се сепна от мислите си, че за малко не изкрещя.

— Човекът, който е направил тези снимки — каза той. — Ако е бил човек, искам да кажа. Какво смятате, че е станало с него!

С помощта на дистанционното управление Пап беше спрял лентата на последната снимка. По снимката преминаваше ивица от смущение. На Кевин му се искаше тя да мине през окото на кучето, но ивицата беше малко по-долу. Окото гледаше право в тях — смъртоносно, някак глупашки убийствено — не, не глупашки, не съвсем, и това го правеше не просто плашещо, а ужасяващо — и никой всъщност не отговори на въпроса на Пап. Не бяха нужни повече снимки, за да се разбере какво ще стане по-нататък. Кучето може би беше чуло нещо — разбира се, че беше, и Кевин знаеше какво. Беше чуло този мляскащ лек вой.

Следващите снимки биха показали, че то продължава да се обръща и продължава да запълва кадъра все повече и повече, докато остане да се вижда само куче — нито запусната неравна морава, нито тротоар, нито сянка. Само кучето.

Което смяташе да атакува.

Което смяташе да убива, ако може.

Сухият глас на Кевин сякаш излизаше от гърлото на друг човек.

— Май не му харесва, че го снимат — каза той. Краткият смях на Пап прозвуча, сякаш счупиха сноп съчки за подпалки о коляно.

— Пренавийте я — каза господин Деливън.

— Искате да я видите цялата отново? — попита Пап.

— Не — само последните десетина секунди.

Пап върна касетата с дистанционното управление, после я пусна отново. Кучето обърна глава — на тласъци, като робот, който е стар и се разваля, но все още е опасен, и Кевин искаше да им каже: „Спрете веднага. Просто спрете. Просто спрете и да счупим апарата.“ Защото имаше и още нещо, нали? Нещо, за което не искаше да мисли, но скоро щеше да му се наложи — иска или не иска, — чувстваше как то цепи мозъка му като широкия гръб на кит.

— Още веднъж — каза господин Деливън. — Този път кадър по кадър. Можете ли да го направите?

— Ъхъ — каза Пап. — Тази проклета машина прави всичко, само дето не пере.

Този път по един кадър, по една снимка. Сега не беше като робот — не точно, по-скоро като някакъв странен часовник — нещо, което приличаше на екземплярите на Пап долу в магазина. Друс. Друс. Навеждане на глава. Скоро пред тях щеше да се изправи това безмилостно, почти идиотско око.

— Какво е това? — попита господин Деливън.

— Какво е кое? — попита Пап, като че ли не знаеше, че това е нещото, за което момчето беше искало да говорят онзи ден, това нещо, за което беше убеден, че е накарало момчето да иска да разбият апарата веднъж и завинаги.

— Под врата му — каза господин Деливън и посочи. — То не носи нашийник или марка, но около врата му има нещо на конец или на тънко въже.

— Не знам — каза невъзмутимо Пап. — Може би момчето ви знае. Младите имат по-остри очи от старите хора.

Господин Деливън се обърна към Кевин.

— Можеш ли да разбереш?

— Аз… — Кевин се запъна. — Наистина е малко.

Мислите му се върнаха към това, което беше казал баща му, когато излизаха от къщи. „Ако тя не те попита, няма нужда да й казваш… Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните.“ Сега той просто беше попитал Кевин дали може да разбере какво е онова нещо под врата на кучето. Кевин всъщност не беше отговорил на този въпрос — беше казал нещо съвсем друго. „Наистина е малко.“

Така и беше. Факт беше, че въпреки това той знаеше какво е то…

Как го беше нарекъл баща му? Плъзгане по ръба на лъжата?

И той всъщност не можеше да го види. Не можеше. Въпреки това знаеше. Очите му само предполагаха — но сърцето му разбираше. Просто както сърцето му беше разбрало, че, ако е прав, апаратът трябва да бъде унищожен. Трябва.

В този миг Пап Мерил изведнъж беше осенен от вдъхновение. Той стана и изключи телевизора.

— Снимките са долу. Донесох ги заедно с видеолентата. Аз съм разглеждал това нещо и под лупа, но все още не мога да кажа… но то наистина изглежда познато, Господ да ме убие! Само да взема снимките и лупата.

— Ще дойдем с вас — каза Кевин, а това беше последното нещо на света, което искаше Пап, но тогава се намеси Деливън, Бог да го благослови, и каза, че след като разгледат последните две снимки под лупа, той би искал отново да види филма.

— Само за минута — каза Пап и излезе живо като птичка, която прелита от клон на клон на ябълково дърво, преди някой от тях да успее да протестира, ако някой от тях смяташе да го направи.

Кевин нямаше такова намерение. Онази мисъл най-сетне беше навлязла с чудовищния си гръб в мозъка му и независимо дали това му харесваше, трябваше да я приеме.

Тя беше проста, както е прост гърбът на кит — поне за окото на човек, чиято професия не е да изучава китовете — и същевременно беше колосална.

Не беше мисъл, а проста увереност. Имаше връзка с онази странна плоскост, която винаги имат снимките от полароид, с начина, по който те показват нещата само в две измерения, въпреки че това се отнася за всички видове снимки, само че другите снимки изглеждат, като че ли поне предполагат трето измерение, дори и тези, които са снети с прост „Кодак 110“.

Всъщност нещата на неговите снимки — снимките, показващи неща, които той никога не беше виждал нито през визьора на „Слънце“-то, нито някъде другаде, изглеждаха по същия начин — плоски, непоносимо двумерни.

С изключение на кучето.

Кучето не беше плоско. Кучето не беше безизразно — нещо, което можеш да разпознаеш, но което няма емоционално въздействие. Кучето не само като че ли предполагаше три измерения, но наистина ги имаше — така, както холограмата като че ли наистина има три измерения, или някой от онези триизмерни филми, за които трябва да си сложиш специални очила, за да не виждаш двойни образи.

„Това не е полароидно куче — помисли си Кевин — и то не принадлежи на света, в който полароидите правят снимки. Това е лудост, знам, че е така, но знам също и че е истина. Какво означава това? Защо моят апарат му прави снимки отново и отново… и кой полароиден мъж или полароидна жена го снима? Дали той или тя въобще го вижда? Ако това е триизмерно куче в двуизмерен свят, може би той или тя не го вижда… не може да го види. Казват, че за нас времето е четвъртото измерение и ние знаем, че го има, но не можем да го видим. Не можем дори да почувстваме как минава, въпреки че понякога, особено когато ни е скучно, май че ни изглежда, че го чувстваме.“

Но ако се замислиш по-добре, всичко това може би нямаше никакво значение и във всеки случай тези въпроси бяха прекалено трудни за него. Имаше други въпроси, които изглеждаха по-важни — жизнени въпроси, може би дори смъртоносни.

Например защо кучето беше в неговия апарат.

Искаше ли нещо от него или просто от когото и да е? Отначало той си беше помислил, че отговорът е „от когото и да е“ и че който и да е би послужил за това, защото всеки можеше да го снима и движението с всеки път напредваше. Но онова нещо около врата му, което не беше нашийник… което имаше нещо общо с него, Кевин Деливън, и с никого другиго. Искаше ли то да му направи нещо? Ако отговорът на този въпрос беше „да“, то останалите нямаха значение, защото беше дяволски очевидно какво искаше да направи кучето. То се съдържаше в мрачното му око, в ръмженето, което се виждаше, че тъкмо започваше. Помисли си, че то искаше две неща.